Дивото Зове Chris Liebing

 

 

В клуб Element of Metropolis петнайсетина дена след шумния си петнайсети рожден ден в zала Христо Ботев метрокондукторите, поканиха  техно вожда Chris Liebing.

Либинг, както и повечето големи имена на Техното отпреди десетилетие, дойде претърпял еволюцията техно – тек хаус – хаус. Когато нещо трябва да стане и назрее момента за това, то просто става. За разлика от Umek, представянето му в Елемент бе еднородно през цялото време. Не бързаше при смесването, наслояваше постепенно бас, нито прекалено често, нито прекалено рядко. Дробеше в попарата класики като Acid New York на E.O.X. отпреди 15 години, така и нвиждали бял свят промота на Terence Fixmer. Залагаше, хем на актуалния Gary Back, хем на не много известния R – Play. Като стил и настроение представянето му наподобяваше  доста това на Adam Beyer в Интер Експо Център, само дето звука сновеше в клуб, а не насред голяма зала.

Някогашният древен бог на гнева от Indigo и Black Box бе изваден от ръкава като асо пика в решаващо покер раздаване в Този Див Див, ама много див Запад едновременно срещу Sasha в Yalta и техно парти на Renesanz в клуб на 50 метра в съседство. Отпадаха две „ясни” графи почитатели. Оставаха „неясните”, отворените за предизвикателства, за неизвестното. Тези, които така или иначе няма какво да губят, – а такива са всички млади в тази страна – или поне тези от тях, поискали да бъдат елемент от Метрополис под диктата на Крис Либинг.

 

Германецът, разбира се, е германец. Всичко е предвидил. Изчислил е предварително какво ще пуска. Отдавна е нагодил биологичния си часовник и не му е проблем това девето или десето поред парти. На лице и фигура не е мръднал нито с грам в сравнение с десет години назад, единствената разлика е в появилите се трайбъл татуси на ръцете. Изглежда нищо не е в състояние да го изненада – когато се случи някой пред пулта да  поиска да се ръкува с него, го хваща, само че внимателно, с палец опрян в сгъвката на показалеца и средния пръст на фена… да не би някой индианец да го дръпне внезапно.

Явно е, че ще издържи дълго. Не дава признаци на умора НИКОГА. Не е казал колко ще пуска. Не изглежда да се тревожи за това. Българската публика обаче също не е мръднала никак. Не са много, но са там и не си отиват. С усмивки, с ръцете горе. Къде другаде изобщо да ходят ? Хора, вдигнали се се напук на немотия и безработица, без  надежда за утрепания утрешен ден, без повод за радост, с една останала само музика за душата, отиват на парти… пък после ако ще да умрат.

Те са готови тук да умрат.

И ето ти германец, един вечно издържащ се и непредаващ се хер… Либинг, който идва от белите „щати”, където се пуска само ултракачествена музика в ултра изпипана среда на ултра уредени хора и те едва – едва реагират ако въобще го правят. Идва веднъж на две години (както и всеки друг) тук. Тук, където ДИВОТО ЗОВЕ.

В седем и двайсет и седем сутринта, Крис Либинг за пръв път се обръща назад и поглежда Стивън с повдиганти вежди за миг. Въпорсът е ясен – докога ? Нашенецът само плавно надига ръка с дланта нагоре. Жест на вожд, който предоставя пълно гостоприемство. Крис изумен клати глава. Продължава да пуска. Крис става един от нас. Свършва след шест часа. Крис си тръгва от нас. Охраната изкарва посетителите. Крис запомня България.