Легендарният DJ FATBOY SLIM ще взриви почитателите на електронната музика с изключителен двучасов сет на главната сцена на ELEVATION®. Световноизвестният изпълнител включи България в силно натоварения си график, за да зарадва отново хилядите фенове, които вече две години с нетърпение очакват завръщането му на българска сцена.

Изпод ръцете на краля на Booty Breaks, ED SOLO ще се лее много танцувален Breakbeat, , a PENDULUM DJ SET & VERSE пък ще разгорещят феновете на Dubstep & Drum&Bass като им предоставят едно незабравимо изживяване.

Ветеранът Roni Size, който миналата година на ON!-fest-а показа, че не отстъпва нито милиметър от кралската си позиция в дръм енд бейс звученето, ще се появи в класическото си по – меко джъбгъл амплоа, с което и стана известен през 90 – те. Компания ще му прави не по – малко легендарния MC Dynamite, точно както това се е случвало още тогава.

Гениалният талант BREAKAGE, който вече има множество класически рилийзи зад гърба си, комбинира богати тонове и чувство за пространство в миксовете си, ще премине през стиловете от дръм ен бейс към дъбстеп на DJ сцената, на която ще се качи и Mike Silver познат още като MICKEY MOONLIGHT.

Разнообразието от музикални стилове на ELEVATION® ще бъде допълнено от обичаните у нас британска trip-hop, breakbeat и rock формация KOSHEEN.

Електронното дуо GROOVE ARMADA, което през септември 2010, официално обяви, че турнето им във Великобритания и Австралия ще бъде тяхното последно като група и това ще са последните им концерти на живо с музиканти, пристигат на ELEVATION 2012. На фестивала те ще зарадват българската публика с новото си сценично шоу Red Light ‘Decks & FX’.

Вътре работят две зали – в едната гостуващия майстор Big Bud сее, оре и полива специални сортове мек дръмендбейс, каквито тук не растат и вноса им е изключително търсен от ценителите. Единствената забележка към брилянтната му техника бе прехода между траковете. Явно спирането на водещия дръм за по половин минута насъсква допълнително хората, но не всички от тях са с толкова висок толеранс.

Наоколо е пълно наистина. Дошли са не само ценители, но и хора, които за пръв път стъпват на парти. Джагите в коридора са окупирани от свежи девойки по кецки и татус. Не дават на никой да доближи игралното поле, също безплатно. Хип – Хоп залата ухае на потец стабилно. Музиката е много добра и всякаква. Обаче така наречените Би-бойс… всъщност искащите-да-станат-брейкъри, просто мърдаха крак върху крак в ръченица на забавен кадър от “матрицата” или докарваха хеликоптерите катастрофирали…

Отатък започна вършитба с класическия модел “Аганьок + Кух”. Жигосване със сърп и чук. Все пак този път се отмята норматив десетилетка… Макар конспиративния виновник за празненството да не се забелязва никъде.

До джагите успяват да се докопат отделни факири, топчето изхвърча към гардероба на няколко пъти. Момичетата от джагите едно по едно се присламчват към играчите с “ей, дай и аз да поиграя малко!” и отново превземат така чуждия спорт. Спасителният остров за непушачите, които предпочитат да седнат на чай вместо да се бутат и подскачат, е скрит зад последната врата в дъното. Чил аут хижа накрая на гората с огнено широко сърце.

Най – приятен на температура се оказва басът на Mocks, а после и на Targy. Нито изгаря като като вулкана на Иван и Валери, нито отнася на летящото килимче на “големия другар”. Именно на техните реколти покълва и юбиляра Konspirator. Марто изниква ненадейно като бос от компютърна игра на всяко ниво, с който другите не могат да се сражават. Не им остава нищо друго освен да се съобразят, подчинят и съединят. Нещо като Бенковски начело на Хвърковата чета след 32 кафета на ден: изниква – ту тук, ту там – удря и бяга, неуловим и непобедим.

Полетях. Затичах се силно като махах и се издигнах нагоре. Почти бях забравил какво е полет. И ето че след толкова поредни неуспешни опити, отново успях. Дълго набирах скорост, но знаех, че няма да падна лесно. Трябваше ми топлата вълна на концентрирана човешка радост. Това бе, което ме поддържаше най – добре. И знаех къде ще я намеря, само да успеех да се добера до там.

Влетях в голямата зала на 4 – ти километър. Прибрах криле и кацнах встрани да послушам тандема London Elektricity + Dynamite MC. И двамата бяха знаменитости, но някак си не успяваха да ме наектрелизират, нито пък взривят.

Шмугнах се току над главите на хората. Сниших се за да премина под ниския таван на прохода и да се озова в задната зала зад бара. Добрата стара задна зала на 4 км. Именитите западни гости не ме удовлетвориха, но за сметка на това заради навалицата имаше повод да работи с пълна тяга и бялата зала с ниския таван. Тук вилнееха диджеите от съюза HMSU,   СССР на родната ДнБ сцена. В навалицата вещо раздаваше правосъдие Ехo. И той, както и Targy след него, бяха надянали професионалните си каменни маски. Този път обаче бе по – различно. Личеше възбудата в стойностите на ритъма. Но и в още по – голяма степен нагласата им, духа.

Нашите артисти бяха завлядани напълно от радостна възбуда. Имаха властта над прилично голяма тълпа. Навалицата постепенно започна да приижда след отлива отатък. Пълнеше се далечно затънтено море, доста отдалечено иначе от световния океан. Насреща ми в лицата на диджеите тлееше огън. Бушуващо ярко инфрачервено излъчване. Жарта се предаваше от клетка на клетка със скоростта на насечените дръм вълни, които изскачаха от строените тонколони. Неспирна серия команди. Без така излишните вокали. Най – много някой семпъл, нарязан наситно като лук за готвене, да бъде уловен като частица от обзавеждането. Стриктен Дръм и Бас. Верига гръмотевици разкодирана във вътрешните ти уши.

Понасъбрал сила, се извъртях между телата и се озовах отново в голямата зала да видя как тече там. На сцената се прескачаха нови МС-та. Още и още хора с микрофони съскаха, кряскаха и мляскаха. Думи и пак думи. Засипваха всичко с думи без да осъзнават колко стъпкваха мелодиите. Самата музика, около която уж трябваше да се върти всичко биваше погребана под тоновете рими, викове, скоци. Неуморни, чадата на джунглата така и не успяваха да излязат оттам. Пееха без да са в състояние да се чуят отстрани – глухи бяха за собствения си глас. Викаха, ала бяха неми – слушах ги, но не ги чувах.

Пикирах отново и с един мах бях пак под ниския бял таван на задната зала. Току над главите. Хвърлих поглед отгоре: Мнозинството бушуваше в естествено овладяна рефлексия. Крайниците движеха със затворени очи, при това по – добре отколкото с отворени в ежедневието. Владееше общия език на акордите. Звуци, чисти от така излишните думи. Това е истински език, на който могат да общуват всички. Бяхме едно цяло. Над пулта диджеят се бе привел като замразен доктор… или болен.

Това беше MOCKS.

Бе застинал като гмурец, замръзнал точно в момента преди да достигне и разпори идеалната водна повърхност. С прецизност и глъбина на двойки удряха едновременно, и дръма , и баса. Изплиташе се истински дебела дядова ръкавичка.  Вътре имаше място за всички. И дълбока, толкова дълбока, че дъно не се виждаше. Мокс действаше като генератор, като трафопост,като асансьор. Ту усилваше темпото, ту смъкваше до няколко етажа под партера. И всеки път плавно. Използвах поредното изкачване до покрива и отлетях волно като стрела от опънат докрай лък.

Американския “зъл гигант” Vice в компанията на още по – големия брат Adidas хвърлиха тежка сянка върху родните стандарти. Парти Центъра на 4 километър бе организиран в едно наистина мащабно и изпипано до сетния детайл партенце. Сладко като ритащо с кецки на скейтборд детенце:
1. БЕЗПЛАТНО… но с приятно посрещане и спешъл гривна за всеки.
2. Значки, лепенки и логото на адидас с петминутно симпатично мастило върху дрехите за всеки
3. прожекции на огромен екран във всяка от залите, а на по – малки – рекламни клипове с дрешки и кецки, каквито сигурно до следващия преход няма да видим в България…
4. същите невъзможни десетки кецове , сложени отзад на баровете.
5. Същите невъзможни флуоросцентни фланелки и анцузи върху пет брейкъри, които разчупиха дансинга на две.

6. Отделна зала с рампи за байкове и ролери, които не спряха да цепят мрака до първи петли.
7. Goldie.

Там, с цигара в златаната си уста, миксиращ с губещата се в златни пръстени дясна ръка върху пулта.. и широка усмивка. Хората бяха доволно подгряти от по – рано с Harry UP (Breakalicious) с лек хип – хоп подход и брейкване на серии от рода на Depeche Mode  – World In My Eyes; David Bowie – Let’s Dance…

И после нахълта отнякъде съвременния градски варварин Голди. Захвърли яке, ухили се и нададе от неговото неравноделно бас хоро. Уникалното редуване на зареждащ дръм енд бейс и после дарк трип без бийт в това, което изглежда напръв поглед като анти – смесване. Диджеите обикновено редят сходни тракове. Той – не.
Предизвиква пого с бесни вокали и дръм картечници, докато бодигардовете не дойдат да ни помолят да спрем.
И в следващия миг ни пуска на студено и тъмно като в игра на сляпа баба насред изоставен завод, в който една – две машини все още работят и глухо се чуват нейде в мазето.
Той прави каквото си иска.

Опитвам се да си спомня за протокола всъщност кой склед кого и по колко и кога пускаше, но паметта ми е запълнена като с вакуум от едно – единствено в целия космос поле. Dj Hidden.

Рони  Сайз застава на високия и широк пулт.

Започва с дръм енд бейс като в началото го редува с дъбстеп – навярно от уважение към партито до този момент. Разликите постепенно започват да се набиват в очи. Най – голямата е че въпреки плавните преходи пуска цели тракове, наместо да смесва едновременно. Заиграва се с предица вокални семпли по абсолютно фамозен начин. Като отделен вид бойно оръжие, непознато на никой наоколо. Някои са си мислели, че за разлика от гиговете му с емсита, сега когато е сам, няма да може да борави с гласове така ефектно… -  заблуда! Ефектът е като на меч със стомана, която е калена преди хилядолетия. Или оръжие на по -  напредналa цивилизация.

Следва ново бръкване в торбата с трикове:  минути акапелно скречиране. Представлението е достойно за съперник, на който и да е цял трак. Нищо, че се случва ей така, на момента. Воинът е на плочи, нищо че е двайсет и първи век вече от единайсет години насам. А той е в тази война от още толкова.

Постепенно всички хора, стояли поне за малко отвън, влизат. На топло. Номерът в тази перфектно правоъгълна зала е в ехото. От всички гладки голи стени  то се завръща умножено. Звукът се наслоява плътно като в пералня. Космите по ръцете настръхват, вибрациите заливат ушите и отвън, усеща плътен полъх, който се втрива в кожата. Най – отпред хората са се накачулили едни върху други и върху оградите като мушици, привлечени от топлината на запален двигател. Само че тези тонколони в тази зала с тази музика двигателя е реактивен. Би следвало човек всеки момент да бъде убит от силата там  между двете вдигнати колони от тонколони и току пред наредените по средата в редица „бас – шкафове”. Само че въпреки цялата ударна сила, в този дръм енд бейс е скрит строг ритъм на всяко възможно ниво. И това хипнотизира до степен мозъка фда изключи за физически усещания, за всичко по – различно от самата музика. Тук Рони Сайз няма право на грешка. Ако го направи всичко ще рухне. Нещо като индийски свирач на флейта пред кобри.

Кобри се появяват, само че това са черните тънки пренавити расти. Сега вече Рони прилича точно на  Хищникът от едноименните филми. Той се ядосва не на шега. Развърта растите на нечувано агресивни баси. Смее се  вече горе на пулта, а из уредбата броди вокал за някакъв „serial killer”. Оказва се премиера. Запитан впоследствие какво е това парче, той отговаря, че се казва serial killer  и се задава следващата година.

Поредният му финт изненадва и най – закоравелите. Спира след поредната серия ударии като за край, Гора от аплодисменти. И после пак така отсечено зарежда пак гориво в машината. Не е свършил, ще има още. – всички се раждат отново!

Горе при него се е качил Fresh, който пуска допреди това злобни дъбстеп ремикси до загробване. Поздравява го на няколко парчета поред като не спира да подскача като изненадал охраната фен. Рони Сайз със сигурност е бил име, което му е било на най – първите страници в буквара, когато е почвал някъде там през 90 – тте. Ето че Рони  обръща и от онези първи страници преподава урока на име Wildchild – Renegade Master по взаимоучителната метода посредством Danny Byrd. По – тежко, по – скоростно и най  вече по – дълго: Рефрените „with the ill behaviour, with the ill behaviour”  омотават всички в халето като отскубнала се под бясния напор на хипердвигателя корабна котва, тя описва  безброй параболи във въздуха като омотава де кой свари подготвен и неподготвен.

Стените в Интер Експо Център си препредават звуците като пинг понг. Максимална акселерация. Хората са в делириум. Майсторът с плитките е заредил този път най – сериозната томахавка, тя не попада в рамките на никой конкретен стил и все пак идва по – хард от всичко бивало досега на тази планета. И тогава точно, след отсечка с по – малка скорост и мощт, идва нов епизод от развръзката. По – тежка, е отколкото е възможно.  То не е парче в смисъла на… “сега е това, после следва другата част, после се повтаря основното и свършва”. То просто отказва да свърши, отказва и да намали. Продължава постоянно да се нагнетява, много след като вече всякакви граници са преминати. Това определно не е по план – поне не по начините, които ние сме виждали или може да си представим, това не е и по неговия собствен план. Не само, че още не е дал име на канонадата, която не попада в никой познат стил. Зададена е качествено нова посока.
От непознат нам вид. От един хищник,
излязъл да ловува
за нас.

Събитието се състоя на Витоша, малко над Владая, точно там, където бе  Artmospheric миналата година.

Всички присъстващи се надяваха на добро време, особено след екшъна с Elevation, и бая фенове си бяха взели билети отдавна. За щастие лека мъгла имаше в петък, но дъжд – не.

Паркинг до пътя. Скрит в гората и къмпинга – на половин километър по–нагоре. Прохладно, сенчесто. Палатките изникнаха една край друга като пресни гъби. Хората? Cофийските басъри с вид на гимназиални скейтъри, независимо от възрастта. Но се мяркаха и попаднали за пръв път в гора, на палатка.

В зоната на феста – на още половин километър нагоре до пътя, бяха разположени барове и кухни, че и фризери със сладкиши. Намираше се и връзка с интернет, както и безплатна възможност за СПИН–тест. Плюс бонус кашонче презервативи.

Разбира се, имаше и сцена. Средна големина –  идеално съобразена с броя посетители. За звука на Clear Sound System никой не е имал съмнения. Чуваше се чисто дори в лагера, а ехото препредаваше ритмите от връх на връх. На стъмване небето се проясни, а поляната се напълни с хора.

В това време родните артисти, които се редуваха на всеки час още от обяд, бяха сменени от балканските си колеги. Codex от Сърбия и друг път е гостувал у нас. Той, както и всички артисти от петъчната програма, показа дръм-ен- бейс от високо качество. Поради сгъстената програма никой не падаше под най–доброто ниво, на което е способен. Но Disphonia (на снимката) от гръцката организация–братовчед на H.M.S.U. – Funxion Crew, накара всички да не обърнат внимание дори на закъсняващия от Холандия Micha Heyboer след полунощ. Членът на Black Sun Empire застъпи зад пулта след нашия Cooh, пробвал да сцепи сцената с най –тежкия възможен хардкор дръм-ен- бейс… който е изобретен именно в Холандия. Така че никой не се учуди, когато наследникът му на пулта продължи по същата пътека в електронната гора. Почти не чухме собствена продукция, за разлика отпреди 3 години при визитата на Rene Verdult, пак от прословутото трио. Парчетата сега бяха пускани дълго и едно по едно, като общото беше в бруталността им, вместо съвместяването на повече мотиви накуп. Е, никой не се разсърди на Slip Trough на Ed Rush & Optical например…

За разлика от началото на Exo в съботната вечер с “Time”. Класиката на Pink Floyd се чу навсякъде. Но – да не избързваме.

Вторият ден (събота) по програма следваше да е посветен на дъбстeпа. Някои си отидоха, но не малко се оказаха и любителите на свръхтежкото звучене и останаха. Започна се от сутринта с нова суперизява на артисти от южната ни съседка в лицето на тандема Abend. Те се сменяха на всяко парче, за разлика от едновременно пускащите им сръбски колеги Kinetik & Worke. По обяд вече гората се кривеше от чист дъбстеп. Заедно с него се показа и слънцето, а хората наизвадиха фрисбита, хекове и футболна топка. Чаровната Error Beauty покоси с невероятно наситена дори за чуждестранните посетители плътна подборка следобед. Те не бяха малко, а, за разлика от нашите, не я бяха чували. Дамата напълно оправда името си – в нейните баси нямаше нищо сладникаво. Dynamic от Mirizma не остави топката да падне на земята. Harris обаче отново удари от гръцката бас империя. Всеки техен представител бе перфектен. В интерес на истината, именно гърците покориха феста на “фалиралите Балкани”. Колабирали народи ли сме, не е съвсем ясно, но в тази планина, с тези хора и звуци, всички изживяхме момента до дъно. Присъстващите почувстваха истинска свобода и въодушевление. Сред армадите диджеи имаше и чешит, дошъл чак от Нова Зеландия. Core сподели, че България е първата европейска страна, която посещава. И не мърда оттук повече от седмица.

Съботната нощ на дарк–дет–дъб–степа не остави незадоволен и най–закоравелия “мазохист”. Румънската “нощна” красавица Drop Dread (и да прочетеш death, все тая) докара комоцио на юношите пред тонколоните. След нея  James Bongg докара с бас линии направо тремор. (Между другото имаше и румънски диджей с това име на феста). Bashment се изяви съвместно с Бонг като МС с добър английки, но безспорно най–силна бе последната му реплика. С нея той представи Stenchman в полунощ:

- … казано на български, он не е добре!

И това си беше самата истина. Англичанинът застъпи на пулта с маска на чудовище и след сътресението и тремора, вкара народа направо в кома. Дори говореше през маската на микрофона, докато цепеше с бийтове дърва на ситни трески.

След него и кратък антракт със Скилър, преминахме обратно към дръм заливка на постния бас. Camo и Crooked от Австрия представиха достойно заслужилия лейбъл Hospital, за койно записва и нашият Куух.

Проводихме нощта с появилия се най – после дъжд и македонеца с култовото име Дарко Степич (Darko Stepic). Някои започнаха да измислят на момента имена като Брейко Битич, Тего Тегич и прочие, но всички замлъкнаха при неговия високочестотен дръм. Неслучайно за госта се шумеше не Exit.

Последва мешана скара с джънгъл от Черна гора (Logical Dream), а след него – отново качествен бас с Acidtrip, който, също като своите съратници в организацията H.M.S.U. – Targy и Mocks, сервира само отбрани ястия. Неделната утрин действаше като шкембе чорба, подпикантена с всички възможни подправки. След баса – пак джънгъл, този път от Хърватска. Jah Pants изсипа и солницата с рага мотиви. Той бе един от поканените представители на Balkan Kolektiv, хората от Риека (Хърватска), които организират партита в замъци и крепости по адриатическото крайбрежие всяка седмица. Музикалната балканиада приключи с родно участие. Yango зареди скоростни “джунгли”, а Витоша не спираше да пои всички обилно с вода.

Да, ама не!

Но как разбрах аз за всичко това ?

Опитвам се след години да си спомня как открих тази музика и в паметта ми изплува спомена за поредната отписана студена нощ, когато действителността внезапно избухна.

Имаше техно парти на Ренесанц и аз като отколешен любител на хард цикъла напразно сновях из главната зала с надеждата да си припомня тръпката от първите години на електронната мания, ала уви – тя вече бе напуснала и във въпросната мартенска вечер бях разочарован, дори реших да си тръгна по средата на партито. Но не щеш ли се облегнах на някаква стена до бара и тя ненадейно хлътна. Оказа се двукрила врата. Минах през нея и през още една и се оказах в някаква друга зала, за каквато никога не бях подозирал, че има право да съществува.

Беше пълна с хора.

Вътре купона направо трещеше или поне така изглеждаше. Спомних си, че партито бе двойно: организираше се и от басърите ХМСУ и ето че в тази каширана задна зала се намираше обратната страна на монетата. Тура. Огледах се по – добре. Пред сцената бяха наредени алени тонколони. От тях  звуците като че ли излизаха насечени с брадва. Над пулта се бе унесъл много висок русоляв чужденец. Не отделяше поглед и ръце от уредбата като равномерно замеряше с главата си право надолу празното пространство във въздуха. Заслушах се. От време на време масивни избухвания в ритъма… и преди бях чувал стила, но сега пред мен струеше някаква безпрекословна агресия в саунда, каквато не бях подозирал, че може да има. Досущ като залата.

Закотвих се по средата на скачащата тълпа. Погледнах листа на близката колона. Името, определено за този час, бе Black Sun Empire. От Холандия. Не беше зле пича. Впоследствие научих и името му, Рене Вердулт. Той и още двама души, братя, бяха част от холандския артистичен и промоутърски колектив с името, което значи „Империя На Черното Слънце”. Запомних го добре и не вярвам някога отново да го забравя. Онази нощ като че ли някой ме бе извикал и аз се бях отзовал:

Everybody Move!

Този глас ми действаше като повик на нещо по – голямо от мен, нещо от което бях част. Идваше като милувка на родител за неродено. Не бях сигурен какво е, докато не го чух да се мержелее пак из космическата армада от звуци.

Everybody Mooooove!

Видях кой вика. Бях аз. Наблюдавах се сам отстрани с остатъците на обикновения ми разсъдък. Аз бях, който се усмихваше, както не бях предполагал отдавна че мога, и който махаше високо с ръце, аз, който надаваше вика към себе самия.

Не само хората се местехме в топло течение, стените наоколо – и те. Струваше ми се, че ниския бял таван по  опираше в нас, телата ни преминаваха свободно през него – нищо не беше преграда.

Everybody move… body moоооve…  body moооооve!

Черното на нощта светеше, превземаща всичко империя. Удари като с чук по съзнанието ми отново и отново. Като по лакирана в черно черупка на яйце.  И в същия момент черното започна да се сменя. Като по повърхността на гигантска избухваща свръхнова  в космоса, която се движи назад във времето – от черна дупка на хоризонта се превръщаше в ярка звезда наместо обратно. Пропукваше се на все повече места. С безброй рикошети избухващ бас сред съскащи мегатонове газ.

body move… body move  body move… body move

Ритъмът се изливаше върху ми, даряваше нов живот. Преобразяваше всичко след себе си. Скоро не остана и помен от черупката, разхвърча се на стотици отломъци. Бях се превърнал в ослепителен фонтан от енергия, който не можеше да бъде спрян никак.

Току – що бях открил Дръм Енд Бейса за пръв път. Това  ме бе превърнало в СуперАЗ. Дрямало дълбоко прикрито. При цикличните приканяния “everybody move” на летящия холандец откликна. Hideous се оказа името на парчето в кръстосващи се траекториии от орбитата Black Sun Empire – Noisia. В тази нова галактика се събудих друг.

Black Sun Empire ще може да чуете на живо отново този уикенд с ежегодния фест на HMSU в полите на Витоша над Владая в кариерите…

Но да се върнем на партито. Най – важният момент, който привлече близо 200 – те души w Spacer бе липсата на МС. Нямаше плашило, което да грачи напофен “на войвода”:   - Put your hands in the air!- Hello Sofia, How Are You ? – Put your hands up ! – Are you here ? – Put your hands… “ – споменах ли за ръцете ?

За подгрявка непосредствено преди сета на Commix бяха поканени Konspirator и Mocks, воини от резервата на H.M.S.U. Нямаше го вече изтъркания трик с едновременното back to back смесване. Винету и Поразяващата Ръка просто редуваха удари. Уплътниха близо час и половина.

Не бе изненадващо, че сета на Commix продължи вечерта също в редуване…  на стиловете обаче. Джордж успя да изиграе направо и двете роли “в комикса”:

1)

Светлата страна на нещата – повече вокали с мек като обалци фон без заострени бийтове в унасящо темпо и бавно като безмоторна платноходка темпо. Това е по – харесваната от комерсиална гледна точка страна на …плочата – като се вземе впредвид, че албума Call To Mind, е с което станаха известни.

2)

Тъмната страна на нещата – Дарк ритми като строеж на метрото и резониращи насечени семпли, като в тъмното дълбоко мазе  ехото от светлата спокойна половина на денонощието липсва. И разбира се – това второ тяхно Аз отново си присъства в сингли и албуми. Албумите им, между другото, са общо два като сместа се оказва дотам печеливша, че и втория носи името на първия -  Re: Call To Mind.

Мислите, че това е биография ? Не, не е. Просто това е, което се случи на партито с  Commix.

Същият Комикс.

За разлика от другите чуждестранни гости на партито, Gentlemen’s Dub Club,  които бяха цяла агитка музиканти от цял митинг стилове, Джошуа (както е истинското име на Флукс) пък се оказа сам човек – оркестър.

Пред организаторите не стоеше дилемата кой роден артист да подгрее светилото. Има само един български оригинален творец,в който и да е въобще музикален жанр, който бива издаван постоянно и обикаля света с изяви. COOH. Усмихнатият роден бас ветеран с дебело звучене. Иван, разбира се няма как да не  е в час с Дъбстепа, след като и без това проповядва само тегоби, да не говорим, че е разтроен в проектите си, подвизавайки се в различни амплоа. За тази си изява “Кукерът” избра тактикта на тандема,  с която си е служил и преди в партитата на H.M.S.U. Този път на пулта му партнираше Loop Stepwalker. Както винаги в такива “кухи” ситуации на сработване за първи път, цареше гениално безпроблемие.

Emil Prize от  лежерните князе Camp Sessions и подривно свежия Yango пък дадоха своя принос за по – неангажиращото с удари джънгъл звучене. Задоволени бяха доста разнородни нужди дори за най – претенциозните сред посетителите, въпреки че гига се състоя само в една от залите на парти централата.