Aurora @ Samothraki

Sorry pal, no mp3s found for your playlist.

Корабът приближи стръмния Самотраки и изсипа всички трансъри за фестивала. Легендарният гръцки остров и не по – малко легендарния сайкъделик фестивал Aурора.
Нямаше да е лесно новото начало след няколкогодишна пауза за организаторите. Цялата работа не изглеждаше на някои особено сигурна в началото, но за сметка на това обещанието бе за гоа – ренесанс – класическото звучене на митично място.Именно тази несигурност обаче правеше цялото преживяване така особено. Близо три хиляди души се добрахме до Гърция и ежедневния ферибот В Александруполи, на 80 километра срещу острова. Слязохме от кораба в единствения град на Самотраки и преминахме с рейс по единственото същинско шосе, все край брега, за да се доберем до единствения по рода си фестива, Аурора.
Рейсът ни стовари в неистова жега под верига върхове над с тежки раници на гърбовете, но недалеч от морето, тук бе входа на фестивалния лагер. Влязохме. По пътя навътре групата ни се разпръсна, някои побягнаха към плажа да се потопят. Аз навлязох по главната пътека заедно с най – странния от пътниците за фестивала. Стар американски индианец с дълга сива коса. Името му беше Ву – Танка, а баща му бил от племето Блекфут в Канада, но всички го наричали „Папа”, имаше на ръката гривни от толкова мнго фестове,  че не можех да ги преброя. Ниската горичка се състоеше от дървета без клони, идеално място за палатки и хамаци. Близо два километра успоредно на крайбрежието се простираше и наподобяваше гигантски мравуняк. Докато разчиствах място за палатките и се запознавах с околните, Ву – Танка си хвърли палатката във въздуха и тя се разпъна сама за секунда:

–  Не ми се разправя и затова си купих такава. – модерен индианец.
Цял живот ще помня момента, когато налетях на официалната програма на едно голямо табло. Застанах там, четях и не помръдвах. Разни хора идваха и снимаха лайн – ъпа по дни, а аз само седях и препрочитах имената. Не ходя всеки ден по транс фестовете, а изглежда бях попаднал в мечтата на трансъра. Очертаваше се Гоа ренесанс:

Имената бяха легенди: Mark Allen; Green Nuns Of  Revolution; X – Dream; Laughing Buddha; Tristan; Atmos; Banco De Gaia на живо на Чил Аут сцената; MIKE MAGUIRE от оригиналните JUNO REACTOR, MAN WITH NO NAME, заради когото бях дошъл. Tsuyoshi Suzuki за голямо съжаление бе отпаднал от фестивала заради бедствието в Япония.
Стоях пред таблото като някое дете с чисто нов конструктор. Не исках мига никога да свършва, знаех, че всичко предстои да се случи наяве съвсем скоро и дори предвкусването като че ли ми стигаше. Но само така си мислех…
На свечеряване, малко след като бяха пристигнали повечето фенове, се разнесе гръмотевичен звук. На главаната сцена правеха саундчек. Мравунякът се разбуни, първоначално се чуха кратки радостни възгласи на окуражение, те бързо прерастнаха в общ стон. Хората нямаха търпение – задаваше се края на чакането. Вопълът се надигна с все сила:
–  Айде, Беее! – не се отличаваше никак от български, нищо че бе на гръцки. Подеха го хора от цял свят. Трябваше да се почне!
Преминах през горския лабиринт от флуросцентни лампи и конци и през сергиите с колоритни дрехи и излязох на най – широката поляна. Приютих се под нещо ново и невиждано. Характерната за повечето големи транс фестивали тента или просто „гъба” тук представляваше един гигантски пчелен кошер. Всички тук се намирахме  между питите, медножълти платна бяха разположени високо над главите ни и създаваха подредената илюзия. По краищата на този многоъгълник висяха и долитащи чучела – пчели. Конструкцията имаше симетрични процепи, така че да се виждат и звездите. По средата, под най – високото, бяха разполжени шест цилиндъра като колони, отново жълточерни. Те създаваха усещане като от полузатворено помещение, не много по – различно от древните гръцки храмове. Не ставаше ясно как са построени, че отвън да изглеждат все едно са едно цяло, а не сглабяни.

 

С плавната походка на Винету в схватка се запромъквах напред, към тонколоните. Звукът бе твърд слой въздух от безкрайна детонация. Меко прецененото избухване ме накара да се почувствам особено горд, тъй като виновниците за него бяха сънародници. За българския техническип екип на Clear Sound говореха всички,дори и британските архиорганизатори, които се занимават с партита на открито още от времената на майка Гоа в Индия. Приближих се до редицата колони отпред, за да видя по – добре пулта. Гърците си ги биваше наистина. Там горе между двете висящи тонколони бяха конструирали идеална сфера, откъдето действаха изпълнителите. Голямото кълбо бе жълто на цвят, щом се отдръпнах малко забелязах, че има две симетрични бели секции в горната предна част, а когато се дръпнах още по – назад в кошера, изведнъж съзрях какво всъщност представляваше. Сферата бе главата на гигантска пчела, царицата – майка. – Айде, Бе!
Началото бе дадено от Марк Алън – диджей от зората на транса. От времето, когато е нямало легални издания, сайкъделик стила още не е бил официално роден, а по плажните партита в крайокеанкса провинция Гоа всичко се е залепяло на магнетофонни ролки, които единствени не се разтапяли на високите температури и после се е презаписвало на касетки под формата на микс. Зазвучаха „старозаветната” компилация Order Odonata, Simon Posford, Astral Projection и Electric Universe.
Щом музиката започна, широката алея навътре от входа се изпълни с хора. Те минаваха покрай малката сцена, която засега още не функционираше, но когато по – надолу на пътя им  се изпречваха чешми и санитарна сграда, мнозина се объркваха и хващаха по грешно разклонение на пътя, което водеше близо до нашите палатки. Вървяха по пътеката уверено без да съобразяват, че цепят в мрака без да знаят накъде отиват. На няколко пъти спирах хора и ги връщах към верния път. Появи се и странна групичка от осем мъже на средна възраст в костюми, гърците определено се бяха объркали. Минаха покрай мен много бързо. Успях да спра последния, никой от тях не говореше и думичка английски и не ми обърнаха много внимание. Този от тях, който бе най – отпред беше забил навътре между хамаци и огнища, но продължаваше да сочи още по – натам, в посока на звука. Оттам нямаше минаване. Когато натъртих на една от малкото думи, които знаех на гръцки, „охи!”, – което значи „не!” – последния успя да вразуми водача. Заведох ги до разклонението, а онзи напористия недоумяваше как точно чужденец се намери да ги упъти на тяхна територия.
Да, гърците са горди хора, най – старата запазена цивилизация. Широко скроени; винаги готови да окажат гостоприемство; не си заключват вратите на къщите и колите – не краде ниикой, това е въпрос на чест и е невъзможно да си го помислят; Гъркините се придвижват с осанка на осъзната грация. И това не е  поза, а генетически заложено. Нация – аристократ, отломка във времето, която не принадлежи на никой конкретен период и същевременно на всички.
В античноста на острова са се провеждали мистерии. Думата мистерия е гръцка и означава, че се случва тайнство. Традиционните неколкодневни ритуали са се осъществявали по места веднъж на определен период. На Самотраки са били едни от най – известните, идвали са знатни люде от цяла Елада. Сега, в третото хилядолетие след Христа най – новите гърци осъществяват нещо подобно: постигане чрез музика на почти мистично състояние на духа и сливане на индивида в по – голямо цяло. Или казано на гръцки – митоза.
Нощта на откриването бе незабравима дори само заради епизода с демархоса. Някъде към полунощ музиката внезапно спря и микрофона бе даден тържествено на чичката с ризката, който упорито искаше да прецепи през гората между палатките. Оказа се, че това е управителя на острова, който пожела на всички приятно изкарване. Били го почерпили гръцки трансърчета с порядъчно количество Ципуро, това е домашната ракия, приготвяна на острова. По принцип в Гърция не се прави ракия, а мастики и вина, но ципурото от Самотраки си го бива.  Тъкмо му изръкопляскаха и се обърна да слиза от сцената, когато нашите хора му подвикнали да иде с тях пак за по още едно ципуро и той, чул – недочул, хвана микрофона пак. Управникът с древната титла демархос ни пожела:
–  И не забравяйте да пиете Ципуро. Пийте Ципуро!
Толкова за проблемите с гръцките власти. След последното тукашно издание на Аурора през 2003 – та година органите на реда може и да са преустановили фестивала, но сега никой явно нямаше нищо против.

[simpleviewer id=”53″ width=”610″ height=”600″]

Програмата бе тежка и трябваше да си съставя график с часове за спане и за лудеене. Един от по – специалните за мен беше Banco De Gaia. Той трябваше да открие „лунната” сцена – така бяха нарекли малката сцена, голямата бе „слънчевата”. Лунна или не, тя обаче не успя да стартира. Просто хората искаха само full – on транс, поне в началото. И така легендарния етнопланетарен изпитател остана неизвестна в уравнението.
Едва сварвах да подремна, откровено смазан. Палатката ми беше по средата между двете сцени и чувах музиката през цялото време. С едното ухо улавях стабилното темпо на мейн стейджа, а с другото чил аута, който неусетно бе започнал. Явно съм спал настрани и второто ми ухо е било отгоре, когато в просъница дочух нещо познато. Бях дълбоко унесен и скоро загубих нишката, но когато след малко това се повтор, вече осъзнах какво дочувам.  Banco De Gaia на живо! – със скоци заджапах през шумата. Из гората се разстилаше Нow Much Reality Can You Take ? Напълно подходящо ми идваше питанката. Тоби Маркс гощаваше всички богато, зареди и Obsidian и се събудих напълно. На Heliopolis не бе нужно да си представям Египет или маите, просто излязох на плажа и със затворени очи полетях над вълните, далеч навътре в морето.
Плажът на Самотраки бе каменист, но въпреки това като изваден от туристическа картичка. Отпред бе морето, отзад високо планинските върхове, от едната страна се показваше сутрин зората, а вечер откъм другата – залеза. Сядахме край вълните пред саморъчно направени от листат на храсти колиби. Разхождахме се по плажа до следващата, запознавахме се с хора от цял свят, къпехме се и разпускахме и рано или късно всички стигахме до главната сцена. Широката поляна с покривалото – кошер пазеше сянка през горещите дни и бе на метри от морето. Мнозина плуваха срещу нея в такт с транса, други съхнеха бавно на Чил Аут стейджа. Там, на по – малката сцена всеки артист опитваше всичко. Бас китаристът от румънския проект Властур постоянно обикаляше из гората, диджеят дърпаше невидима каишка от пулта, а едно незрящо момиче танцуваше пред лявата тонколона с бастуна си. Случи се така, че случайно открих и непредвидена в програмата трета сцена.

Една нощ се загубих в гората. До този момент разстоянието от входа и барчетата до главната сцена ми се струваше много, но тепърва установявах, че лагера е продължава още доста нататък Бяха ми казали, че имало лятно кино и бях тръгнал да търся къде е то. след дълго лутане открих, че се е трансформирало в странно осветен алпинеум, където трио младежи съвместяваха електроника, бийтбокс и рапиране. В съседство част от гората бе омотана с конци. В дъното на същата поляна имаше бар, седнах там на някакъв дънер да почина след дългия преход и се загледах в по – високите стволове. Те се оказаха  арена на хипнотизиращи прожекции. Гората като че се разместваше във всички посоки, а картината, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Окей – само дето не гледах монитора на компютъра, а ползвах собствените си две очи, разтърках ги няколко пъти, но нещата продължиха все така психеделично.
На четвъртият ден преди обяд се случи това, което най – много бях чакал. На голямата сцена се качи Man With No Name.  Адам Фрийленд изкара час и половина лайв от неговото си, онзи равномерно боцкащ универсален транс, който придвижва слушателя на големи разстояния без да помръдва. Така бе и този път -с Lunar Cycle, Teleport и Sly – Ed. Всичко негово по принцип си действа винаги еднакво, дори самия той си танцува по един и същ начин, размахвайки дълги ръце все едно хвърля въдици на всички страни. Хора, които не се познавахме, се радвахме и прегръщахме на фона на познати мелодии. Навярно това е транс в буквалния смисъл на думата. Със сигурност изпълнявахме първоначалната цел на музиката.
Адам бе особено разговорлив. Сподели спомени за легендарните издания на Аурора фест на Самотраки през 2002 и 2003, как тук се събрали за пръв път на едно място всички големи имена в псай и прогресив транса пред 10 000 души и това се оказало повратна точка в цялата електронна култура по света. Впоследствие започнало провеждането на този род неколкодневни събития на открито из почти всички страни. Той лично познавал началните организатори от Англия, които взели цялата идея с украси и всичко и я пренесли на сравнително малкия тогава фестивал Озора в Унгария, същия който през тази, 2011 – та, бе посетен от рекордните 30 000 души. Така каза man – ът, а той зане за какво става въпрос.


Във времената на underground – on – the – beach партитата  от едно време е имало и едно име, пробило до популярните класации. Juno Reactor. В мозъка на гигантската пчела – майка застъпи Mike Maguire, един от оригиналните членове на формацията. По програма бе предвидено да представи ексклузивен  двучасов олдскуул гоа сет. Така и стана, зазвуча:
–  Who are we ? Where do we come from ? – под суровия звучен прилив с Aliens на Total Eclipse зажужах наоколо като истинско насекомо.
Тонколони, пчели, море, камъни, вятър, пепел под краката на танцуващите, пак тонколони, планината като вулкан – всичко се завъртя в транс ураган. Един японец с дълга до прасците коса бе скочил бос върху тонколоните, за да замръзне в дзен поза прав без да помръдва за дълго. При перкусиите на Conga Fury гигантските цветя, които меняха електрически цвета си нощем, се превърнаха в пръскащи водни фонтани. На Pistolero от  по – известните архиви на Juno всичко живо надойде. Бяха се разбудили по обедно време като никога. Втората част от сета на Магуайър бе по – нежна. С Age Of Love време лентата бе върната направо до самото пра – пра начало.
Чувството от транса в уредбата можеше да се сравни с къпането в езерата на планинските водопади из острова. Ледената минерална вода, която извираше от Самотраки зареждаше като кръвопреливане.
Някои от артистите не дойдоха, а други големи имена не бяха поканени, но все пак феста предложи качество и невиждана атмосфера в продължение на една седмица. Ще помним това ново начало като откриватели. Като неговите гръцки създатели, като древните елини, които са откривали непознати земи за пръв път.
Ву – Танка бе един от многото, които организираха фестивал. беше направил флаери, също и сайт. Мястото на „Папа” беше в Тайланд, навътре в джунглата край някакво приказно езеро. Щял да се проведе по Коледа, когато там започва лятото, а точното местополжение щели да разкриват на етапи. Звучеше наистина привлекателно, но не виждах как да стигна дотам въпреки увещанията му. Накрая индианецът отсече:
–  Impossible Is Nothing.  –  на това нямаше какво да се отговори.

Не се знае какво ни очаква в бъдещето. След Аурора всичко ми се струва възможно.
Спомних си символа на острова, статуята на прочутата Нике от Самотраки.

           „Тя се издигаше сияеща, с широко разперени крила, с дреха, прилепнала по устремената й снага, блестяща и готова да литне. Пурпурното Саламинско море сякаш ревеше зад нея, а небето тъмнееше в кадифено очакване.
           Тя не знаеше какво е морал. Не знаеше какво са бури и засади. Познаваше само победата и поражението, които са почти едно и също. Не беше изкушение, а само полет; не беше съблазън, а само безгрижие. Нямаше тайни, а беше все пак по – вълнуваща от Венера, която изтъкваше още повече своя пол като го прикриваше. Приличаше на птиците и корабите, на вятъра, вълните и кръгозора. Нямаше родина.
          Но нямаше и нужда от нея. На всеки кораб е като у дома си. Родината й е навред, където има борба, смелост и поражение, стига то да не се смесва с отчаяние.”