Малко след девет часа Масив Атак започват.

Главно действащо лице – очаквано  -  е Робърт Дел Ная (Три Ди) . Специално подготвеното за турнето парче United Snakes е почти инструментал. Вътре успоредно навлизат плътен засилващ се  клокочещ ритъм и характерния тихо унесен, но приковаващ вниманието като хипноза, глас на „Триизмерния”.

Знаех, че ще е така, но не знаех, че ще е ТАКА. Слава Богу!

На сцената няма нищо излишно: Всички тонколони са, или отпред долу, или високо горе, висящи – публиката долу трябва да може да вижда обещаната анимация по специалната екранирана стена зад групата; Два комплекта барабани от двете страни с по един изпълнител на тях; по един китарист в съседство – бас и соло;  На предна линия с повече празно място за действие подобно на командно табло на космически кораб се мъдрят два пулта със синтезатори, допълнителни приспособления по тях и , разбира се , микрофони.

Втората песен е Babel и Мартина Топли – Бърд се качва на сцената да си я изпее, малко по – късно не пропуска и Psyche (другата композиция от Heligoland с нейно съавторство). Темпото изостава като че ли. Усещат го и набралите инерция от чакането фенове, но това се оказва предварително програмиран момент от Масираната Атака , първите няколко изпълнения са коренно различни по вид, но превземащи цели клонове от нервната ни система.

Tретата е Risingson. Дълбоко като отглас или завръщащо се обратно ехо на някое наше  друго Аз. На сцената до Три Ди бавно – бавно пристъпва  Деди Джи. Леко небрежен като прическа и  глас. Започва в тромаво умерен такт да ходи на място, докато реди текста си. Публиката се е превърнала в племе, което надава  задружен вой като при начало на индиански молитвен танц.

А ето, че се появява и стария вожд, Хорас Анди, за да изпее Girl, I Love You. Ямайския старейшина, облян от самотен лъч, остава сам в мрака – впит дълбоко в земята вековен ствол. Не черни, а пъстри, но притулени по снагата му дрехи, вкоравени от вътрешна топлина бузи, спускащи се над тях тънки посребрели расти – листа, бавно махащи, креещи ръце – клони.

И глас.

Глас – откровение, който сякаш извира и от нас в същото време. Всеки познава от раз сякаш в него собствения зов на душата си.

Изправени сме пред доказателство, че бъдещето е сега, тук , в нас.

С Future Proof  е и триизмерно.

Бива нанесена последователност в музикалния пейзаж. Следва дует на Робърт с Мартина – отглежданата изключително за концерти Invade Me.

Той прави беквокалите, повече от това което могат да бъдат някога. На избрани гласни звуци доближава микрофона досами устата си като заглушава от едната страна с пръсти, предизвиквайки ехо от нов вид; свири на своя космически синт – пулт; започва да описва бавни кръгове с ритмирана стъпка около себе си и около нея, подобно на планета край блестяща звезда. Певицата се изтегля леко встрани и предизвикана творчески от хипнотизатора, застива в полуприведена поза на египетски сфинкс. Постепенно започва да мести ръце с умоляващо плавни движения, които накъсват времето на по – различни отрязъци.

Триизмерният я оставя готова за Teardrop.

Неизвестно дали поради практика или в резултата на „Три-подгряването” тя изкарва легендарната песен (която не пее в оригинала от 1998) като насън… Вероятно виновни са аплодисментите на публиката в такт от самото начало.

Новородена анимация . Ала не с бебето от клипа, а бял фон с черни очи. Зеници се разширяват едновременно с  люлеещия глас. Черни ириси насечени радиално като счупени концентрично огледала.

Mezzanine. Същия албум, едноименната песен. На сцената титулярите на Масив Атак. Деди Джи , отново лежерен, Три Ди – пак на халф вокала. На екраните бялото е вече абсолютен монарх. Но – нечувано – носи емоции с отрицателен заряд – редуват се едроизписани стресиращи реплики за травми, фобии, насилие, войни, жертви. Потискаща като бяла нощ меланхолия. Явно им е нужно прекрачването и на този праг у слушателите. Атаката е тотална.

Тази песен, както и Future Proof (2003) са в идентичен тонален  курс с новоизлезлия “порядъчно разпръснат културно” Heligoland (както го оприличи Дел Ная в София).

И се появява пак Хорас Анди.

Публиката – делириум тременс на момента.

Всички се развикват сюрпризирани сладко, когато всъщност, той вече е там. Изникнал отведнъж. Търпелив. Чакащ. Най – благия човек, който познавам.

Започна “Youuuuuu uuuu, are my Angel ”.

Рев. Най – големия РЕВ.

В този момент на екраните в безмълвие се взривява свръхнова черна дупка с бяла корона. Анимацията , дело на самия Робърт Дел Ная , 3D или „Триизмерния”,  продължава да избухва отново и отново като вселенски съд, който иде да побере потока на Хорас „love you love you love you love you love you” в надпревара отвъд всякакви измерения.

И точно когато си мислим, че няма какво да ни впечатли още, се зададе и Safe From Harm. С вечните трип – вокали на Шара Нелсън “you can free the world”и умопомрачаващи хоп – строфи на Три Ди “I was looking back to see if you were looking back at me to see me looking back at you”. Прожектираните надписи са наситени на тема „свобода” с цитати от разни епохи като  „Свободата е това, което правиш с начина, по който се отнасят с теб”  и още много подобни.

За трети път от началото на вечерта (след Teardrop и Angel) соло китариста Анджело Брускини излиза напред, за да не позволи песента да свърши току така, ами да я увлече в дълга соло гонитба и да се стигне до повече от задоволителен край. Вечната класика Unfinished Sympathy също въздейства брутално на живо с китарния  ‘незавършек”.

Когато черния цвят на екраните наистина е вече черен до дъно, някак естествено се влива в нощта  “Inertia Creeps”.  Дълго интро на масивния тандем с доминация на бас китарата. На екраните тече хаотична лавина от родни вестникарски заглавия. Промиват се вече ясно пределите на гротеската като формат за прожектираните послания.

Бисът, разбира се, е масивен:

За Splitting The Atom на сцената се качи пълния колектив , мъже и жени с микрофони и усмивки, начело с двойката тип наставник – последовател Хорас  Анди – Грант Маршъл (Деди Джи). Връзка между два проводника с роля на мост между поколения, култури и цели епохи, връзка естествена като пъпна връв. „It’s  eeeasy,  don’t let it go.”

С епопеята от новия албум Atlas Air Три Ди ни прекарва в продължение на над десет минути през различни нива в темпо, танц, цветове и послания. Редуват се пренаситени със символи визуализации . Океан от лога, емблеми, гербове, флаговеи всякакви знаци. В крайна сметка , изгубвме нишката, но за сметка на това успяваме да фиксираме, че всичко си е илюзия и игра. Бялата лента, вързана на ръкава на черното сако на Робърт се оказва с надпис „fundestructible”  (в превод  „смешно разрушим”). Той се върти във финалната вакханалия от акорди подобно на модел на спиралата на ДНК – избил накрая невъзможен генотип.

С измерения , порядъчно разпръснати из безкрая.

…

И след края още един бис: Karmacoma. Джедаите Джи и Ди отново горе.

Спират малко след началото. Следва пауза с масов обстрел от аплодисменти, после акапелен речитатив на Деди, преди да бъде изнесена  ъпгрейдната версия на култа. Пълната чернобяла трип хоп симбиоза намира своето огледално отражение в изпълнение точно в идеалната среда между ритмираната популярна и подводнитедъб версии Karmacoma.

В средата на безкрая.

Един плаж, един фестивал, един месец и 25 DJs благодарение на електронните ветерани                                                               METROPOLIS

Прогнозата за юли/август е категорична – oчакват се масови безсънни нощи по Южното ни Черноморие. За първи път в историята си, пионерите на електронната музика в България – Метрополис са решили да зарадват  родната публика не само с едно лятно парти, а  с цял един месец, през който купонът, посветен на любимата музика ще тече непрестанно, при това на място, което смело можем да определим като едно от най-красивите и девствени места на Българското Черноморие. Логичното заглавие на поредицата от събития, които извън всякакво съмнение ще променят облика на южното Черноморие е INSOMNIA име, което задълго ще отеква в сърцата и главите на верните последователи на плажните танцови ритуали при изгрев слънце. Арена на най-амбициозния поект на Метрополис INSOMNIA electronic music festival ще стане златният пясък на девствения Перла Бийч край Приморско – личният плаж на Тодор Живков официално достъпен за народа едва през последните години. Доскоро пазената като крепост резиденция на комунистическия лидер – кацнала като бяла птица на брега на най-красивата лагуна по Южното ни Черноморие е избрана от Метрополис за епицентър на поредицата от музикални събития, имащи заложби да станат задължителна спирка в летния график на българските и международни любители на електронния звук. Уроците по «качествено» безсъние ще се провеждат всяка седмица от 23 юли до 21 август, а лектори ще бъдат култови представители на елита на световната денс сцена.

Mеждународният старт е поверен във вещите ръце на един от пионерите на британската хаус сцена – глобално признатият Ник Уорън, който ще загрее пясъците край  Приморско на 23 юли. 7 август е единствената за тази година дата запазена за България от елитарния Джон Дигуид, който трудно може да скрие пристрастията си към българската публика и златните ни плажове. Топ диджеят идва с новата звезда на Bedrock Records – израелският продуцент Гай Джей.

Черешката на тортата е Кайзерът на техното Свен Вeт, който ще направи дебюта си на родното ни Черноморие с първото си плажно парти на 12 август.

Два дни по-късно, на 14 август, е планиран истински диджей маратон – METROPOLIS BG ALL STARS – над 12 часов ивент с най-добрите имена на родната сцена. Фестивалът ще бъде закрит на 21 август,  когато за големия финал директно от Филаделфия ще долети Джош Уинк – един от първите международни гости в историята на Метрополис и българската електронна сцена.

Първите промоционални билети за фестивалните нощи ще бъдат пуснати в продажба от утре – 1 юли в мрежата на Еventim в цялата страна.

Да се събират родните фенове на регето в цял фестивал, вече се превърна в традиция. “Global Vision Circle” основаха, поддържаха и развиха тази сцена у нас.

Така – логично, се стигна и до двудневната фиеста в столицата през изминалия уикенд, когато се състоя седмото издание на събитието “Big Big Summer Reggae”. Най-напред в петък – в “Борисовата градина”, мало и голямо се стече под открито небе: да поплува безплатно в реге вълните още от следобед. Най-напред на музиката и приятното настроение се радваха дори майки с деца, а впоследствие, по тъмно, се събраха над хиляда души. Нощната сесия беше отложена за другия ден.

В съботната нощ в парти центъра “4 км” нямаше много хора, но пък пропусналите могат само да съжаляват за купона в 3 от общо 4-е зали на заведението.

Най – уютно бе спретната най – малката зала. Който преминеше през другите и стигнеше там – сядаше под дъб-а и не мърдаше задълго. На слаба светлина – предимно мини лампички на пулта – коледна елха, – човек се паркираше на стените – канапета и се потапяше в море от мотиви и вълни ламаринени потракавания. Бяхме пренесени в херметизирана от останалия свят цистерна. Цистерната се въртеше и пренареждаше отвъд затворените ни от удоволствие очи подобно на гигантски рубик-куб от звуци, а ние – “Не ми се мърда наникъде!”

След полунощ в голямата зала концерт изнесе 7-членният гръцки състав One Drop Forward. Във формацията, основата преди 19 години, се подвизават трима китаристи, двама тромпетисти и двама певци:

Русоляв раста фронтмен представи групата преди да се отдръпне в оправяне на кабели и микрофони и да предостави инициативата на слабичко момиче с дайре в ръката и лек, унасящ като летен бриз глас – повей на фона на тихите потръпващи бас струни. Паузи между песните, по – точно плавните преливания, нямаше.

Вниманието се насъбра подобно на изтичащ между пръстите пясък и фокусира върху тандема тромпетисти. Не може да сеопредели отначало дали схемата е редуване . Обръщаше се вълната с по – големия от двата тромпета, докато другия е пас, последвано от разглабяне и сглабяне на обемистия при доминация на по – лъскавия, по – малък и по – изпипан от двата.

Русият грък с навита на руло като чалма раста, вероятно отглеждана от възрастта на прохождане, превзе аудиторията с  вживяващ глас и анонси преди всяко парче. Проповед – после пеене. Пауза. „Растафара!” – малко проповед и пак песен.

Тромпетистът, този с по – голямото от двете оръдия , изкарва ария на пресекулки, по време на които се взира право напред с блуждащия поглед на прегладняло – или преситено – не е ли все тая, – куче, напълно унесен в своя дял, момичето е надигнало микрофон също, пригласяйки на своя провокиращ всички, колега подобно на завръщаш се от скрити от погледа по – далечни каньони, глас – ехо, който се влива в другия, както по – малка река добавя водите си към по – голямата, само за да се влеят и двете в морето. Море от емоции, в каквото се е превърнала цялата трупа. Двамата тромпетисти отдавна вече надуват в пълен синхрон – и като звук, и като тромпетомахане , катамаран, който пори вълните, току пред тръпнещите на брега фенове.

Към 3 часа всички вече бяха готови за Ras Zacharri.

Изненадата обаче дойде не от очаквания популярен напоследък руут реге гост, a oт оставения до последно в тайна съратник, който се оказа негов… мениджър, с когото всички присъстващи искаха да се снимат още преди началото на изявата им. Въпросният оригинал превзе за половин час сцената, на която се появи с цветен бастун и половинметрова чалма.

Най-накрая се изяви и Рас Закари, който с много чувство представи албума си “Herbs Man”.

Той се върна на момента със сериозните послания, който гръцкия фронтмен беше зачекнал. Една от песните, In The Time Of Changes, дори бе посветена на трудните моменти, които изживяват не един и два народа по света. Не само революциите , но и прехода, който изживяват години и десетилетия страни като нашата България и неговата родна Ямайка. Растафарианецът бе напипал  и тукашните душевни струни без грешка. Влагаше сърце дори във всеки бийт, който местния диджей, поставен на пулта за захранка, вкарваше. Пренареждаше сетлист от издадените си песни на момента – съобразявайки се с всяко настроение на публиката пред себе си.

Не ни остави на мира, докато не ни излекува.

Повече от десетилетие “H.M.S.U.” садят, поливат и берат дръм и бас линии.

Не само в столицата, но и навън – на полето.

Именно тази традиция е без аналог. Затова и огромният интерес към нея. Съвсем закономерно – при третото поредно залостване край село Кътина този уикенд – в рамките на десетото, юбилейно издание на събитието, се събраха яки международни светила.

Няма как да не акцентираме върху Spor, както при всяка негова проява тук (тази бе трета), реакцията на масите бе в стил “военна атака” – с техно тротил под бас-иран дъжд от гранати.

Връщайки лентата малко назад – ако спрем кадъра в полунощ – ще открием самия момент на избухване на баталиите.

А именно – бруталният Chris Renedage. Той изсипа няколко тона гориво наведнъж в пощръклелите тийн танкове. Собственикът на свръхтежкия лейбъл “Renegade Hardware” явно си беше поставил задача да изтрие цялата памет на бойните единици.

Хрониката на 3-дневната манифестация е непосилно да пресъздадем изцяло, дори само що се отнася до интернационалните сили. Кулминацията, дошла не съвсем очаквано още в първата вечер, бе тандемът DJ Hazard/ MC Eksman. Станахме свидетели как благият бас на диджея може да бъде фон, а ударните вълни да идват от МС. Рядка, но сладка емоция!

В цялата еуфория – по традиционния си хъслийски начин, се включиха и артистите на “H.M.S.U.”

… в началото на филма “The Sect “изгаси лампата” с брутстеп. Каквото и да доизясняваме по въпроса, би прозвучало твърде меко…

… като калта, която доволно бе попиляна от безбройните нозе по кътинската поляна.

Определяни като най-могъщите творци на промяната в комбинирането на стилове през 90-те, на 15 юли, две десетилетия по-късно, Робърт Дел Ная (известен като 3D) и Грант Маршал (кратко и ясно – Daddy G) ни канят на едно пътуване в музикална вселена без граници.

Турнето е в резултата на петия студиен албум на формацията Heligoland . По повод неговото излизане неуловимия за медиите Робърт Дел Ная (по известен като “”Триизмерния”) реши да разбули чат от мистицизма, който винаги е витаел около групата, в интервю пред Лондонския Guardian.

Общо взето всяко от парчетата в Heligoland е в колаборация с различни певци, Xорас Анди е обичаен сътрудник за Massive Attack, разкажи как се завърза сътрудничеството между вас ?

Познавам Хорас Анди още от епохата на пънка. Той участваше в подобни албуми, в които всъщност действаше като омекотител. Имахме общ познат, който снимаше филми и така се озовахме за пръв път заедно в студио. Странно беше присъствието му дори в разнородния Бристъл. Той беше толкова Ямайски, че в началото не разбирахме точно какво казва. С годините взаимно се опознахме, но имаше моменти в студиото, когато стояхме едни срещу други и не знаехме кой на каква вълна е изобщо.

.. .и така се родила част от най – хубавата музика.

Да, но останалото не бихте искали да чуете.

Разкажи за познанството си с Деймън Олбърн, с него също не работите за пръв път.

Да, това беше за пръв път още в средата на 90 – тте (една от сингъл версиите на Angel , 1998),

когато работехме и също с Трики. По това време вървеше брит поп вълната и въпреки цялата съпровождаща я вакханалия, когато разговарях за пръв път с него си дадох сметка, че въпреки всичко, което бе правил с Блър до момента, той търсеше нови предизвикателства на инди рок сцената, като например всякакви реге, ска и дъб залитания – най – напред с последните издания на Блър, а после това намери израз у Горилас. A що се отнася до това парче (Flat Of The Blade) се разбирахме в продължение на две години как точно ще го направим голям хит, как ще се затворим в студиото точно за една седмица без никакво пиене и пушене, което между другото не бе възможно – той така и не успя да привикне към Бристолското битие. Така или иначе успяхме да свършим работа за относително кратък период от време. У него наистина присъства една стряскаща честност за всичко, емоцията която притежава е наистина специална.

Така, щастието не е първата ми реакция, слушайки песента, но явно е докарал искреност.

Просто той е от хората, у които се намира меланхолията, меланхоличността по – точно. Самият аз се чувствам такъв.

Като тийнейджър обикновено седях на дивана с момиче, пуснал най – тъжната музика, която може да съществува. Просто  изкарвах навън, неща от себе си, което трябва да призная, навярно е действало убийствено на околните. (смях) Впоследствие разбира се, най – често бивах отхвърлян. Бях прекалено нещастен за което и да било момиче…

Поне си се опитвал да ги опознаеш и като личности, за разлика от болшинството юноши.

Бях нестройна картинка тогава. Ние винаги сме притежавали склонност да се оставяме на тъжната музика и песни. Когато става въпрос за меланхолията, това е близо до състоянието на депресия, има и цяло заболяване депресия дори, което е ужасно, докато меланхолията в по – леката си форма човек дори може да използва като начин за справяне с различни проблеми. Да бъде чувство, което да се изживее докрай, подобно на носталгията или просто на всякакъв род  тъжни емоции, например като при загуба, тъга по определено място или загуба или нещо, което не разбираме. Аз мисля, че това е наистина значимо, поради начина, по който понякога може да обедини всичко, наистина първоначалния вътрешен отклик е “това е наистина тъжно”, но се връщаш обратно на него и по този начин в крайна сметка намираш покой.

Петият студиен албум на проекта и втори след 100th window,  в който участват само Daddy G и 3D като пълноправни членове е повече Трип, отколкото Хоп ако можем да обобщим.

Бавната е трансформация на групата в новото хилядолетие. Преди това, с Машруум и Трики под знамената, легендарните първи три албума на Бристолския колектив бяха за световната музикална общност като  поредно посещение на свръхразумни НЛО, които кацат за малко и показват най – различни хватки от бъдещето.

Бавният, настойчив шепот, каквото е понякога пеенето, е в абсолютен унисон с музиката, посланията нахлуват в подсъзнанието.
Явно за постигането на този феноменален синхрон между лирики, глас и мелодия, играят роля дългите паузи във времето между изданията на Масив Атак.

Вие (с Грант Маршъл) правите музика от двайсет години, а се познавате и от преди това. Смяташ ли за нормално при подобна дългосрочна творческа и физическа близост за нормални и дори необходими  моменти на отдръпване ? Сравнявайки взаимоотношенията между членовете на дадена група с едно семейство, което си налага разделяне като средство за предотвратяване на развод, на окончателна раздяла, присъства ли при вас синдрома на Металика „необходимо ми е повече лично пространство и време” ?

Mustt Mustt [Massive Attack Remix]

Никога не ни се е налагало да прибягваме до терапия за разрешаване на проблемите си. Тези слухове идват вероятно от хора встрани от нас. Ние живеем в един и същ град, никога не сме сменяли статуса си, в смисъл към какви социални кръгове принадлежим, знаете, Бристол е относително малък град и общо взето всички се познават, така че не е трудно да се самоопределим адекватно, да се приземим след като примерно сме имали концерт или сме се чули по радиото. Полезно е макар да не се случва често. Така че двамата с Грант  просто се разбираме добре. Усещаме кога да сме сериозни или кога някой е наистина в лошо настроение, определено сме в състояние да контролираме тези работи. Лудите ходят на терапия, ако трябва да използвам подобно клише.

Казвал си, че често те  питат за големите паузи между албумите ви, излизайки все едно вие нищо не вършите през това време или че сте загубили креативността си, а в същото време вие работите здраво, но просто не всеки и просто резултатите от усилията ви не смятате за достатъчно качествени, че да издавате всяка година албуми…  та се чудех за творческия процес. Ти отбеляза  сам, че си по принцип отдръпнат и изолиран или, да речем, просто си прекарваш деня в интернет – все едно – и изведнъж изпадаш в особено състояние ли – как става точно ?

Творческият процес не е като някои хора си го представят: „Това за една нощ в студиото ли го правиш  или през деня ?”, а е едно от нещата, които мине, не мине и ни спохождат, то е просвещаване, но разпокъсано. Един ден може да си изпълнен с идеи, които обаче нищо не чинят, а на другия ден си в напълно различен филм, случват се преживявания, или на следващата седмица излизаш навън и си в напълно различно настроение, няколко чашки например, или каквото и да било, и тогава започваш да вадиш от себе си неща и ги превръщаш в нещо друго, метаморфози.  Когато се съсредоточиш здраво върху нещо, по онзи строго целенасочен начин често нищо не излиза, или пък разсейването от другите – това най – вече, така че смятам всички моменти и различните ни видове настроения за еднакво важни.

Никога не сме били напълно изолирани между впрочем. Нали знаете, в студиото винаги идват или си отиват хора, минават, висят. То и ние имаме дял в тези отпускания, защото както работим аз казвам например: „Ще направя тук едно проучване”  при което  в следващите два часа сърфирам и пазарувам , което си е нередно или пък случаите, в които сме на текущ непопълнен чек за трупащото се време на записи и по някой път идва човек от администрацията да провери как върви, нали знаете: „Извинявайте за безпокойството, ние просто наглеждаме…”, което не съм сигурен какво следва да значи, но в случая скривам бързо футболната топка. (смях)

Организаторите от столичния клуб “Ялта” поканиха познатия с хитовете си Дъбфайър (Dubfire) за края на звездния сезон в столицата снощи.

И определено не сгрешиха.

За разлика от своя бивш съратник от прочутото дуо Дийп Диш (Deep Dish), Шарам (Sharam), който преди няколко месеца на същото място представи чисто новия си албум, Али не заложи като цяло на многото си хитове, както навярно очакваха мнозина.
Дъбфайър обаче показа най–висш пилотаж, залагайки еднакво успешно на различни подходи в частите на сета си. Първият час бе изцяло banging style хаус с плътен ритъм, който не секна около час и точно когато си мислехме, че ще си останем с тази приятна изненада, постепенно мозайката се разнообрази. Тук–там вече се разпознаваха отделни тракове, собствена продукция – също, неусетно плаваха редом вокали, без да се набиват излишно на предна линия. В последната част на сета си премина на все по–обособени”засилващи” парчета.

Класа. Ако трябва да обхванем с поглед целия сезон и да отличим от всички като водеща, е в състояние да съпоставим единствено с показаното есента от неуморния перфекционист Ернан Катанео (чакаме го на същото място след две седмици).

И сега, както тогава, в заведението можеше да бъде видяна доволно голяма и разнообразна аудитория, а не само наскоро навършилите пълнолетие. И отново хората не си тръгнаха до сутринта, като не спираха да избухват на всеки крайпътен камък.

Ако все пак трябва да излъчим фаворит, то поради разнообразието на подхода си Дъбфайър като че ли дръпва напред с няколко конски сили.

Наместо познатия планински път с басови изкачвания и спускания, се озовахме на права магистрала, в линейка, пускаща сирената отвреме навреме.

Този път на фронта воюваше само половината от тандема, Доминик Би (Dom B),колегата му радваше нейде в странство друга зоологическа градина. Бомбардировката от самото начало откъсна ръцете на всички ни и ги окачи да висят през цялото време под светещия на пресекулки таван подобно на гащичките на плейгърлите в имението на  Хю Хефнър…  

Цялата лавина  се качихме и наместихме във возилото му и отпрашихме с двеста през  магистрала от познати и неузнаваеми биг и брекбийт мотиви. На подиум две брейкденс девойки действаха с невидима КАТ палка за ошмулените ни от баса на колоните Funktion One, разголени на макс , детски усмивки.
Миксиране в стил Fatboy Slim, бас като на Chemical Brothers и вокални серии: naughty, naughty, I’m the one and only – тоя пич кара колата на шеста космическа вече като се мести, ту на ляв, ту на десен волан, кара направо с три, не пет кормила за управление… не мога да броя вече въобще.
Шоферчето ни откарва до края на Вселената , смесвайки Doom’s Night (Azzido Da Bass) с Higher State Of Consiousness (Josh Wink). Всички вече бутаме, колата превърнала се в космически кораб. Вокалите:  Stop that. That’s crazy! В суперобзаведената тоалетна на заведението хората, по двойки и тройки махат с ръце под, над и през самите врати на кабинките.  
В края на сета си, галактическия стопаджия ни гали с добре развинтвани и завинтвани класики: U Got Me Burnin’ Down; burnin’ burnin’ …Good vi, good vi , good vi-vi-vi, Good Vibrations;
Aimed For To Kill.
Капитулацията на българската столица пред  най – новата серия на Лудия Макс (Дом) е пълна.

С Ернан Катанео, който остави незабравим отпечатък през есента, когато накара всички да останат до светло на дансинга… Четете:

С небрежно разхвърляна коса пича заседна на пулта от един часа плътно.

Два часа, препълнената като в добрите стари времена Ялта танцуваше повсеместно, хората бяха с ръцете горе, той – усмихнат вече се клатеше в ритъм.

Три часа, въобще не смята леко понамалява темпото на минимал хауса скойто явно абсолютно всеки гост тук се съобразява. Четири часа намалява темпото леко така с прогресив транс, хората още са там, той си денси небрежно.

Пет часа, репортерите, които го чакат за допълнителни снимки почват да се отказват, хората не.

Шест часа, той продължава да надава издигания и пак наслагва баса, а хората още са там, ръцете във въздуха също, Liubo Ursini вече е приел факта , че може да пропусне да пуска.

Навън е светло, хората тръгват за работа, метрото се движи, има и неиздържали, плащат се сметки, a Ернан Катанео продължава да пуска и да си денси усмихнат там на пулта на Ялта…

Тази година Джон не е сам.
Метрополис свикват на Бургаския плаж под флаговете редом с Дигуийд и Саша!! Саша и Джон Дигуийд накуп – това е дуото, което с албумите си от поредицата Northern Exposure промени завинаги световната музикална карта, начертавайки маршрутите, които всички останали следват вече повече от десетилетие в хауса.

Освен миналогодишната плажна изява на Джон Дигуийд, която ще се помни векове напред, напомняме, че колосът идва за четвърти път у нас и връщаме лентата назад с 6 години, когато неговото слънце изгря за първи път и стопли коравите родни сърца. Ето какво каза големия Джон пред камерите на предаването „Техно”:

Как би описал стила си ?
Ако трябва да отговоря с едно изречение, моят стил е добрата денс музика. Не мога да кажа, че пускам определен стил. В моя сет има и хаус, и техно, и прогресив, понякога стари денс класики – всичко, което считам че е качествена музика. Благодарение на развитието на технолигиите днес пазарът е залят с музика и все пак си личи, когато някое парче е сглобено за един следобед. Харесвам, парчетата които са правени  с  музикална гледна точка, а не просто безсмислена сглобка от технически елемети и луупове.
Тази година (2004) събра най – много гласове в класацията на DJ Magazine, как стана това ?
И за мен бе изненада…. приятна разбира се. Най – хубавото  е, че тази класация се се формира на базата на всички гласували хора. Тя е много по – ценна от оценката на някакви специалисти. Основното в диджейската работа е публиката, ако тя те харесва и иска, това е сигурния знак, че си добър диджей.  Всичко останало, като стил, технически умения…. облекло ?!… и други фактори е на заден план. Основната роля на диджея е да осъществи посредством музиката контакт с публиката. Звучи елементарно наистина , но но за това се иска много опит, умения, психология и куп други неща. В този смисъл, класацията на DJ Magazine е много ценна, защото отразява мнението на публиката.

Случвало ли ти се е купонът да не стане ?
О , да, разбира се… всички сме хора. Но всъщност това не е чак толкова лошо, защото как иначе ще различиш доброто парти, ако не ти се случи обратното ? Все пак, хубаво е да не се случва много често… Неизвестността е един от магнетичните моменти в диджейската професия. Никога не знаеш какво точно те очаква, или по – точно ти предполагаш нещо, но се случва съвсем друго. По някога предпоставките  за добър купон са налице – звук, осветление, претъпкано с народ – и изведнъж  се оказва, че залата е пълна с хора, които се интересуват повече от дрехите си и прическите, отколкото от музиката. Тогава забиваш глава на пулта и просто чакаш да изтече времето и да се махнеш. В това отношение при вас, в Източна Европа е фантастично. Хората са жадни за музика и реагират на това, което чуват, а всичко останало е на заден план. Тогава и ти се запалваш и нешата отиват в друго измерение.  В Южна Америка също е страхотно…
Хонорарът ли определя къде да отидеш ?
Не винаги… Разбира се, стремежът на всеки бизнес е да е успешен, но в нашата работа има и голяма доза артистизъм, а за всеки артист е важно това, което прави. Например, днес аз съм тук в България, преди всичко защото знам от колеги че вашата публика е една от най – темпераментните в Европа, знам че това парти ще е на открито край морето и го организира най – голямата промоутърска дидджей компания  в България, Метрополис, което гарантира техническите компоненти за едно добро парти.Всичко това е важно за мени съм сигурен, че ще прекараме добре. Не си мислете, че някой идва в България заради хонорара… не, ние идваме заради вас.

„Обичам това, което правя и въпреки, че времето не ми стига, не чувствам никаква досада.”

София бе част от световно турне на Thievery Corporation, включващо още десетки градове в цял свят. Всичко започна привечер, когато “Универсиада” беше подложена на безмилостна обсада от почитателите на формацията.

Създаденото през 1997 дуо се появи на сцената малко след 20 часа, като в продължение на почти 3 часа на сцената се изредиха представени от него китаристи, саксофонисти, тромпетисти и около десетина восалисти и МС-а- до един с уникални гласови възможности и стайлинг.

Смело може да се каже, че Тийвъри Корпорейшън са от групите, които навремето разрушиха представата за определен стил в музиката, смесвайки в своите албуми теми, звуци и гласове от цял свят. Получи се наистина уникален, типичен стил “Тийвъри”, за който може да се говори безкрайно… Така възникват много различни отговори на въпроса какво точно чухме вчера в зала “Универсиада”. И може би всички отговори, събрани в един-единствен, ще се окажат верни… Със сигурност в него биха присъствали: елегантен, джаз, китайски, бразилски, индийски, световен, ейсид, революция, социален, битнически, хипарски, като темата задължително ще остане отворена…

Онова, в което могат да бъдат упрекнати Роб Гарза и Ерик Хилтън (двамата на снимката), е, че за повече от 13 години на световната сцена, уникалният им в началото стил не се разви и иначе перфектните им 5 официални албума се преповтаряха дотам, че последният – “Radio Retaliation” (2008), прилича на първия – “Sounds Form The Thievery HIFi” (1997). Но, както могат да бъдат упрекнати, така заслужават да бъдат поздравени по същата причина. И за това може да се съди по невероятната публика, изпълнила докрай залата вчера. Безусловна подкрепа за всяко парче и вокалист, силни овации и гора от ръце. Самите вокалисти непрекъснато споменаваха името на столицата ни по време на парчетата. Дори обясниха напълно сериозно, че когато през 2005 са били тук, сме били най–добрата публика за тогавашното им турне.

Това каза и Карл Кокс (Carl Cox) миналия месец, същото са подчертавали и други музикални величия (от всички стилове), така че в подобно твърдение няма място за съмнение. Но причините за него са тема на друга статия или пък репортаж.

Малкият-голям и постоянен недостатък на иначе силния концерт, беше звукът. Трудно беше да разбереш текста на парчето и това, което ти казваха вокалистите, когато говореха. Но това сме го коментирали и преди, няма да се повтаряме.

Онези, които бяха изпълнили залата, знаеха за какво става дума в изпълненията на гостите, и музиката им беше достатъчна. Прозвучаха култовите и силно аплодирани “Аmerimacka”, “The Hearts A Lonely Hunter”, “Illumination”, “It Takes A Thief” и най–най-култовото – “Exilio”.

Изненада беше и почти тричасовото всеотдайно изпълнение на групата, викана 3 пъти на бис. Малко артисти го правят… така че недоволни едва ли имаше.

Адриан Савов