Да Не Вали Ток От Небето ?

 

Park Live Fest, събота вечерта край летището в София. Очаквахме Goldie.

Едва се навихме двама души да дойдем. Единствени от цялата “бирена” съботна компания не се бяхме уплашили от дъжда и бурята:
–  Да не вали ток от небето ?!

Пристигнахме на Терминал 2. Излязохме под непрестанния, упорит дъжд в една черна, заплашителна нощ.

Решихме засега да не влизаме още, а да изчакаме на края на паркинга под една козирка. Там имаше и други групички. От мястото ни се виждаше цялата фестивална зона като на длан. Само да беше светло, да имаше повече посетители и по – добра музика.
Край мен хората бяха на същото мнение:
–  Защо да ходим да ни вали дъжда на полето, когато оттук се чува и вижда ?

Изкуството изисква жертви, а аз бях готов да опиша, каквото ще се описва…

Сложих качулката на суитчъра и се гмурнах под черните капки край пистите за излитане, преобразени на сцени.
Вали като в деня на Апокалипсиса… самолети летяха, пана се извисяваха, но не съм сигурен имаше ли ги наистина или не в тази тъмница. Хората джапаха в калта на Софийско поле. Музиката никак не я чувах. По едно време всичко спря – осветление, музика – не и дъжда. Гардове ни заобясняваха да се местим още по – навътре в полето, там била втората сцена.  Там щял да се изяви така чакания Goldie.

Нямаше как – исках да видя “Златниото момче” и преминах в похода по – навътре. В неприветливата утроба на бръснещата свирепа тъмница. Не бяхме много. Единствено хората, глухи за гласа на съзнанието шепнещ недоловимо: “Накъде ?”

– Той да не е луд да идва в това време ? – питах един познат.
– Ами той почна. – посочи ми пулта, който не можех да видя добре.

След известно време реших да се завъртя и аз отзад край сцената и да видя как да се свържа със звездата след края на сета.Огради няма. Достъп свободен. Спокойно си заставам на няколко метра от сцената. До мен видях, че стои човек с дъждобран. Реших да го попитам дали е от организаторите случайно и ако не е, да ме свърже с някой който отговаря за….
и докато да си завърша изречението ме награби. “Ти к’во правиш тука ?”, “Сега ще ти покажа аз на теб!.”, идва още един – за всеки случай, стисна ме за гърлото и завлече зад някакъв щанд, където на спокойствие ми разби устата…
Аз продължих да повтарям, че имам право да съм там въпреки несносната гривничка и му извадих от портфейла си другата ми, още неизползвана покана, успях да му я извадя преди да ме хвърли нейде в локвите, както бе решил първоначално. Поканата изчезна от ръката и погледа ми, докато продължих да повтарям, че наистина съм журналист и имам право да съм тук, а той:

– Аз не ти ли набих една глава преди малко, бе ?  – пита ме искрено учуден, че мога да съм забравил. – и пак ме дърпа зад барачката…
– Ама аз наистина имам прави да бъда тук. По работа съм тук – отразявам.
– А искаш ли да те заведа точно при човека, който отговаря за това ?  – пита ме заплашително, не вярвайки че продължавам да си използвам устата.
– Точно това искам.
– Искаш ли да те закарам точно при човека ? – колко точно е зацикли, не може да бъде преценено.
– Това направи! Давай!  – решил съм че няма какво повече да губя… на този етап.
– Ето го там. – и тръгна, а аз след него.

Там взех думата. Обясних, че имам покана, поглеждайки към ръцете на побойника. Преди той да успее да възрази “каква покана?” се заобяснявахме на болнавия принцип: „ако си еди какъв си трябва да познаваш еди кой си”….  аз се оказа, че познавах, посочвах имена;  “И какво искаш ?”, Няма как. -обърнах се и си тръгнах. Готово!

Вземи този билет, иди, пиши, интервюирай.
Ама за кой ? Защо да пиша изобщо ? Кой го е еня ?

Запрекосявах отново полето в тегобата. Излязох на паркинга. Таксита – тези ги знам също.


Насочих се към Терминала под изстудения докрай душ от иглички.

Влязох в светлотo, спретнато, топло летище. Тук си поех дъх – в “ничия територия”. Оазис от настоящия век сред дивата пустош България.

Седнах на пейка между редиците пътници. Спомних си хубави летищни емоции…при всяко мое напускане на страната. Вкусих за миг отново сладостта на спомена за живота си зад граница.

Но сега бях тук, под дъжда. Обречен на заточение. Чувство на внезапна слабост в стомаха. Жегване като при излитане на самолет, бе се превърнало в студена като нощта отвън тиха лавина, която пропълзя едновременно в цялото тяло отвътре навън, до под кожата.

Хора се насочиха към мен от различни страни. Бях се оказал в забранена за мен територия. Идваха да ме довършат. Нямаше измъкване на никъде. Уловиха ме и ме вързаха здраво. Въртяха ме със стола, ту на една страна, ту на друга. Единият, злобно засмян, забиваше във врата ми малка електрошокова палка с кабел от непознат вид. Редуваха се, а злобния се подлагаше дори сам на електрически удари отвреме навреме. Твърде често пъхаше края на съоръжението в тила ми. Космите наоколо бяха побелели.

Наблюдавах вцепенен цялата сцена навярно с излетялата си вече душа някак си отгоре…

Постепенно започнах да се пробуждам, оказа се че съм бил заспал на пейката в терминала. Станах, поотърсих се под ярката светлина, ала тягостните иглички реалност продължаваха да се забиват в кожата ми. Проникваха като малки токови удари все по – навътре. Без трохичка надежда. Чувствах ги, навикнал, придобил вече имунитет.

Излязох и осъзнах, че нямаше как да имам нищо против този електрически дъжд.

Мазохист.