По пързалката на Стив Лолър

 

И Метрополис отново направиха Бал В Бяло. За пръв път не беше зиме, макар и да се проведе в зимния дворец, но дойде екстра на всички верни фенове след дългото чакане. При това не с един, а с двама големи гости на пулта. Ида Енгберг, която отново не се даде в първото полувреме на парти, току пред същински електронен гигант. Есента в Ялта бе Адам Байер, сега Стив Лолър.

За изненада сцената бе поставена не в дъното на хокейната пързалка, както винаги, а  отстрани, под трибуните. Това наруши малко обичайното ниво на звука. Бе една идея по – тихо, но любителите на трясъка си намираха места току пред колоните. А там пулта бе сгушен като зимна шейна сред бели кули и стени от светлини ефекти. Големият коз на Метротитаните бе украсата.

Сред нея досущ като снежна кралица застана усмихната Ида… А плътния гъст тек – хаус, който нареди като домино показа, че си е заслужила място под слънцето не само заради чара. Басът бе постоянно присъствие през двучасовия й сет, нямаше излишно много вокали и нагнетявания.

Коренно различно бе представянето на така чакания Стив Лолър. Вместо грим и усмивка, се появи леко рошав на пулта към три след полунощ все едно не знае къде се намира… Но, почакайте малко! – това е големия Лолър. С неговия специфичен начин на превземане. Постепенно.

Не разбираш какво става известно време: Върви музика. Харесва ти. Темпото е постоянно, като пулс. Разбираш, че той съвпада с ударите на собственото ти сърце. Рано или късно го установяваш – и тогава си наясно вече: сега вече започва партито. Oперация, на която вместо упойка са ти пуснали Стив Лолър, без значение кой го е пуснал да стигне до дековете, там ли е вече, гладкото протичане на процедурата е гарантирано. Започваш да си гледаш отстрани частите на тялото с мозък, изолиран във ваната на една – единствена несекваща емоция, емоцията на радостта от ритъма и само се молиш да не спира никога никога никога.

Но той спира. Ужас ?! – не, просто на втория час решава да си поиграе с теб. Просто да завърти докрай на ниските честоти на няколко пъти, ей така – за добре дошли на пързалката. Подменя страниците на учебника по трайбъл, (писан от самия него) за сметка на избухванията. Все пак това е голяма зала. Скрива шайбата и продължава да тича известно време без нея. Ти си като риба извадена на сухо обаче без ритъма. Едва ли ще оцелееш – с всеки следващ път това трае все повече секунди. Но успяваш. Оцеляваш, упойката е хванала здраво.

Обратно във водата. С най – големият му академичен труд, дийп хаусът. Вокалите са удавени дълбоко под леда,  направо са настъргани на ситно и едва тогава омесени с обичайното H2O. Да, братчето ми, Стив Лолър има жлези, с които извлича нужните на организма му вещества от теб и всички дошли да го чуят и после синтезира уникалната си течност, която използва като пълна упойка при така тънките разрези.

Добре че в последния си трети час слиза от пирамидата с по – малко преходи и оставя някои тракове цели, като класиката на Лоран Гарние, The Man With The Red Face например. Така има шанс да не умреш щом свърши да пуска. Спира, обръща се, тръгва си. Сърцето ти е отделено – виждаш го. Но не усещаш никаква  болка. То остава там. Със Стив Лолър.