Ето че за трета поредна година с пукването на пролетта, сайтовете Ouim и Eilo провеждат по повод на рождения си ден провеждат на Парти центъра на 4 – ти километър парти със специфичен, отличителен привкус. Вкусът на прогресив транса.
Някъде към един на пулта застана за лайв – сет известния вече из Европа роден маг Климент,
известен, както с изключителните си собствени етно дъб експериментални разработки, така и с изявите си на родна почва на открито из планините всяко лято.
Един истински творец обсеби вниманието на всички присъстващи на специалното рождено парти. За чудодейната атмосфера допринесоха и перфектното озвучение и оригиналната украса, която бе издържана в стил озъбени големи глави със светещи в тъмата очи – фарове. Лек повей с дъх на тикви от Хелоуийн, отразен в настроените на специфичните звукови вълни фенове. Те търсят като приучени към хранилка опитомени животни баса, с който са свикнали до степен на пристрастеност, ала Климент ги отпраща със своята колосална перспектива в непознати им дълбини. Трасиращи транс, дъб и фолклор коловози. Макар и различен стилово сета му е еднородно издържан с цялостна мозаечна мрежа, раждана на момента…
… Лек есенен повей в шумата из обрасли с храсталаци хълмове. Тук – там като гъби бяха изникнали палатките. И те в естествени цветове – дори оранжевото на старата ми “хималайка” с железни колчета. Край обруления хълм с вятъра долиташе и лек животински вой сякаш. Първите посетители на фестивала oкопаваха с брадвички ровове около палатките си в случай на пороен дъжд. Разполагахме шалтетата си край огнищата. Оочакваше ни нощ с мистериозни истории край горящите съчки.
Странното видение ще остане завинаги запечатан в ума ми:
Неколцина ентусиасти от лагера намериха леговище на някакви диви зверове, зверчета всъщност, съдейки по размера на дупката. Опушиха я, търсиха други, свързани с нея тунели, какво ли не направиха, но не успяха да открият неизвестните обитатели. Както и да е – веднъж започнал планинския фестивал продължи. Мястото на нашата палатка бе до ръба на стръмна пропаст. Над нея се разкриваше чудна гледка. Зелени била с върхове, които се губят във влажната мъгла на облаците.
И точно когато се наслаждавах на насечения обрасъл килим с ръка над очите ненадейна шумотевица привлече вниманието ми. Някъде откъм хълма от отсрещната страна на пропастта идваше. Откъм запустялата дупка долетя отсечено лаене, придружено с ръмжене човешки крясъци. Хора отскачаха с писъци в храсталаците. Съзрях какво бе внесло суматохата, нещо като куче, движеше се бързо покрай ръба на бездната, право насреща ми. Гледах го като хипнотизиран как се приближаваше, времето сякаш бе спряло за всички, само не и за него. Опитвах се въпреки бесния му устрем да определя що за животно беше. Осъзнах с внезапна сигурност, че стоя точно на пътя му – тясната пътека край посипаната със свлечена пръст стръмна урва без дъно. Нямаше накъде да отстъпвам, а то напредваше право към мен. Вцепенен, че това е чакал. Пробуден, изненадан, непредвидим.
Преди устремения чакал да ме достигне взех решение. Доста рисковано, но единственото, което ми хрумна. Явно ме бе взел на мерник и нищо нямаше да го откъсне от набелязаната жертва. Заложих на настървението му. Бях погледнал за кратко надолу в пропастта до мен, достатъчно за да преценя, че досами мястото, на което стоях нямаше камъни, а главно пръст и корени.
Пресрещнах звяра с поглед право в очите, за да съм сигурен че вниманието му е приковано напълно и скочих. С краката надолу. Забих отривисто пети в меката почва и докато тялото ми залитна рязко напред успях да уловя с една ръка един кореняк. Закрепил се едва – едва веднага обърнах поглед отсреща, малко по – натам по ръба под пътеката, където очаквах животното да ме последва. Не сгреших. Хищникът се бе хвърлил с решителен скок към мен в мига, когато политнах над урвата. Дали бях изчислил правилно ? Дали нямаше да успех да преодолее оставащото помежду ни разстояние и да успее да ме докопа. Не успя. В полета си не успя да се закрепи върху по – каменистата под него почва. Продължи да се премята надолу неконтролируемо в урвата, чийто край не се виждаше.
Не смеех да мръдна. Чувствах, че най – важното бе да запазя крехкото си равновесие, докато хората в лагера не се окопитеха от изненадата си и дойдеха да ми помогнат. Не след дълго ми хвърлиха въже, което бе вързано за дърво някъде горе и ме изтеглиха.
В просъница се взирах в озъбените флуросцентни физиономии по колоните на залата на 4 – ти километър.
Аржентинецът Кинтар пое щафетата от Климент, така както българинът я предаде – с фолклорно изпълнение на Елица Тодорова. Но курсът по – нататък бе доста различен. Прикова присъстващите в неотпускащо темпо с познати, тук – там гарнирано с кратки избухвания на баса. С напредване на нощта южноамериканецът вкарваше и продължително ласкави ритми.
Около мен множество ръце продължаваха да махат високо в такт с бийтовете на Кинтар. И тогава, в ранната утрин, изолирана отвъд стените на заведението, напипах общата тонална нишка, която свързваше и двамата унасящи ни артиста, Климент и Кинтар, това бяха хоровите мотиви. От самото начало на партито това бе общия фон. Тънките моментни намеси на групови фолклорни напявания бяха обединяващия мотив. Независимо от кой континент произхождаха фолклорните теми.
В Аржентина също има чакали – сигурен съм, просто там са чакали.
March 22nd, 2010 at 12:55
qko