Adam Beyer @ Indigo: Под Похлупака На Оранжерията

R-63846-001

На инспекция в клуб Indigo беше дошъл Adam Beyer беше дошъл от далечна Швеция. Много висок и висок и висок. Качи се по тънката желязна стълбичка до диджейския пулт горе, под купола на балона. Там Ради пускаше за пореден път Underworld – Push Upstairs, докато Байер си преглеждаше плочите и поставяше слушалките. С тях главата му почти опираше в тавана, но той бе свикнал да е постоянно леко приведен. Парчето беше една идея по – бавно като скорост в сравнение с останалите и не подлежеше много на смесване, подчиняваше с приглушения сив ритъм. Адам беше доволен и по – малко невъзмутим, той имаше официални ремикси на трака.

Представих си как оригиналния видеоклип вървеше отвън върху стената на балона, там, пред амфитеатралните седалки на някогашната ледена пързалка. Как самотен глас нарежда фрази над сивото езеро – две самотни очи между облаците, бавното лутане под огромните дървесни корони – дендрофобията. Клуб Индиго. „Роден хлъзгав”. Не попадаше в конкретни понятия. Хем беше затворен балон, хем имаше и част на открито, със седалки в полукръг. Като мишена. Там, между клоните в мъглата витаеше самотния вокал и се виждаха двете размити очи в облаците. Виждах ги в промеждутъците между всеки скок на батута. Усещах, че от известно време Байер беше превзел пулта. beyerСкачайки, се завъртях плавно на 180 градуса – от гората обратно към прожекцията върху купола. Гледах как човека с ризата тича под дърветата на кадъра. Уеднаквих темпото си на скачане с неговите махове на ръцете, забавихме едновременно. Той изхвърли тялото си напред към стъклото, което все още бе невидимо. Аз бях заел несъзнателно същата изпъната поза във въздуха над трамплина. Когато счупи стъклото на куп малки парченца имах чувството, че мога да отскоча, така че да премина през купола на гигантската шатра и да прецепя в Индиго. Само трябваше да отскоча по – силно. Ако въобще тайната беше в трамплина…

Слязох на земята обратно.
Влязох вътре при останалата реколта роботи, музиката се повтаряше сладко безспир пъти.
Извадих от джоба си флаера – идеята беше за машинен елемент, който пуска надолу смазка или нещо такова.

2000 - 09 - 23 -

Свиждането на Байер беше във фабрика. шведът играеше ролята на заводска машина, която минава по поточните линии да сипва по малко смазка на новите единици. Питах се не бяхме ли всички под стъклен похлупак. Не само оранжерията на Индиго… Можеше ли да пукнем балона или щяхме да останем завинаги вътре и да затъваме все повече в страх от естественото. В бягство в илюзията за перфектна ера с маса от еднакво напреднали индивиди. Там долу под клоните и под пулта, където от време на време идваше някой свише да ни подвикне като на стадо.

Адам Байер горе на пулта се беше събул по чорапи!

Какви точно бяхме ние и имахме ли въобще някакъв избор ? Сетих се за “Трейнспотинг” и финалните надписи с отиващия си Рентън, чийто образ се размива до затъмнените очни кохини. Пак две очи върху похлупак. Този път като върху череп. Чувах отново и отново последните му реплики:
– choose life – I choose not to choose life – choose life – I choose not to choose life – choose life –

R-63846-002