Джон Дигуийд На Волана

4

Прекалено подредения  хаус може да се окаже обсебващ като хаос. Оковаващ хаус. Осъзнавам, че не мога да се измъкна: Заседнал съм в музиката, която е толкова сгъстена, че не мога да се помръдна в нея, в този облак, който мачка съзнанието ми и ме смалява до съвсем малка частица, до зрънце. До атом, това е чувството – като в атомна електроцентрала съм. Нищо по – различно не съм от поредния блуждаещ електрон, който е попаднал насред мощен реактор и независимо от волята си бива съсредоточен наред с мнозина други в целенасочено концентриране на енергия. И това продължава с нагорещени тласъци отново и отново. Нима може този извор на музика да ме използва така безлично и хладно за зареждане на енергията в реактора си, от който бълва така неумолимо?

Извор, който знам, че не е извор, тъй като не е естествен. Не може да е естествен със своята свръхподреденост, тя може да е произведена единствено посредством машини. Неминуемо. И въпреки това не се чувствам потиснат от бездушието. Никакви емоции не мога да отчета. Та аз трябваше да крещя, да възнегодувам и в крайна сметка да се откъсна или по – скоро да умра насред напразен опит да се откъсна оттук с разкривено лице. Но ето че лице на себе си не усещам. Нима и аз на свой ред съм се пресътворил в елемент от автоматичната фабрична верига ?! Навярно е така, та аз не съм способен да чувствам нищо. Вцепенен съм под въздействието на упойка, само че без изгледи за излизане от това състояние. Без възможност за пробуждане…

Събудих се най – после, успявайки да си отговоря на въпроса откъде идваше музиката. Не идваше от машини. Идваше от човек. От Джон Дигуийд. Не бях в електроцентрала или в завод. Не бях ив  бъдещето, нито си правеха експерименти с мен. Беше 2007 – ма година, бяхме на парти в подземния гараж на мола в София на партито на Метрополис, макар всички да бяхме забравили.

Огледах се. Наоколо бетонни колони, множество автомобилни знаци и светлини, които тук, под земята изглеждаха като светофари в мъглива, дъждовна нощ. Нощ, в която се возех в кола със затъмнени стъкла. Само че колата не карах аз. На кормилото беше Джон Дигуийд. Единствен той бе в състояние да направи, така че да колата да е паркирана, но да ни се струва, че се движи. Или че не беше и кола, а космически кораб, който се е гмурнал в много отдалечена Вселена…и  същевременно толкова близка, позната. Вселената вътре в самите нас.

Transitions, Vol. 3