След труден и хаотичен втори фестивален ден, духът на “Еxit” 2009 се завърна с пълна сила на третият ден от събитието.
Главната сцена, която губеше по точки от Dance Аrena-а предишните два дни, напомни защо е главна и защо трябва да се съобразяват с нея.
Kraftwerk!
Германците приземиха космическия си кораб в 22 часа. За час и половина ни пренесоха в друго измерение, напомняйки откъде е започнала електроната музика. Макар да съществуват от 30 години, никога не съм очаквал, че ще ме телепортират в космоса с такава лекота. А пък аз ще зяпам учудено – като малко дете в лунапарк. Невероятната мултимедия, която съпътстваше изпълнението им, накара хиляди ту да се кокорят удивено, ту да изпадат в екстаз от това, което виждат и чуват! За парчето „We Аre Тhe Robots” членовете на формацията бяха подменени с четири робота, аналогични на техния външен вид. След това пък се появиха в светещи зелени костюми и атмосферата на сцената напомни за неповторимия филм на Стенли Кубрик „Една одисея в космоса”. Само че 2009. Гостите дори изпълниха едно парче на сръбски, хвърляйки публиката в екстаз след всеки рефрен. След по немски перфектното изпълнение към 23.30 ч. стилно, един по един изчезваха от сцената, като се покланяха и обираха овациите на феновете. За край прозвуча звуча титаничното парче „Music Non Stop”. Крафтверк направиха един от най–забележителните и запомнящи за мен се пърформанси от всички издания на “Еxit” до сега.
След тях сцената се подготвяше 40 минути за Моби (Moby) – вероятно най–голямата и най–дългоочакваната звезда на фестивала. Беше придадена невиждана дълбочина на стейджа и добавени доста прожектори, така че малко след полунощ хедлайнърът да се появи в пълен блясък. Той излезе с китара в ръце, а в шоуто му се включиха цигулки и две невероятни вокалистки, които помогнаха да представи по най-убедителния начин всичките си хитове накуп. Разбира се, феновете пощуряха. Няма да е лъжа, ако кажа, че публиката от почти цялата крепост слушаше изпълнението му. Част от останалите сцени бяха притихнали, гледайки прякото му излъчване.
Участието на Моби съвпадна с излизането на най–новия му мистичен и тъжен албум „Wait For Me”. Той се вдъхновенил за него от режисьора Дейвид Линч, на когото изпълнителят посвети цяло парче. Прозвучаха „Why Does My Heart Feel So Bad” , „Lift Me Up” , „Feeling So Real”, „Natural Blues”. Парчето “Porcelain” бе специален поздрав към фестивала – за него Моби бил чул, че е единственият фестивал в света, възникнал в знак на протест. Стигна и по-далеч: извини се на сърбите от името на своята страна и ги поздрави, подчертавайки, че най–лошият президент в историята на САЩ – Джордж Буш, вече го няма. Сърбите крещяха зверски. Онова, което оразличава музикантите от политиците, е това, че песните са тяхната сила, а пък силата на музиката е да събира хората. Когато изразяват политическа ангажираност, те винаги рискуват да попаднат в мътни води и да разделят хората. Преди 2 години, въпреки че имаше потвърдена дата за участие на фестивала, Бьорк беше отрязана от сърбите заради гражданската й позиция в подкрепа на каузата за Косово. Въпреки това изпълнението на Моби в Петроварадинската крепост беше най–голямото събитие на фестивала според мен до сега.
За моя, а и не само за моя, изненада обаче, уникалните изяви не свършиха дотук. На Dance Аrena-а се беше появил огромен светлинен куб, който чрез светлинни илюзии и заигравки с третото измерение променяше формата си. В средата на тази сложна конструкция стоеше безподобният Etienne De Crecy и управляваше пулта – музикално и светлинно. Само французин можеше да се появи по този ултра-електро-изискан начин на величавата сцена. Чрез него тя отвърна на удара тази нощ и даде още една заявка за най–уникални гигове на събитието.
Десертът на третия много силен ден – в 6 сутринта, бяха Eric Prydz и Adam Beyer, който взе превес и претъпканата сцена бе потопена в дълбок техно океан. За добро утро…
…макар че на този безспорно голям фестивал никога да не е ясно кога започва и кога свършва денят!
Карл Кокс (Carl Cox) сложи край на десетото издание на “Еxit” 2009 в 8 часа и няколко минути в неделя сутрин.
За неповторимия американец Dance Аrena-а започна да се пълни още към 5.30. Със заставането му зад пулта обаче по сцената – необяснимо защо, започнаха да маршируват редици от полицаи, които се струпваха на определени места.
Поради чувството, че се готви нещо като акция, ентусиазмът беше охладен и “бомбата Cox” не получи онова посрещане, което заслужаваше. Присъствието на толкова много униформи в последните часове на събитието остана необяснимо.
Cox и диджеите преди него – Darren Emersoн и Sander Kleinenberg почетоха покойния Michael Jackson, като по време на сетовете им неговият образ се появяваше на екрана с мултимедията и звучеше страхотното диско “Rock With You”. Целият фестивал тази година се превърна в трибют към великия изпълнител: из крепоста се бяха появили тениски с лика му и с надписа – „King Is Not Dead”.
Около 2 ч. след полунощ Суба стейдж се напълни заради Amon Tobin и ориенталските му дръм ритми. Два часа по–рано крепостта имаше само един център – Главната сцена и гръмотивиците на The Prodigy. Също както при появата им тук преди две години, така и сега, крепостта беше разцепена от познатите хитове, но и от парчета, представящи новия им проект – “Invaders Must Die” (2009). Макар всеки техен албум да прилича на старите им и реално да не казва нищо ново, групата е екплозивна на сцената и по еуфоричност и публика, надминаха Моби (Moby) от завчера.
Madness се изявиха на Главната сцена преди тях, като ми напомниха за онези години, когато “MTV” беше пусната в България и сутрините, докато закъснявах за училище, зяпах техните клипове – „It Must Be Llove” и „Our House In The Middle Of The Street”.
Малко преди да започне последният фестивален ден, улиците на Нови сад, както и мостът над Дунава, за последен път тази година се изпълниха с хора от цял свят. Стори ми се, че бяха най–много от всички останали дни.
“Еxit” тази година, както и всяка минала, си беше една магия. Емоционално пътешествие из всевъзможната музика, което си заслужава да се преживее.
Адриан Савов