Хипнотизаторът – John Digweed


 

Джон Дигуйд. Светъл, рус англичанин с бяла фланелка и каменна физиономия. Усмихва се едва – едва, навярно от любезност, оглежда претъпкания в нощта плаж на Слънчев Бряг. Това  е кулминацията вечерта – всички са на крака и аплодират.

За пръв път през тази 2004 – та година Метрополис поканиха чужд гост на парти на Какао Бийч.На плажа с хубавия пясък, при устието на рекичката, между полуобраслите дюни. По средата между вдадената в морето Стара Планина и античния каменен Несебър. Сега, по средата на топлата нощ, над люлеещото се море проблясваха множество отразени светлини…

Канадецът Luke Fair, който ни разби със стабилно тек звучене, макар и да не бяхме чували това име, го запомних завинаги. Той засилваше и засилваше и засилваше темпото през цялото време, докато не изплезихме езици  в галопа. Какво по – добро още можеше да ни бъде предложено насетне, се чудех насред Какао Бийч, докато Люк „Бийчуокър” отсъпи мястото сизад пулта някак смирено…

Последва рязко спускане в студена вода. Температурата падна, наместо да бъдем „довършени” начена отлив не по график. Заслушвах се и зачаках развитието на парчетата, Исках още от горещото техно.Избухвания обаче не само че нямаше, ами задаваните ритми като че буксуваха на място. Времето бе спряло.

И какво, това ли е този Дигуийд за който толкова се шуми и около който всички се суетят така ? … този номер едно ?! Постоях известно време в очакване нещо ново да се случи, даже приседнах в пясъка леко вцепенен.

Загледан в морето, постепенно забравих къде се намирам. Денят се задаваше. Най – напред всичко се облече в пурпурно – както небе, така и море. Нещо в мен започна да се пробужда. Постави край на летаргия, в която като че ли още от раждането си съм съм пребивавал. Излизане от твърде дълбок сън. Направо връщане след кома. Усещане за разтваряне пред лицето на истина, която бе по – широка от досегашните ми способности за възприемане. А те в този момент нарастваха главоломно едновременно с плъзването на зората. Светлината превръщаше бързо в спомен нощта, миналото, всичко. Наместо да заспя, се почувствах обновен.

Бях включен. Ненадейно и абсолютно.

Слънцето се роди от най – далечната част на светещото като огледало море. Виждах света с онзи поглед от детството, в който всичко блести някак по – силно. Но откъде дойде това, как стана така? Не беше просто изгрева, не беше слънцето. Какво беше ?

Бях се озовал във водата. Партито си течеше. Огледах се и забелязах мнозина други наоколо. Хора, цели в пясък. Някои се пръскаха и надаваха викове. Все пак бяхме на морето.Дали не бе то появилия си от нищото контакт, в който бях включен ? Не беше.

Обърнах се отново към сцената на партито. Там продължаваше да пуска човека в бяло. Онзи същия, дългоочаквания гост. Хаус диджеят. Мълчаливият. Запробивах си път през оредялата тълпа. Не, че си бяха тръгнали с настъпването на деня – просто всички бяха станали някак по – други. По – хора.

Той беше. Джон Дигуийд. Стигнах до него.