Продиджи на Spirit Of Burgas… Мамо, заведи ме в болница!

Diesel Power

Отиваме двамца голи, татуирани, подпийнали и потни медийни представители на Spirit Of Burgas 2010 с бира в ръка. На входа я гаврътваме на екс; никой не ме спира никъде:

– Tова е фотоапарат.

– Bлизай, влизай.

20 000 скандират: “Про-ди-джи!” И Тhe Prodigy се появяват на сцената.

Един мозък – океан Лиъм, който кротко застава на пулта-флотилия с надраскани на него кървящочервени букви “Take Me To The Hospital”. Лаконичен. Оттам до края като истински кормчия задава, смесва, пренася, намества, насъсква, взривява, хапе и къса.

Няма друга група – нито от електронната сфера, нито в областта на жиците, в която един човек сам да прави музиката (китаристчето и барабанистчето там няма смисъл изобщо да ги броим), а фронтмените, които изключително пеят, да са повече…  А те какви бяха!

Кийт – иконата на цяло едно “jilted” поколение, който  гледа с черни заслепяващи разсъдъка ми очи – акули. Току спре, та се взре нейде в публиката – ту от едната страна на сцената, ту от другата, та и мен ме прихване… или поне така ми се струва. Приковал ме е. Пленил ме е. Вече не ме гледа, но още ме гледа. Фиксира ме, копелето, побърква ме!  Прави засилки – все едно ще хвърли нещо по нас или пък ще се засили да ни срита, да ни подбере….  Е, подбра ни.

Ама аз нали бях на първия им концерт у нас през 1999?! Това сега тук е нещо тотално различно. Нищо общо! Тогава четирима за час не успяха да оправдаят очакванията; сега обаче – на върха на класациите от миналата година, и вече трима – ме запокитиха в друго измерение на сетивата. Още в самото начало.

Запробивах си път за най-отпред. Да мога да поема целия звук и да виждам музикантите отблизо. Пред себе си. Отгоре.  Те винаги са на върха – вече 20 години. Все критикувани, но винаги победители.  Breathe the pressure. Не издържам: пробвам погото. Гмурвам се в голото потно пясъчно пого – море в морето от хора на морето. Да-ааа. Това съм аз вече.

Кога беше това? Годината 1995: за първи път на дискотека, за пръв път Продиджи, първия рейв, първото пого. Всичко накуп в едно пролазващо по целия хранопровод чувство.  И сега ПАК. ТУК. СЕГА.

Макс Риалити, досущ като “Хищникът”, върти глава заканително и зове животинското в нас: “To all bulgarian people! My people!”… Тече Warrior’s Dance от новия албум Invaders Must Die: “Warriors! Bulgarian warriors. Spirit Оf Burgas ! Let me see you!” В този момент, освирепял в средата на лавината гърчещи се тела, изпразнен от съдържание, скачам – обезумял примат, индианец изровил томахваката на войната, всецяло подчинен, изкоренен, изкорубен…

А си казвах, че няма да се пускам в погото до Firestarter, тогава ще е избухването, само че то си беше експлозия от начало до края…

Лиъм се тресе отзад, Макс командва отгоре, Кийт снове, спира и се взира. Погото прераства в класически кръг- въртележка от пост – Секс Пистълс епохата.

worlds on fire.

Ще си умра. Въртя се в средата като пумпал – отхвърлящ, премятащ и поемащ удари отвсякъде, но никога долу! Апаратът ми умира, откъснат сантиметри под пясък. измивам го с вода. Фира е. Последната му снимка завинаги остава татуирания с “Prodigy” врат на гол фен на първата писта. Ама не ми пука.

Започва сладката Poison. Приклякат. Застиваме. “I got the poison. I got the venom.” Ритъм. The Pressure. Избухване.

Мозъкът ми е откъснат от конвулсиращото тяло… Версията ме залива – удължена, оперена, мастита, лютива и сладка. “Poison – co – rhytm – remedy.”…. – ритъм в корема ти.

Зареждат се олдскуул рейв класики, които най-сетне успяват да ме изкарат от погото. Целта ми е пространство за рейв денс. Звучи “Vodoo People”.

С “Out Of “Space” и “Their Law” на биса Лиъм ме връща в електронната младост, в култа да си спотаен под земята, живеейки единствено и само за цикъла.

Макс набляга на вече превърналите се в класики хитове от последния албум. Този, който окончателно закотви Продиджи като група, балансирана между стиловете (всички възможни в музиката въобще), годините и броя хитове.

Качени сме на магистралата и ограничения няма; посоката – само нагоре. Ала и ние се отплащаме на гостите подобаващо.

Макс, като всеки редови фронтмен, си е запомнил репликата с името на събитието, която повтаря отвреме-навреме “Spirit Of Bourgas”. Но ето че в края, нарочно ли не – няма значение, заменя конкретното място с общото – “Spirit Of Bulgaria”.

Впечатлили сме ги. Тях. Продиджи.

А те пък взеха, че ни запокитиха в епицентъра на най-взривяващия и същевременно издържан от начало докрай, концерт от тези на Депеш Мод (Depeche Mode) и Металика (Metallica) насам. Без да отстъпват на посочените най-титанични откъм фенска маса у нас групи.

Един от последните ми съзнателни спомени, освен окуцелия крак и насинено око, е как бивам подбран от баса на Diesel Power като чайка изпод връхлитаща в морето буря и понесен отново във влажната потна утроба на погото.

Стигнах в пещта точно навреме за голямото консервиране в собствен сос – “Smack My Bitch Up”.

А, да: краят, естествено, беше

Таке

Me

to

the

HOSPITAL!