Синовете На Великата Маймуна

 

Седях и гледах как една  тлъста жаба правеше огромни скокове – метър на два. При всяко нейно тупване се чуваше: Цап! Цап! Цап! Изскочи от тревата на асфалта, но какво и става ? Никога не бях виждал  жаба да скача така. Отговора дойде бързо. Малка змия излезе от същото място и спря за миг, колкото да установя какво е. Застина и фиксира жабата, която вече имаше прекалено голяма преднина. Смокът се насочи към набелязаната жертва с вълнообразни движения в широка дъга. Едно невъобразимо за окото преместване – все едно невидима ръка чертаеше безкрайна осморка с тъмен молив, докато друга с гума изтриваше задния край. Плъзгащо се като в анимация живо руло.

Отворих очи. Или не бях ги затварял изобщо ? Не бях сигурен. Бавно, с несигурно пърхаща мисъл, се опитах да си припомня къде съм – като че се събуждах на непознато място…

А, да! Бях в Маймунарника, сега го наричат club Pork Pie. Това беше концерта на Tripple – A.

Просто се бях унесъл в лека хипноза от гласовете на Шаманчето и Павката. Първият застиваше за неизвестен период време, а после, включен в невидим за околните вътрешен някакъв свой си контакт, захапваше  микрофона и занареждаше с отнесен глас:

–          А!   А!  А!

–          Музиката ни е за ръцете,

–          За краката,

–          За главата.  – кратки и ясни параболи за слуха и мисълта, като цапащата жаба.

Погледът му бе оживено изгубен в кинопрожекция от вътрешната страна на стъклата на малките му очила, която само той виждаше.

От другия край на сцената Павката го настигаше с губещи се за окото и ухото размествания. Той не замлъкваше нито за момент. Просто сменяше подвиквания или думи с хриптене, изцвилвания, лека гаргара, „кацнах” на марсиански и новосъздадената славяномаймунска азбука.

Нямаше как да забравим, че все пак сме в маймунарника. Тук преди години, малко под средата на дърветата, е била поставена мрежа, а по стволовете наоколо са скачали и надавали същите крясъци маймуни. Не бе минало и столетие оттогава. Наблюдавах прожекциите на платното зад гърба на музикантите. Там вървяха кадри от Стара София, 1937 година, когато зоологическата градина се е намирала край езерото Ариана. Даваха слон.

Плъзнах поглед отново по всички артисти на сцената. Павката размахваше с ръка кавала си, така че да се намеси в анимация на екрана до себе си, надавайки звуци и махайки със свити в ставите пръсти. Останалите не бяха много по – различна картинка. Skiller беше като катерица с постоянно долепената си до устата ръка с микрофон. Всъщност той бе отговорен за всички звуци, които не приличаха на издавани от хора или инструменти – това че е колкото човек, толкова и уредба, е отдавна известно на всички. Жоро Дончев с бас китарата си допълваше картинката на вглъбяването до краен предел – увит с качулката на суитчъра си, приведен си дрънкаше в ритъм. Арабела Караян пък си имаше собствен мини пулт, от който като от ракла от време на време вадеше и непознати инструменти. Едно нейно  „Honey! Honey!” прерасна в нещо като леко ескалиращ съпружески диалог с Шамана.

Той бе единствения, който не участваше активно през цялото време на концерта,  но пък за сметка на това бе автора на единствения цял текст на песен: „Всеки трябва да уважава баба си и дядо си. Който не уважава баба си и дядо си, не трябва да бъде уважаван и от нас”. Между началото и края други строфи нямаше. Това бе и най – голямата радост за всички присъстващи, отдавна превърнали се изцяло в примати.

На дансинга се вихреше и самия Моби. Никой не бе сигурен как е попаднал тук известния музикант, но пък всички бяха възхитени от танца му. Кривеше се във всички посоки с крака и ръце на кръста без очилата му да помръдват – същите, добре познати на цял свят очилца, загнездени на обръснатото голо теме.

Горе на сцената звуците заидваха от дълбоко и с ехо. Имахме си заклинатели, приковали в общ ритъм, танц и самозабрава цяло племе. Индианци. Течеше церемония. Акордите с прокрадваха по галериите на лабиринт от свързани пещери, изпървом бледи и неспособни да сгреят индианците, но после подобно на внезапно разбудена мечка, ни връхлитаха… а ние не бягахме. Чувствахме се уютно. Защитени от своя по – голям брат. Само че не беше мечка, а май самата прамайка – маймуна.

Крясъци на дива радост навред.

За миг се откъснах от самозабравата на танца – Моби ли беше тоя пич най – отпред или не – не ми пукаше, вгледах се отново в обичните вождове с микрофоните. Всеки от петимата бе затворил очи, впил се в действието си. Като героите от приказките, където се събираха отбор типчета със свръхвъзможности: Единия вижда през стени и планини, другия лети като птица, трети като викне го чуват в Нова Зеландия, четвъртия като заскача на място отваря черна дупка и т. н. . Обединяват се в името на обща мисия и по пътя към нея в даден момент се използват силите на всеки един… само дето сега всичките действаха едновременно. Приветстваха  „диджей/

ДИИджей-джей-джей/

ДииииииДЖЕЙ/

джей-ей-ей-ей….

дижей ДжЕйМс БоНг”

заедно, накуп и наведнъж. Нещо като Капитан Планета (от едно детско като бях малък.) навярно… Великолепната Четворка, не! – тези тук са петима…  Х – Men – слабо!….

…А бе просто Tripple – A !

PS: Издават най – накрая (ноември) и албум – Apple 3.