HMSanz Blowout

hello

Денят на Вси светии тази година се случи петък. За радост на мнозината парти-почитатели, както и на организатори. Renesanz и HMSU за пореден път обединиха сили в общо празнуване на 4 –ти километър. Класика в жанра! – получи се не само на думи. А това, че имаше партита и на много други места само ограничи броя на хората до толкова, колкото трябваше, за да се чувстват всички комфортно… и най-вече добре разкрасените.

Бе отворена и добрата стара задна зала с ниския таван – символ на неизменно успешни големи HMSU партита. Широка, и в същото време уютно схлупена с ниския таван; леко скрита, но с два достъпа, отделни тоалетна, барове, сепарета; трудна за озвучаване, с болезнено ехо от ниските честоти край стените, но с идеално съвкупен и мощен звук по средата, между колоните и тълпата.

Диджеите, представляващи „Обединените твърди звуци и музика”, бяха възприели мотото „съединението прави силата”. И за разлика от парламентарните партии дори удариха едно рамо на по-млади свои колеги: Бяха сформирани ударни ДнБ двойки на пулта, макар че имаше повече редуване, отколкото съвместно пускане. И докато „Фира”-та загнездваше стабилно в съзнанието в пакет с „Пресъразмера”, То „Бзззт”-то нямаше как да се нагоди към безподобния дъхав стил на Ексо. Не беше и нужно. Похвален бе прехода в смесване и общото звучене. Жоро с неговата неизчерпаема творческа енергия, която блика и в организирането и обезпечаването на куп партита и организации в последните години,  показа, че може да уподоби без проблем всякакви технически похвати: играта със скриване и рязко връщане на баса; плавни неусетни преходи между тракове; общо за съвместната вечер звучене…, което въпреки това успя да подпечата със запазената си марка на Ексо сертификат. Онези ритмични като вдишвания и издишвания мотиви, на които успява да придаде нужната тежест и така потапя стръвта в реката от бас там долу, където се хранят обилно рибите… ние.

Мацка в камуфлажни дрехи се местеше между телата в голямата зала с истински на вид автомат, присветващ в дулото. Там тайфата изрисувани диджейчета бе дала път на двойката Balthazar & Jackrock. Класата си е класа. Най-напред става въпрос за техни собствени парчета със запазено характерно звучене – една чисто българска оригинална визия на техното като скорост и дълбаене в ритъма. Второ, с поддържането на лейбъл и куп издания и ремикси това отдавна не е вече мода или търсене, а собствен стил. И трето по обикновения ред на сработване, което при тях е било винаги първо – те са от онези тандеми, които безмълвно усещат взаимно, кога идва ред за импровизация от страна на единия или другия: „Балта”-та си зацикля на даден основен мотив, раздвижайки снага със слушалки на челото като диадема, а колегата му се надвесва със сериозни черни брада, бретонче и яке отгоре и „Джак”-ва тестето с моментни хрумвания замислен като хакер, нает да ъпгрейдва чужди компютри.

Висок младеж бе загърнат с черна като самия мрак средновековна пелерина с качулка. Препасан само с въже и самотно сиво оголено острие, сочеше задната зала. Там спокоен рус англо-саксонец се бе слял със стелещата се мъгла между прожектори и колони. Amoss! Или поне половината от проекта, колкото и невероятно да изглеждаше пича да има нужда от друг някой до себе си. Приведен и съсредоточен стриктно в пулта. По същия несекващ начин замахваше с въдицата на всеки свой трак и неизменно пробиваше до самия сърдечен пулс на тълпата. На всеки един действаше по сходен, унасящ начин. А това, и единствено само това, означава, че действа еднакво, както поотделно, талк и на цялата маса от хора. Месеше я с ръце като тесто. Меси, меси, меси в сладък дебел равномерен бийт, после спира в болезнена като обезглавяване, скоростна черна дупка, и пак замеря с  тестото, което е все по-дебело и хората все „по-разбрани.” Всяка следваща пауза бе като че ли по-продължителна, но за сметка на това ритъма на траците бе идентичен до степен, никой наистина да не е в състояние да направи разлика между парчетата и да се чуди дали всъщност не вървеше през цялото време едно и също парче.

През това време в предната зала също бе настъпила кулминация. Младеж, облечен като затворник с раирана риза,панталон и шапчица стоеше унесен пред пулта. Там дребен малъг техно магьосник с подобаващото име Phuture Traxx, преливаше от разнолики и неизменно качествени попадения. Напомни колко хляб има в този исторически богат електронен стил като подборка и технически арсенал от похвати с мишпулта. Завлядяваше от самото начало, поддържаше огъня и в края, когато бе заменен от своя явен приятел и колега Тобиас Рост, стар наш познайник. Но абсолютния пик бе малко след началото му. Т Тогава „Бъдният” прокара в суматохата добре замаскирана сред съспътстващи коловози, версия на класическата Jaguar (на Rolando), а после я преля в поразяващо разкриване на архаиката Age Of Love на Age Of Love (1990). Смел опит за узурпиране на химн, чието име е по-голямо от това на авторите му, те дори го припознават и за свой собствен псевдоним. Химн, който е звучал и не спира да звучи от всякакъв род партита, страни и диджеи. И който този път зазвуча изведнъж преди да се разкрие в пълнота постепенно и да разтвори крила и приласкае мало и голямо отново като за пръв път. Истински подвиг.

Дама, дегизирана като Фреди Крюгер от „Кошмари на Елм Стрийт” се носеше с механизирани ръце – косачки към залата с дръм енд бейса, а хората автоматично и правеха път. Там Амос най-после бе изместен от нова ДнБ двойка. Тарги и ДТК удачно бяха поели ритъма на щафетата, точно оттам откъдето я беше оставил – на върха. Показаха суперсработеност въпреки липсата на куп съвместни участия и на свой ред радваха щастливите фенове колосално, до забрава.

Парти, което ще се помни задълго.