14 години HMSU – Безсмъртни в Басландия

 

НДК стърчеше насред скованата в мраз София като забравена с години пещера, подслон за децата на баса. Блуждаещи в брауновото движение насред януари и кризата без шапка на главите, само с един билет за „14 години HMSU” в портмонетата наместо пари. Утре може да се срине света, но дори това остава на заден план след партито. Поредният набор редници на тази култура, самообновяваща се постоянно със свежа тийнейджърска кръв. И да отрежат цяла България от картата на Европа като ненужен никому тумор, нещо ще регенерира на мястото на стария израстък, даже ще мърда още по – живо и отпреди, ще може да отплава в непознати води като нов Ноев ковчег, а отгоре върху самия кивот ще са седнали яките типчета от HMSU.

След усилна поредица от партита на фона на повсеместната криза, HMSU решиха да направят парти, с което да изтребят всичко досегашно в родната история. Да го покосят като космическо изригване, което да ни накара да се почувстваме като много мънички мравки. Партито на партитата не направи компромиси с качеството в нито един дребен детайл. От залата на петия етаж на НДК до подредената лавина от световнодоказани имена – на афиша не стигаше мястото за родни артисти. Беше честване на поредния рожден ден, при това дори не кръгла годишнина, ала този път самия въздух дори предвещаваше, че ще се случи случка… като за последно.

Свиване и отпускане.

Снежинки, врати, охрана, ескалатори, хипноза в лабиринта Национален Дворец На Културата. Гардероб, мокет, лампи и… ламинат. Върху него плъзгах кецки в такт като игла по винил. Никога не бих заподозрял, че това е идеалната настилка за дансинг. Е, имаше разлята биричка още в началото, но поне цигарки не се пафкаха насред НДК-то. Нямаше още зацапани свещи.

High Roll започнаха. Все още бе рехаво, но когато приключиха след час, супата от тела се бе превърнала в каша. High Roll не е съвкупност от двама диджеи (Konspirator и Mocks), както някои наши и чужди суми, Марто и Димо са качествено нов организъм. Доказателството ?  – Докато лявото полукълбо без дори да помръдне внезапно реши да избухне с по – яростен трак и премества леко копченца в пулта, другия Аз отзад скача като тълпата и клати глава в култ. Те не си четат мислите, те ги възпроизвеждат единно. Ако не можех да виждам, ако бях сляп, никога нямаше да се сетя, че музиката в продължение на цял час не се пуска от един – единствен човек.

Туп – туп. Туп – туп.  Туп – туп.

Когато отварях очи, то бе за да погълна от анимацията. Геометричен патос от фигури минаваше напред през телата на диджеите и вчесваше косите ми назад, после се връщаше през мен откъм тила, засмукан обратно в звука. Да, звукът! Исках да изпия баса в движение от коня на дръма. За целта се наложи да се откъсна от оптималния ефект на проекциите леко надясно, така че да съм под увисналия грозд от колони. Там се заолюлявах доволен под ударите. Спомних си пословицата на Ачо Бухаля „Който не може да плава, да се не съблача.” Заплавах леко в морето от бас, махах с ръце плавно и събличах една по една дрехи.

Свиване и после дъъълго отпускане.

 

Суетня край сцената. Нови лица. Едър чернокож МС с шапка и бяла фланелка се изправи над тълпата с микрофон и дебел глас и поглед зареян над главите. DRS. Не млъкна. Не бързаше -нито с тяло, нито с подготвени рими. Имаше дълбочина на смисъла в речите, скоро установи обаче, че затова на никой тук не му пука и зацикли на:

 „H”

“M”

“S”

“U”

Spectrasoul, голямото име на 2012, бяха отчитани с всеки техен хит от аудиторията. Тандемът от доказани през годините диджеи бе представен от Джак Стивънс. Той се разгръщаше зад МС DRS като майстор – джедай в сянка – с гигантска армада от умения, подготовка и непреклонна решителност, която има за цел да превземе и овладее подсъзнанието на местното население. На нас. Комбинирана масирана атака, като Andy C на Spirit of Burgas преди време. МС за разредител, като цитрусов сок в коктейла, торба с пясък, която спира балона да не се изгуби прекалено нагоре, отвъд атмосферата. DRS се ъпгрейдваше в движение: „Respect Your Soul”!  – масите бяха вече огнени слънчогледи. При анонирането на следващия гост,  AUDIO, те разцъфнаха, взривиха се всички накуп и направо изтляха. Те полудяха.

 

Свиване и отпускане – късо, насечено.  ТУП-ТУП–ТУП. ТУП-ТУП–ТУП.

Брутален. Жесток. Дълбок. Плътен. По-тре-са-ващ. Брутален, брутален, брутален. Не можех да спра да го слушам. Не желаех повече нищо друго да чувам. Само Audio. Нещо се счупи, невидима ограда бе прескочена, бариера бе строшена. MC – то се върна. Не по план. Заговори по микрофона, изненадан, сащисан от Аудио и от тълпата, сега вече истински. Съзнаваше, че е е само част от уредите, които отразяваха развихрилото се торнадо, докато то се хранеше с нервни системи и нарастваше без изглед да спре или да бъде някак си обуздано. МС – то нямаше име в този момент. Той бе просто един от присъстващите на сета на Audio. Беше му все едно, бе доволен – зависим макар, но щастлив! Той бе похитен. Поне не бе изгубил ума и дума и съумяваше да опази присъствие на духа. Той се чувстваше се никой в България, не! –намирахме се в Басландия. В Басландия за пръв път. Попаднали случайно или не някак си тук. Намерих се там, най – отпред, покатерил се върху някакви метални подпори, върху крилете на еуфорията с МС–то двамата си „чуквахме пет”.

Сърфирах из гората от дръм енд бейс с Аудио и най – после бях АЗ. Дали това щеше да свърши ? Не исках никога да спре – в противен случай щях да умра. Как да го спра ? …завинаги !   Готов бях на всичко. Запромъквах се в звуците, бродех между телата – мъже, жени, двойки, всички до един пропити от глава до пети с бас, вир – вода. Цялата сграда се бе превърнала в басейн – всички етажи – отвсякъде се лееше бас. Той течеше във вените ми, бях смесил баса с кръвта си и бях готов дори да умра, само и само да остана там завинаги.  Така умираха римляните, във вана със собствената си кръв, която се смесва с водата и пулсът им започва все по – бавно да бие…  докато им изтече времето. НДК беше моята вана.

Отпускане.  Туп – ту-у-у – – – ————————————————————–

Свиване.

“Respect Your Soul” – спомних си рефрена на вечерта и осъзнах, душата ми все пак е безсмъртна и не бива да витае все на едно място до свършека на света. Колкото и да е хубаво с Аудио, ще има и други, HMSU дават гаранция. Даже още тази същата нощ те щяха да представят и друго име, LOOH. У нас щеше да се състои премиерата на новия хибрид между Limewax и COOH, раждан от двамата чародеи в последните седмици и дори дни.  Трябваше да се събудя. Да протегна ръка над ваната, да възродя пулса си и да се размърдам.

Туп. Туп- туп.

Разтърках очи и се огледах. Хората все още си бяха там, върху ламината под игото на баса. Също и отзад под лампите, там на мокета.  Макар да не бяха легион, всички поглъщаха жадно и радостно събитието. Без изкуствената  наркотична екстатика, просто щастие, съпричастност. Музиката опиянява, човек е достатъчно само да направлява кормилото.

От по – назад в тълпата се оказа, че анимираните визии въздействат също така добре. Въртяха се две пурпурни стени на каньон. Илюзия, че се приближават, раменят местата си и накрая се отдалечават. Аленият фон носеше в себе си двамата диджеи, сплели ръце в пулта като пипала на двуглав октопод. Идваха и се връщаха. Идваха и се връщаха. Успях да фокусирам повтарящите се хипнотично  фрагменти върху алените пелени отстрани – археологически фигурки, вероятно на маите. Същества с изплезени езици от камък. Стоян и Ели бяха надминали себе си с визуализациите. Просто бъркаха от време на време в торбата и вадеха митове, карти, галактики и всякакви фокуси, а ефекта за движение впримчваше. Пренесох се без да помръдвам пак отпред, пред лицата на двамата диджеи. На един дъх разстояние:

Максим (Максим Аньохин – Limewax) бе черна дупка, засмукваща саунда. С черна шапка върху надвесената над пулта глава и дълга  коса, които се протягаше надолу и се сливаше с кабелите някъде там. И  Иван (Иван Шопов – COOH), който се разтягаше околовръст като сияние, като изригваща корона при звездно затъмнение, която прави така че да погълне с рефлекса си всичко. За да го избълва после обратно.

Свиване. отпускане. Туп – туп. Туп – туп.

… Трябваше все някога да си тръгна. Обратно през НДК : ескалатори, етажи, врати, снежинки, звезди и паметника отпред. За мен той вече никога нямаше да е същия. Щях да съм винаги там.