In Contact with Sven Vath

Арли крачеше отривисто в тъмнината на Софийско поле. Напразно като че ли бе чакал да процепи в тъмата Икарус, последния транспорт към града. Прескочи железопътния прелез. Спомни си, че все пак няма много време до последния влак за Пловдив от Централна гара, а дотам имаше още много път да измине. И в този момент с грохот връхлетя иззад завоя Икаруса. Намали за малко, Арли изскочи на средата на пътя и замаха с ръце неистово като Робинзон на кораб. Рейсът трябваше да го откара до Орландовци, оттам после с късен трамвай  да стигне до гарата. Там имаха среща с Геша. Щяха да хванат нощния влак за Пловдив, където край мътния бряг на Марица гуруто на електронния звук Свен Вет щеше да пречисти отново всички маниаци.

 

Арли беше избягал от казармата, за да иде на това парти.
Стискаше в ръка запалката от граната, която си пазеше клетвата. В моментът, когато мекия пластелин с формата на лимон се бе озовал в ръката му, той знаеше че ще успее с точност да хвърли бомбата право в целта на 30 метра – уцели, взрива вдигна вулкан от пръст – и успя да го види, къпейки се в радостния триумф на победата. Насетне си носеше фитилът на лимонката като талисман.

В дните преди задаващото се като цунами парти на Метрополис със Свен Вет, Арли бе опитал да вземе отпуск по устав, и както очакваше, никой не обърна ни най – малко внимание на молбите му. Най – напред личния му сержант, който все го хвалеше, че бил по – добър войник от останалите, го пренасочи към старшината на взвода…

–    Градът не е далеч, става въпрос за няколко часа, на сутринта ще съм в строя.
–    Не! Никакво излизане! Не давам отпуски. – мустакатия шопски пияница от  Негован си имаше любимец за отпуски, който му носеше алкохол постоянно.
–    Брат ми има рожден ден – Арли не обичаше да лъже, просто виждаше нещата от по – различно, мислеше си „Свен, брат, всяко твое идване е рожден ден за мен.”
–     Аха, брат ти има рожден ден довечера, но няма как да стане. Знам че не излизаш почти никога в отпуск, но това е положението. Пробвай с майор Богданов…
С този майор войниците си нямаха много вземане – даване, тъй като просто беше един от излишно многото офицери на армейска служба без ясни функции. Разбира се, и той не обърна особено внимание на войнишката молба:

–    Защо се обръщаш към мен, аз по принцип не се занимавам с това ? Не виждам защо трябва да се занимавам с теб…

Геша го чакаше на перона мълчалив и невъзмутимо усмихнат. От тяхното поделение бягството беше лесно. Нямаха какво да си кажат, метнаха се бързо на влака и се понесоха с БДЖ по коловозите като народно хоро в хищен ремикс. Постепенно коловозите се събраха в един под мрежата жици. Безкрайна, тя напомняше на плетеницата от тръби под покрива на големите зали с техно партитта Метрополис – пак на тъмно с високоволтажно напрежение, пак фабрика в движение.

Във влака нямаше други пътници, бяха свалили близкия прозорец, нетърпението трепереше в жилите им.

–     Геш, всички военни са пълни боклуци. Един път да се обърна към тях като човек, не за да се оплаквам от условията, а по истинска нужда, а те дори не пожелаха да ме изслушат. Просто изчаках следобед да си тръгнат всички съчинени пагони у дома, там при недоклатените си жени пак подчинени. Като си легнаха и войниците в поделението прескочих оградата и духнах към шосето. Има ли отпуск – излизам отпред. Няма ли – пак излизам, само че отзад; Отстрани; От всички страни; Постоянно. Та каква армия ще е това ако никой не иска да се махне от нея ?

За няколко месеца в поделението се бе превърнал в поредния клонинг, опериран от интелект. Мисловният му периметър бе като на диво животно, което се щура из гора, пълна ст ловци, които се прицелват в него: Сержант го пише дежурен в момента, когато го види; Излиза на плаца, капитана го зърва – кръгом марш!; Зад ъгъла старшинката – пиян пак; Скоква в столовата – там майор на инспекция; Изхвърчава навън – събират хора да пренасят пак нещо тежко; Бегом към бойните съоръжения – оказват се в работещ режим, въртят се радари и се коригират ракети – имало „риалити” тренировка с двама подполковници; Налита на лейтананта, който все събира доноси: „ Викторов, Кажи ми сега кой те тормози ?” От караулката го е видял старото куче Лилов и вече командва: „Падни! Стани! Остави!  Направи 10 лицеви, аз ще броя! Едно, две, три, четири, четири, четири, четири… добре!… осем, девет, осем, седем, шест, пет, четири – харесва ли ти на четири ?”

Вагоните отмятаха километрите в равномерно темпо. Ту-ту-ту-дуф ту-дуф. Ту-ту-ту-дуф ту-дуф. В главите на двамата избягали от армейска служба бойци звуците кривяха с мощни акорди. Светлината от лампите в коридора на влака мъждукаше, гаснеше и пак присветваше. Отвън се редуваха в полето нощни проблясъци от населените места и се сливаха от движението в линии, но очите на двамата младежи виждаха в стъклата на влака единствено лицето на Свен Вет. Беше ги впримчил този ултрашаман с ослепителна аура и поглед, който струи като лъчи на звезда от далечна галактика, бе ги запалил със същата лекота, с която избухва лимонката.

2000

В началото на пътуването Арли бе гледал часовника, бе броил и пресмятал часове, километри, строеве, смени, доклади. Притеснявал се беше за новобранеца, който бе оставил сам на телефонната централа и радиостанциите, при това точно когато поделението бе в бойно дежурство. Не му бе обяснил как, ако някой се случеше да нападне страната, те отговаряха за защитата на столицата, не че ако наистина ги нападнеха, някой някъде щеше да е подготвен – на Арли му се струваше, че и с Ватикана да граничехме, пак не бихме издържали и пет минутна атака. Пък и на кой му пукаше ? Новобранецът и без това се дърпаше малко от смяната – уморен бил – та му обясни как той от караули и нощни дeжурства не бе лягал в легло четиридесет дена.

С напредването на нощта под напева на коловозите Арли премина в своя собствена бойна готовност. Беше си съблякъл камуфлажа, сега военните дрехи лежаха в една ламаринена барака отзад до оградата, където беше прескочил. Но сякаш самата му кожа бе татуирана с бойни шарки… но от по – друго естество. Сега вече се бе превърнал в истински племенен воин, намазан с цветовете на техно офанзивата. Теглеше го тръбния зов на рейва, който се акумулираше в трансфоматори и се генерираше в несметни количества там в електроцентралата – палата в Пловдив и биваше разпратен във всички посоки, пролазил със свръхзвукова скорост по влаковите жици и накрая се бе всмукал и Арли. Той го усещаше, както контактът усеща студената връзка с електрическата волтова мрежа. Оставаше малко до включването в контакта.

„Контакт” се казваше и турнето на германския вожд, част от което ставаха двамата с Геша, това бе и името и на новия албум на електронния „папа”. Свенветовата глава гледаше от обложката в огледален образ с формата на яйце.

Минаха през широко отворената порта на панаирното градче, пресякоха пространството между палатите, там шуртяха и пръскаха фонтани, зад него, точно в средата на своеобразното олимпийско село, бе залата. Най – високата, най – голямата, най – просторната – Палатата на палатите. Нахлуха.

И времето спря, премина във вакуум.

Арли се оказа във фабрика – страна на чудесата, матричния рай на роботите. На висок подиум танцьори – извънземни с безкрайни пипала се кривяха с плавни като на подводен корал движения, протягаха се на всички страни, приклякаха и милваха вибрациите, които така и не се разтваряха в бременното музикално пространство. В океана от хора се открояваха острови с орди рейвъри като покорители на архипелази, махаха в тактовете на племенна комуникация, твърде нова, за да е от настоящето, ала и по – стара от древността. Най – отпред  горе на командния пункт беше Свен Вет. Навита на пружина мистериозна играчка. Аурата му бе нараснала чрез невидими разстегнати до безкрая чакри и собхващаше цялото хале – вече негов личен замък, в който той бе господар и собствен свой шут едновременно. Свен Вет беше всичко. Face It. Свет-ът свет-еше със свет-лината на Свен – Вет. Това не беше поредното, някое си там име, а съществително нарицателно. Планетата бе придобила очертанията на неговата свръхнараснала черепна кутия с формата на звездно яйце, пашкул, койтосе разпукваше, излъчвайки ослепителна светлина. Излюпил се беше в Пловдив. С неестествено правата златна коса, материята на косъма му не приличаше на познатите. Огледало на себе си и на всички останали кукли, което в крайна сметка, оказва се, е все едно и също.

Контакт.

SVEN 4

Арлекино видя очите на Свен Вет. Огледа се в онези контрастни очи, колкото дълбоки, толкова и прозрачни. Бе чакал най – отпред и гледал нагоре в продължение на часове, докато не улови пробождащия цялото същество, поглед. И се загуби в турбулентността му. Превърна се в манивела, която се завъртя с все сила като грамадна невидима ос.

Откри, че тук има и втори етаж. Хора щъкаха из балкона. От едната страна на залата, леко изкривена във въртопа на перспективата му, между колоните видя асансьори, истински асансьори. Плъзна поглед по тях, бяха статични, но откри движение по повърхността им. По метала се стичаха милиони кондензирани капки. Образували се бяха от потта и енергията на хилядите тела и се плъзгаха по хладната стомана и стъклата на асансьорите в ручейчета, теглени надолу от гравитацията. Бяха по всички стъкла и метални повърхности, всичко течеше отвсякъде. Вода се стичаше и от стоманените подпори на халето. Горе под покрива, в най – високото, по плътната железна покривка като електрическа мрежа над блъскащи се колички от лунапарк, нещо се движеше. Малка асиметрична брънка във веригата, отдалеч изглеждаше като мравка, но беше човек, който опипом напредваше бавно в посока към сцената. Лазеше към Свен Вет.

2000 vath