Technivalic 23: Jilted Italia

 

Полицаи с редови униформи, други с ризи с нашивки, препускащи бели полицейски фордове, спецченгета с черни фланелки, армейски джипки с цивилни по ризки и малки кожени чантички в ръцете – всички щъкаха из община Царево като разбунено ято. Препречваха пътищата и препращаха всички каравани от странство в гората на Странджа: „Оттук продължавате за Турция.” – по пътя за Малко Търново навътре в планината, далеч от морето. Не им пукаше, че говорят на български без някой друг да го разбира. Край с Варвара – вой на сирени, палки, прибежки, заповеди и ескорт от патрулки по залез из виещите се като змии завои.

Бяхме се събрали поне петдесет тунинговани каравани и камиони, пълни с рейвъри. Приличаха на изображенията в египетските пирамиди. Събраха се на една права отсечка всички на съвещание, опитвайки се в същото време да се свържат по мобилните си телефони с главатарите на френския клан на „мънкитата”, които в същия момент започваха под напора на спецчастите да събират пирамидите от тонколони като във видеокадър, връщан назад с почвило се изведнъж дистанционно. Преди да успеят да решат какво да правят се появиха пак фуражките с вой и подкараха пак стадото надалеч в неизвестността. Слънцето залезе, държавната граница бе наближена, появи се гранична полиция, която обясни, че тъдява няма къде да пренощуват всички тези заблудени хора.

Слязох и поех управлението. Събрах няколко италианци, англичани и други и взех една карта. Посочих, че по – натам по пътя има разклонение надясно, което вместо към Търция, ще обърне цялата колона право на север към Бургас, обратно към морето. Оттам вече ставаше лесно прегрупирането на цялата рейв армада на някое друго място.

И така се понесох с италианците най – отпред на целия изциклил керван. Беше широка дълга машина с жълт цвят, някога навярно функционирала като снегорин. Можеше да мине и за кран, на който са му откачили уреда за копаене, заваряване или окачване на товари. За сметка на това вътре имаше пъстра пасмина: ретро рейвър с дълги расти зад волана, танк гърл с полуобръснат череп и вериги, още една боса рошава членка на племето и три големи кучета с разноцветни очи. Влязох през единствената врата отстрани, минах през кухнята и кучетата и се настаних в края на седалката пред широкото предно стъкло. Пиехме биричка в затягащата се тъмнина и тук – там изчаквахме по – бавните членове на автошествието. Учехме се взаимно на три езика и постепенно набирахме скорост. Напразно се озъртахме по пътя за работеща бензиностанция. Едни англичани по – назад спирали да прелеят с уста и маркуч нафта от резервните туби. Усещахме се като на нощен преход в екзотично рали, най – екзотичното възможно рали.

Още преди да стигнем Бургас из „тръковете” се бе разнесло листче с надраскана парола – новото място за среща. Беше далеч, на повече от сто километра на север в Стара Планина. Подозирах, че е решено технивала да се проведе отново на същото място като преди две години, където бях и аз.  Малко преди да се докопаме до Бургас и първата бензиностанция имаше кратка свада в нашия снегорин. Не разбрах нищо, нопремина бързо. Точно си мислех вече, че представата за италианците като за народ с бушуваща страсти е мит. Беше в реда на нещата, по – специално в ред на дългата нощ на шофиране със стотици километри без ясна цел и гориво. Всичко си дойде бързо на местата. Последва кратка почивка за хора и кучета на бензиностанцията. Тя бе буквално завладяна от италианската флотилия. Имаха поне десет камиона и каравани. Бяха много организирани, поддържаха се като братя и във всеки един момент знаеха всеки къде се намира и какво вижда.

Поуморилият се на волана симпатяга с растите се пренесе при негов приятел в друго возило. А при нас дойде високо екстравагантно момиче с още по – високи черни ботуши. Имаше равен бретон отпред и расти, извиращи някъде отзад. Дали ги имаше или ги нямаше – не можех да определя, но това само ми харесваше още повече. Багерът ни задълба главоломно на север.  Полуобръснатата танкистка беше отличен шофьор.

Аз пък се превърнах в роботизиран навигатор, който съобщава километри, разстояния, населени места, остри завои, стръмни наклони, че даже и легнали полицаи по пътищата на моето outline стопиране. Заиграх се в състезанието на пътя. Сега обаче отпред имаше нови камиони, присъединили се по главния път от Варвара и водеха колоната с GPS системи. Стигнахме определения събирателен пункт по главния крайморски път. Там имаше поставени хора на разклона, те ни навътре от морето. Така без да спираме продължихме точно към мястото, което бях заподозрял. В последното село настигнахме други технивалци. Те продължиха по – нататък по пътя вместо да завият на разклона с шарения кладенец, който си спомнях добре отпреди. Нямаше как – продължихме след тях. В следващото село се натикахме в цялата огромна колона зациклили сто техно камиона. Бяха подведени от електронните си системи, в тях не фигурураше пътя до малкото язовирче. Вместо това бяха гледали как наближават края на друг, много по – голям язовир, докъдето не водеше път. Бяха се наредили по протежение на цяла една улица а наоколо бяха наизлязли селяни, събудени от грохота на машините. Слязох и се затичах покрай светещите в нощта турбини на колела. Сякаш нямаха край. Когато стигнах най – после отпред, оповестих:

–          Аз знам пътя до мястото…

–          Ти знаеш пътя ??! – няколко души се обърнаха към мен.

–          Да, бях там миналия път, знам добре пътя. А и съм от тук, от България. Подминахте отбивката, беше в предното село. Обръщайте!

И започна масивната операция по обръщането.

Как можех да забравя тази малка отбивка в гората за технивала ? Предният път на същото място бяха надраскали върху един камък на пътя цифрата 23 . Бях видял числото тогава на някои от декорите на технивала, видях го и този път в камиона. Още докато завивахме тромаво с лунохода в земния път към мястото го видях пак. Докато си препредаваха по мобилните линии бърз разчет на местоположението и пътната обстановка като пчели от общ кошер, загубен назад в миналото, видях как двамина надраскаха на същото място камък с цифрата 23. Обърнах се и видях как изрисуваха и върху асфалта същото. Пътната лента бе вече номерирана  – 23. Интересно.

Селото – кладенеца – изхода – планината – земния път – язовира – поляната… и започна нахлуването на камионите в гигантската затворена между скалите фуния. Нощта отказваше да се предаде, но нямаше шанс. Ордата гигантски светещи и жужащи космически диско – светулки се приземяваха вече на широката поляна и без да се маят строяха хиперпространствени звукови портали. Не знам как, но едва стъпил на твърда почва, музиката вече летеше, превзела всичко.