Ето че за трета поредна година с пукването на пролетта, сайтовете Ouim и Eilo провеждат по повод на рождения си ден парти със специфичен, отличителен привкус. Вкусът на прогресив транса.
Чудодейна атмосфера , издържана в стил озъбени големи глави със светещи в тъмата очи – фарове. Те търсят като приучени към хранилка опитомени животни баса, с който са свикнали до степен на пристрастеност, ала Климент ги отпраща със своята колосална перспектива в непознати им дълбини. Трасиращи транс, дъб и фолклор коловози…
… Лек есенен повей в шумата из обрасли с храсталаци хълмове. Тук – там като гъби бяха изникнали палатките. И те в естествени цветове, дори оранжевото на старата ми “хималайка” с железни колчета. Край обруления хълм с вятъра долиташе и лек животински вой сякаш. Първите посетители на фестивала oкопаваха с брадвички ровове около палатките си в случай на пороен дъжд . Очакваше ни нощ с мистериозни истории край огнищата.
Неколцина ентусиасти от лагера намериха леговище на някакви диви зверове, зверчета всъщност, съдейки по размера на дупката. Опушиха я, търсиха други, свързани с нея тунели, какво ли не направиха, но не успяха да открият неизвестните обитатели. Както и да е – веднъж започнал планинския фестивал продължи.
Мястото на нашата палатка бе до ръба на стръмна пропаст. Над нея се разкриваше чудна гледка. Зелени била с върхове, които се губят във влажната мъгла на облаците.
Наслаждавах се на насечения обрасъл килим с ръка над очите, когато ненадейна шумотевица привлече вниманието ми някъде откъм хълма на отсрещната страна на стръмната урва. Там край запустялата дупка долетя отсечено лаене, придружено с ръмжене и човешки крясъци. Хора отскачаха с писъци в храсталаците. Съзрях какво бе внесло суматохата, нещо като куче. Движеше се бързо покрай ръба на бездната, право насреща ми. Гледах го като хипнотизиран как се приближава. Времето сякаш бе спряло, само не и за него. Опитвах се въпреки бесния му устрем да определя що за животно е. И двамата стояхме на тясната пътека край посипаната със свлечена пръст урва без дъно. Нямаше накъде да отстъпвам. Вцепенен, познах какво е. Чакал. Пробуден, изненадан, непредвидим.
Преди устремения чакал да ме достигне взех решение, доста рисковано, но единственото, което ми идваше наум. Явно ме бе взел на мерник и нищо нямаше да го откъсне от набелязаната жертва. Заложих на настървението му. Бях погледнал за кратко надолу в пропастта до мен, достатъчно за да преценя, че досами мястото, на което стоях нямаше камъни, а главно пръст и корени.
Улових с поглед звяра право в очите, за да съм сигурен че вниманието му е приковано напълно и скочих с краката надолу. Отначало се понесох по гръб по пръстта, която ме засипваше отвсякъде, но удържах на порива на паниката, не отделях гърба си от сипея. Забивах отривисто пети в меката почва, а тялото ми за малко да политне напред, загубило окончателно равновесие. Пръстта продължаваше да се свлича навред и някак успях да се закрепя, улавяйки с ръка стърчащ наблизо корен. Всичко бе станало за броени секунди. Обърнах се да погледна какво стана със звяра, който бях изгубил от поглед в момента на скока. Бях успял да видя само как скача във въздуха към мен, макар и не достатъчно близо за да ме стигне и също като мен се понася надолу в празния въздух. В бесния си устрем обаче не успя да запази равновесие. Решено всецяло да прелети някак последните метри до мен и да ме докопа в беса си чакала се понесе сред вихрушка от камъни и пръст като отчаяно се превърташе без да може да спре надолу към дъното. надейда за него нямаше никаква.
Не смеех да мръдна. Чувствах, че най – важното бе да запазя крехкото си равновесие, докато хората в лагера не се окопитеха и дойдеха да ми помогнат. Най – сетне дойдоха, видяха ме и донесоха въже, с което ме изтеглиха.
В просъница се взирах в озъбените флуросцентни физиономии по колоните на залата на 4 – ти километър.
Аржентинецът Кинтар пое щафетата от Климент, така както българинът я предаде – с фолклорно изпълнение на Елица Тодорова. Но курсът по – нататък бе доста различен. Прикова присъстващите в неотпускащо темпо с познати, тук – там гарнирано с кратки избухвания на баса. С напредване на нощта южноамериканецът вкарваше и продължително ласкави ритми.
Около мен множество ръце продължаваха да махат високо в такт с бийтовете на Кинтар. И тогава, в ранната утрин, изолирана отвъд стените на заведението, напипах общата тонална нишка, която свързваше и двамата унасящи ни артиста, Климент и Кинтар, това бяха хоровите мотиви. От самото начало на партито това бе общия фон. Тънките моментни намеси на групови фолклорни напявания бяха обединяващия мотив. Независимо от кой континент произхождаха фолклорните теми.
В Аржентина също има чакали – сигурен съм, просто там са койоти.