Шага – Лага! Мега – Мега!! UNDERWORLD!!!

 P7075582

Underworld! Предвкусвам ги вече – за пръв път в България, на стадион Академик на Редута. На крака съм още преди появата им на сцената.

Барабаните: туш! Рик Смит, незабележимият мозък–компютър се инфилтрира в апаратурата, откъдето повече не смята да се измъкне. Та нали там е роден, проплувал е за пръв път като бебе, което се е борило да стигне до синтезатора… Така ще е до сетния дъх. Психовокалистът Карл Хайд също изскача. Той другояче не може. Не е в състояние просто да крачи, седи на едно място или да върши нещо нормално, общоприето. Той скача.

P7065413CrazyCrazyCrazyCrazyCrazy1

Глух период на клокочене и музиката започва. Влакът тръгва от гара Mmm… skyscraper i love you, началото на техния висок като небостъргач успех в електрониката. Стържат небето. Техното се прокрадва от вагон на вагон през хора и багаж като кондуктор от бъдещето, който проверява кой в кой час е. Следва чист синтез с изпълнението на хипнотизиращата “Dark Train”. Неслучайно избрана за един от коловозите в саундтрака на “Трейнспотинг”.

Tекат екранизации: лица и танцуващи тела. Ту лицата, ту телата, се оказват… Карл Хайд. Той взима китарата. След известно време я захвърля, за да танцува на специален подиум пред бяло платно, сам и осветен от прожекторите. Удължената му сянка да се движи още хищнически. Изповядва съкровено на микрофона, започва да реди познатите на всички бълнувания от Born Slippy. Всички лампи светват едновременно в ослепително бяло на:

–       Shouting! lager! lager! White thing. Mega! Mega!

„Шага-лага, мега-мега…” – Сричат всички заедно с вдигнати ръце. Стържат, докато преградата между съзнание и подсъзнание рухне под аудиовизуалното просветление.

P7075629

Темпото се вдига до кресчендо под бруталното командване на Moaner. Гласът на Карл се блъска от всички страни като канарче в клетка. Хората тиктакат и пиукат като общ часовников механизъм, за който е ударил часа на алармата. Всеки негов скок е гръм, с който изригва и морето от глави на стадиона. Всяко негово махване с ръце завърта гигантски водовъртеж, събрал гласовете на всички меломани.

P7065515

Ъндъруърлд са навярно единствената банда, за която не може да се каже парчета ли правят или песни.За стилове изобщо не става на въпрос, иде реч за функцията, за характера на тяхното изкуство. То в най – голяма степен измежду артистите в областта на електрониката излиза извън рамките на чисто музикалната роля. Те използват пеенето изключително със звукова роля, не влагат в думите си никакъв смисъл, не използват тяхното значение. Гласът идва само за да хипнотизира редом с останалите мотиви. Карл всъщност не пее, нито говори, той просто спи на живо и бълнува съновидения. И решава накъде ще завие на момента. Не мисли. Не гледа, води се по отражението на собствената си сянка. Не чува, слага ръце на ушите, за да изолира гласа си. Не диша за себе си – той диша в ритъм на микрофона. С темпото на Ъндър-съзнанието.

Задава се умора, но някак си сладка. Иска му се на човек концерта да не свършва никога. И да няма паузи. Ако можеше от началото до края само една песен. И това се оказва реалност.

Juanita е започнала преди поне петнайсет минути. Или преди по – малко. Може би час. Времето отдавна е изгубило смисъл. Тълпата се люлее в едно цяло. Непознати  хора си говорят на различни езици, без това да им пречи да се разбират. Всеки броди в гората от вцепенени неврони. Хуанита e дълга колкото транссибирската железница и никой не е в състояние да стигне края й. И Слава Богу! – никой не иска да свършва. Съвършенството не трябва да стига завършек. Тя продължава в непрестанен, повтарящ се кръговрат като самата майка – природа. Просто започва и отказва да свърши.