Фузия: Кайно Йесно Слонце.

Кайно Йесно Слонце.
Музика от недрата на планината. Звуци,  носени от вятъра, прелитащи между върхове и по била, спускащи се в долини, срещащи ехото си из склоновете и струящи едновременно от пространството между всички листа и дървета. Абсолютен унисон между инструменти и глас, който ги води нагоре и надолу от време на време – досущ като опитен овчар, който следи за стадото си.

На сцената е състав, който е излязъл като от книга на Толкин: Двама големи и непоклатими като вековни канари вековни с леко дръпнати нагоре в краищата очи. Единият е прав точно по средата на сцената. Има хубава бяла рубашка с червени шевове и леко заострена брадичка. Държи се сериозно, все едно, че е на изпит. Изпитва с тамбура. Другият е застанал най – встрани, брадата му е като гора, която е обрасвала в продължение на цели епохи лицето, изглежда непокътната, като чудна градина, случайно открита в непристъпна пустош. Зад мънички очилца някъде се крият и очи, но не се виждат – съсредоточени са неизменно към тамбурата в ръцете му, тя е малко по – голяма от на колегата му. Точно зад тях, леко скрит има една идея по-млад изпълнител – седнал и подрънкващ върху кахон, – който обаче също е прихванал от „горянството” и е пуснал мастита брада. Тя добре си пасва с отнесените му надалече в простора очи. От време на време се размърдва и дори вкарва допълнителни дрънкулки в ансамбъла, но си личи че като цяло е на пътеката на отшелничеството сред музикалните доби тилилейски. Зад всички, точно по средата е и грамаден синтезатор, леко еволюирал в мозъчната кора, има допълнителен пулт с ефекти отгоре – това вече е неразделна част от инструментариума на всеки изпълнител. Над калвишите и масовите вълнови ефекти е дежурна и единствената жена в състава. Слаба, с къса прическа… и същите леко заострени черти като на останалите. А може би веждите й просто да допринасят за общата „матова” илюзия… ако не беше последния участник в континента Кайно Йесно Сонце. Или по – точно казано първия.

wesko В лявата страна на съзнанието (и сцената) се откроява Веско, създателят на групата. Същият Веско от една бивша група на име Исихия – тази така жадувана „вътрешна тишина”. Неговото дишане бе дъха на самата планета. Гласът му, кънтеше от най-вътрешните недра. Подвикванията му – прорязваха въздуха като гръмотевици, които носеха дълго очакван дъжд от акордите на всички останали. Сега разбирах защо тези привидно случайно събрани хора с различни инструменти действаха като единен организъм. Той ги беше омаял веднъж и завинаги. И ги държеше всички в „кайно” хипнотично сънуване, докато веждите и очите им не се бяха огънали в жаден опит за задържане в достигнатото „йесно” състояние, което протягаше пипала към всички присъстващи от собствената им вечна сърцевина. Колчем Веско спреше да подвиква, вие или пее, за да посвири на кавал или на гайда, в тези паузи – толкова кратки, и същевременно толкова безкрайни, се случваше някой от другите да излязат за момент от транса, да се озърнат за миг към него или да сменят ритъма. Той беше тяхното „Слонце.” Само големия „баобаб” с тамбурата в края бе неотлъчно непоклатим… та Веско му се израдва искрено и го запрегръща, както си свиреше, в безмълвна радост и почит към стоицизма му.

И после пак връхлиташе света с глас или някой от инструментите, които бе разхвърлял по сцената. С хармоника просто вдишваше и издишваше в ритъма на наложените ефекти. Определено не можеше да става дума за подредба на изпълненията, за песни в общоприетия им смисъл или за разделяне между подготовка и импровизация. Нямаше значение, какво точно вършеше – всичко при Веско беше част от митичен цикъл. Архетип. Бе се превърнал в отворено трето око и местеше гледната точка на всички ни произволно: килим от дървесни корони; оголени скални зъбери; клокочещ поток; равномерно отекваща пещера… пещерата на неговото гърло, кухината на самото Земно ядро, голямата космическа празнина вътре във всеки от нас.

КЪМ ОРАТНИЦА, ТЪПАНИ И ГАЙДИ;  КЪМ БАЛКАН КАНС; КЪМ ДРУГ ИЗПЪЛНИТЕЛ С ГЛАС;