Jeff Mills Лифтира на Витоша

mills

Асфалт, нагорещен в нощта от мощни прожектори.

Клуб Индиго решиха да направят парти на открито край София. Да пренесат като с похлупак балона – дискотека и да го пукнат сред живата природа като черна дупка в орбита на дива  планета. Градската ърбън джунгла с квартални животни бе пренесена до началната станция на лифта в Симеоново. Лифтът тръгва оттам нагоре към върховете, каква по–добра алегория за издигане? Младежта бе надошла с кецове, очила, шарени прически и суитчъри. Слизаха от коли и рейсове на околовръстното и се насочваха към планината много преди началния час на партито. Несвикнали с гола природа, нагазваха без да искат в мочурища, не виждаха къде тревата е суха, и къде – не.

Площадка, заградена от, паркирани плътно един до друг, тирове.

И за да е по – пълно лифтирането, диджей Ради и компания бяха уредили за нестандартното парти да се появи един особено тачен и музикален артист. JEFF MILLS.

Бай Миле е нещо като Колумб или Магелан на техно звученето. Покорява електронни територии още отпреди хората да са посмяли да се отправят натам. И действа на три грамофона! Професор Милс е автор на теоремата, че пикът на всеки трак трае до 50 секунди. Сменя плоча на минута и 30 секунди от всеки от грамофоните – половината време вървял единия трак, после насочва всевиждащото си око към втория грамофон, докато сменя първия… през това време се преплита и бийта от третия грамофон, сменя и него и превърта  пак в началото на дека от ляво надясно като бързо пишеща машина от следващо поколение… И така се родило съвременното техно, общо взето. Американецът установил своя катедра в Берлин в началото на 90 –тте, бил гост – лектор дори в далечна Япония… А после и в малка скромна България.


live31

Мощни прожектори. Хората пред пулта са като хипнотизирани от възрастния чернокож с очи, големи като черни луни. Тактува си отривисто с крак, като опитен играч с навици, градени в продължение на дълги години. Смесва толкова бързо, че не остава време да разберат хората колко точно им харесва.

Нагорещен асфалт. Излива тракове, които мозъка постепенно спира да се опитва да обработи по пътя към вътрешното ухо, отдава се доброволно на техно шаситата. Тирове.

mills2

Никой не може да сведе поглед от професора. С напредване на сета, студентите по съвест започват да улавят жестовете му. Тикове на самата музика, която го е приела за своя форма и изпълнила като съд. Паркирани. Мозъците ни са под диктатура на звуците.

Асфалт. Толкова дълбока е нощта в очите на Джеф Милс. Прожектори. Ириси като винилови плочи. По – отворени са от, на който и да било друг. Виждам ги, дори когато се обърна на друга страна или се отдалеча. Паркирам. Очаквам срещата си с тях. Предвкусвам я – като предизвестие и ехо едновременно. Така, както между ударите на камбаната, звъна не спира да се чува. Като звънци-чанове, изгубени и после пак намерени.

Изведнъж разбирам какво се случва: Jeff Mills – The Bells !
Звънят чанове, големи като тирове.