Масирано Откровение

Heat Miser

Малко след девет часа Масив Атак започват.

Главно действащо лице – очаквано  –  е Робърт Дел Ная (Три Ди) . Специално подготвеното за турнето парче United Snakes е почти инструментал. Вътре успоредно навлизат плътен засилващ се  клокочещ ритъм и характерния тихо унесен, но приковаващ вниманието като хипноза, глас на „Триизмерния”.

Знаех, че ще е така, но не знаех, че ще е ТАКА. Слава Богу!

На сцената няма нищо излишно: Всички тонколони са, или отпред долу, или високо горе, висящи – публиката долу трябва да може да вижда обещаната анимация по специалната екранирана стена зад групата; Два комплекта барабани от двете страни с по един изпълнител на тях; по един китарист в съседство – бас и соло;  На предна линия с повече празно място за действие подобно на командно табло на космически кораб се мъдрят два пулта със синтезатори, допълнителни приспособления по тях и , разбира се , микрофони.

Втората песен е Babel и Мартина Топли – Бърд се качва на сцената да си я изпее, малко по – късно не пропуска и Psyche (другата композиция от Heligoland с нейно съавторство). Темпото изостава като че ли. Усещат го и набралите инерция от чакането фенове, но това се оказва предварително програмиран момент от Масираната Атака , първите няколко изпълнения са коренно различни по вид, но превземащи цели клонове от нервната ни система.

Tретата е Risingson. Дълбоко като отглас или завръщащо се обратно ехо на някое наше  друго Аз. На сцената до Три Ди бавно – бавно пристъпва  Деди Джи. Леко небрежен като прическа и  глас. Започва в тромаво умерен такт да ходи на място, докато реди текста си. Публиката се е превърнала в племе, което надава  задружен вой като при начало на индиански молитвен танц.

А ето, че се появява и стария вожд, Хорас Анди, за да изпее Girl, I Love You. Ямайския старейшина, облян от самотен лъч, остава сам в мрака – впит дълбоко в земята вековен ствол. Не черни, а пъстри, но притулени по снагата му дрехи, вкоравени от вътрешна топлина бузи, спускащи се над тях тънки посребрели расти – листа, бавно махащи, креещи ръце – клони.

И глас.

Глас – откровение, който сякаш извира и от нас в същото време. Всеки познава от раз сякаш в него собствения зов на душата си.

Изправени сме пред доказателство, че бъдещето е сега, тук , в нас.

С Future Proof  е и триизмерно.

Бива нанесена последователност в музикалния пейзаж. Следва дует на Робърт с Мартина – отглежданата изключително за концерти Invade Me.

Той прави беквокалите, повече от това което могат да бъдат някога. На избрани гласни звуци доближава микрофона досами устата си като заглушава от едната страна с пръсти, предизвиквайки ехо от нов вид; свири на своя космически синт – пулт; започва да описва бавни кръгове с ритмирана стъпка около себе си и около нея, подобно на планета край блестяща звезда. Певицата се изтегля леко встрани и предизвикана творчески от хипнотизатора, застива в полуприведена поза на египетски сфинкс. Постепенно започва да мести ръце с умоляващо плавни движения, които накъсват времето на по – различни отрязъци.

Триизмерният я оставя готова за Teardrop.

Неизвестно дали поради практика или в резултата на „Три-подгряването” тя изкарва легендарната песен (която не пее в оригинала от 1998) като насън… Вероятно виновни са аплодисментите на публиката в такт от самото начало.

Новородена анимация . Ала не с бебето от клипа, а бял фон с черни очи. Зеници се разширяват едновременно с  люлеещия глас. Черни ириси насечени радиално като счупени концентрично огледала.

Mezzanine. Същия албум, едноименната песен. На сцената титулярите на Масив Атак. Деди Джи , отново лежерен, Три Ди – пак на халф вокала. На екраните бялото е вече абсолютен монарх. Но – нечувано – носи емоции с отрицателен заряд – редуват се едроизписани стресиращи реплики за травми, фобии, насилие, войни, жертви. Потискаща като бяла нощ меланхолия. Явно им е нужно прекрачването и на този праг у слушателите. Атаката е тотална.

Тази песен, както и Future Proof (2003) са в идентичен тонален  курс с новоизлезлия “порядъчно разпръснат културно” Heligoland (както го оприличи Дел Ная в София).

И се появява пак Хорас Анди.

Публиката – делириум тременс на момента.

Всички се развикват сюрпризирани сладко, когато всъщност, той вече е там. Изникнал отведнъж. Търпелив. Чакащ. Най – благия човек, който познавам.

Започна “Youuuuuu uuuu, are my Angel ”.

Рев. Най – големия РЕВ.

В този момент на екраните в безмълвие се взривява свръхнова черна дупка с бяла корона. Анимацията , дело на самия Робърт Дел Ная , 3D или „Триизмерния”,  продължава да избухва отново и отново като вселенски съд, който иде да побере потока на Хорас „love you love you love you love you love you” в надпревара отвъд всякакви измерения.

И точно когато си мислим, че няма какво да ни впечатли още, се зададе и Safe From Harm. С вечните трип – вокали на Шара Нелсън “you can free the world”и умопомрачаващи хоп – строфи на Три Ди “I was looking back to see if you were looking back at me to see me looking back at you”. Прожектираните надписи са наситени на тема „свобода” с цитати от разни епохи като  „Свободата е това, което правиш с начина, по който се отнасят с теб”  и още много подобни.

За трети път от началото на вечерта (след Teardrop и Angel) соло китариста Анджело Брускини излиза напред, за да не позволи песента да свърши току така, ами да я увлече в дълга соло гонитба и да се стигне до повече от задоволителен край. Вечната класика Unfinished Sympathy също въздейства брутално на живо с китарния  ‘незавършек”.

Когато черния цвят на екраните наистина е вече черен до дъно, някак естествено се влива в нощта  “Inertia Creeps”.  Дълго интро на масивния тандем с доминация на бас китарата. На екраните тече хаотична лавина от родни вестникарски заглавия. Промиват се вече ясно пределите на гротеската като формат за прожектираните послания.

Бисът, разбира се, е масивен:

За Splitting The Atom на сцената се качи пълния колектив , мъже и жени с микрофони и усмивки, начело с двойката тип наставник – последовател Хорас  Анди – Грант Маршъл (Деди Джи). Връзка между два проводника с роля на мост между поколения, култури и цели епохи, връзка естествена като пъпна връв. „It’s  eeeasy,  don’t let it go.”

С епопеята от новия албум Atlas Air Три Ди ни прекарва в продължение на над десет минути през различни нива в темпо, танц, цветове и послания. Редуват се пренаситени със символи визуализации . Океан от лога, емблеми, гербове, флаговеи всякакви знаци. В крайна сметка , изгубвме нишката, но за сметка на това успяваме да фиксираме, че всичко си е илюзия и игра. Бялата лента, вързана на ръкава на черното сако на Робърт се оказва с надпис „fundestructible”  (в превод  „смешно разрушим”). Той се върти във финалната вакханалия от акорди подобно на модел на спиралата на ДНК – избил накрая невъзможен генотип.

С измерения , порядъчно разпръснати из безкрая.

И след края още един бис: Karmacoma. Джедаите Джи и Ди отново горе.

Спират малко след началото. Следва пауза с масов обстрел от аплодисменти, после акапелен речитатив на Деди, преди да бъде изнесена  ъпгрейдната версия на култа. Пълната чернобяла трип хоп симбиоза намира своето огледално отражение в изпълнение точно в идеалната среда между ритмираната популярна и подводнитедъб версии Karmacoma.

В средата на безкрая.