Американския “зъл гигант” Vice в компанията на още по – големия брат Adidas хвърлиха тежка сянка върху родните стандарти. Парти Центъра на 4 километър бе организиран в едно наистина мащабно и изпипано до сетния детайл партенце. Сладко като ритащо с кецки на скейтборд детенце:
1. БЕЗПЛАТНО… но с приятно посрещане и спешъл гривна за всеки.
2. Значки, лепенки и логото на адидас с петминутно симпатично мастило върху дрехите за всеки
3. прожекции на огромен екран във всяка от залите, а на по – малки – рекламни клипове с дрешки и кецки, каквито сигурно до следващия преход няма да видим в България…
4. същите невъзможни десетки кецове , сложени отзад на баровете.
5. Същите невъзможни флуоросцентни фланелки и анцузи върху пет брейкъри, които разчупиха дансинга на две.

6. Отделна зала с рампи за байкове и ролери, които не спряха да цепят мрака до първи петли.
7. Goldie.

Там, с цигара в златаната си уста, миксиращ с губещата се в златни пръстени дясна ръка върху пулта.. и широка усмивка. Хората бяха доволно подгряти от по – рано с Harry UP (Breakalicious) с лек хип – хоп подход и брейкване на серии от рода на Depeche Mode  – World In My Eyes; David Bowie – Let’s Dance…

И после нахълта отнякъде съвременния градски варварин Голди. Захвърли яке, ухили се и нададе от неговото неравноделно бас хоро. Уникалното редуване на зареждащ дръм енд бейс и после дарк трип без бийт в това, което изглежда напръв поглед като анти – смесване. Диджеите обикновено редят сходни тракове. Той – не.
Предизвиква пого с бесни вокали и дръм картечници, докато бодигардовете не дойдат да ни помолят да спрем.
И в следващия миг ни пуска на студено и тъмно като в игра на сляпа баба насред изоставен завод, в който една – две машини все още работят и глухо се чуват нейде в мазето.
Той прави каквото си иска.

Опитвам се да си спомня за протокола всъщност кой склед кого и по колко и кога пускаше, но паметта ми е запълнена като с вакуум от едно – единствено в целия космос поле. Dj Hidden.

Рони  Сайз застава на високия и широк пулт.

Започва с дръм енд бейс като в началото го редува с дъбстеп – навярно от уважение към партито до този момент. Разликите постепенно започват да се набиват в очи. Най – голямата е че въпреки плавните преходи пуска цели тракове, наместо да смесва едновременно. Заиграва се с предица вокални семпли по абсолютно фамозен начин. Като отделен вид бойно оръжие, непознато на никой наоколо. Някои са си мислели, че за разлика от гиговете му с емсита, сега когато е сам, няма да може да борави с гласове така ефектно… -  заблуда! Ефектът е като на меч със стомана, която е калена преди хилядолетия. Или оръжие на по -  напредналa цивилизация.

Следва ново бръкване в торбата с трикове:  минути акапелно скречиране. Представлението е достойно за съперник, на който и да е цял трак. Нищо, че се случва ей така, на момента. Воинът е на плочи, нищо че е двайсет и първи век вече от единайсет години насам. А той е в тази война от още толкова.

Постепенно всички хора, стояли поне за малко отвън, влизат. На топло. Номерът в тази перфектно правоъгълна зала е в ехото. От всички гладки голи стени  то се завръща умножено. Звукът се наслоява плътно като в пералня. Космите по ръцете настръхват, вибрациите заливат ушите и отвън, усеща плътен полъх, който се втрива в кожата. Най – отпред хората са се накачулили едни върху други и върху оградите като мушици, привлечени от топлината на запален двигател. Само че тези тонколони в тази зала с тази музика двигателя е реактивен. Би следвало човек всеки момент да бъде убит от силата там  между двете вдигнати колони от тонколони и току пред наредените по средата в редица „бас – шкафове”. Само че въпреки цялата ударна сила, в този дръм енд бейс е скрит строг ритъм на всяко възможно ниво. И това хипнотизира до степен мозъка фда изключи за физически усещания, за всичко по – различно от самата музика. Тук Рони Сайз няма право на грешка. Ако го направи всичко ще рухне. Нещо като индийски свирач на флейта пред кобри.

Кобри се появяват, само че това са черните тънки пренавити расти. Сега вече Рони прилича точно на  Хищникът от едноименните филми. Той се ядосва не на шега. Развърта растите на нечувано агресивни баси. Смее се  вече горе на пулта, а из уредбата броди вокал за някакъв „serial killer”. Оказва се премиера. Запитан впоследствие какво е това парче, той отговаря, че се казва serial killer  и се задава следващата година.

Поредният му финт изненадва и най – закоравелите. Спира след поредната серия ударии като за край, Гора от аплодисменти. И после пак така отсечено зарежда пак гориво в машината. Не е свършил, ще има още. – всички се раждат отново!

Горе при него се е качил Fresh, който пуска допреди това злобни дъбстеп ремикси до загробване. Поздравява го на няколко парчета поред като не спира да подскача като изненадал охраната фен. Рони Сайз със сигурност е бил име, което му е било на най – първите страници в буквара, когато е почвал някъде там през 90 – тте. Ето че Рони  обръща и от онези първи страници преподава урока на име Wildchild – Renegade Master по взаимоучителната метода посредством Danny Byrd. По – тежко, по – скоростно и най  вече по – дълго: Рефрените „with the ill behaviour, with the ill behaviour”  омотават всички в халето като отскубнала се под бясния напор на хипердвигателя корабна котва, тя описва  безброй параболи във въздуха като омотава де кой свари подготвен и неподготвен.

Стените в Интер Експо Център си препредават звуците като пинг понг. Максимална акселерация. Хората са в делириум. Майсторът с плитките е заредил този път най – сериозната томахавка, тя не попада в рамките на никой конкретен стил и все пак идва по – хард от всичко бивало досега на тази планета. И тогава точно, след отсечка с по – малка скорост и мощт, идва нов епизод от развръзката. По – тежка, е отколкото е възможно.  То не е парче в смисъла на… “сега е това, после следва другата част, после се повтаря основното и свършва”. То просто отказва да свърши, отказва и да намали. Продължава постоянно да се нагнетява, много след като вече всякакви граници са преминати. Това определно не е по план – поне не по начините, които ние сме виждали или може да си представим, това не е и по неговия собствен план. Не само, че още не е дал име на канонадата, която не попада в никой познат стил. Зададена е качествено нова посока.
От непознат нам вид. От един хищник,
излязъл да ловува
за нас.

Събитието се състоя на Витоша, малко над Владая, точно там, където бе  Artmospheric миналата година.

Всички присъстващи се надяваха на добро време, особено след екшъна с Elevation, и бая фенове си бяха взели билети отдавна. За щастие лека мъгла имаше в петък, но дъжд – не.

Паркинг до пътя. Скрит в гората и къмпинга – на половин километър по–нагоре. Прохладно, сенчесто. Палатките изникнаха една край друга като пресни гъби. Хората? Cофийските басъри с вид на гимназиални скейтъри, независимо от възрастта. Но се мяркаха и попаднали за пръв път в гора, на палатка.

В зоната на феста – на още половин километър нагоре до пътя, бяха разположени барове и кухни, че и фризери със сладкиши. Намираше се и връзка с интернет, както и безплатна възможност за СПИН–тест. Плюс бонус кашонче презервативи.

Разбира се, имаше и сцена. Средна големина –  идеално съобразена с броя посетители. За звука на Clear Sound System никой не е имал съмнения. Чуваше се чисто дори в лагера, а ехото препредаваше ритмите от връх на връх. На стъмване небето се проясни, а поляната се напълни с хора.

В това време родните артисти, които се редуваха на всеки час още от обяд, бяха сменени от балканските си колеги. Codex от Сърбия и друг път е гостувал у нас. Той, както и всички артисти от петъчната програма, показа дръм-ен- бейс от високо качество. Поради сгъстената програма никой не падаше под най–доброто ниво, на което е способен. Но Disphonia (на снимката) от гръцката организация–братовчед на H.M.S.U. – Funxion Crew, накара всички да не обърнат внимание дори на закъсняващия от Холандия Micha Heyboer след полунощ. Членът на Black Sun Empire застъпи зад пулта след нашия Cooh, пробвал да сцепи сцената с най –тежкия възможен хардкор дръм-ен- бейс… който е изобретен именно в Холандия. Така че никой не се учуди, когато наследникът му на пулта продължи по същата пътека в електронната гора. Почти не чухме собствена продукция, за разлика отпреди 3 години при визитата на Rene Verdult, пак от прословутото трио. Парчетата сега бяха пускани дълго и едно по едно, като общото беше в бруталността им, вместо съвместяването на повече мотиви накуп. Е, никой не се разсърди на Slip Trough на Ed Rush & Optical например…

За разлика от началото на Exo в съботната вечер с “Time”. Класиката на Pink Floyd се чу навсякъде. Но – да не избързваме.

Вторият ден (събота) по програма следваше да е посветен на дъбстeпа. Някои си отидоха, но не малко се оказаха и любителите на свръхтежкото звучене и останаха. Започна се от сутринта с нова суперизява на артисти от южната ни съседка в лицето на тандема Abend. Те се сменяха на всяко парче, за разлика от едновременно пускащите им сръбски колеги Kinetik & Worke. По обяд вече гората се кривеше от чист дъбстеп. Заедно с него се показа и слънцето, а хората наизвадиха фрисбита, хекове и футболна топка. Чаровната Error Beauty покоси с невероятно наситена дори за чуждестранните посетители плътна подборка следобед. Те не бяха малко, а, за разлика от нашите, не я бяха чували. Дамата напълно оправда името си – в нейните баси нямаше нищо сладникаво. Dynamic от Mirizma не остави топката да падне на земята. Harris обаче отново удари от гръцката бас империя. Всеки техен представител бе перфектен. В интерес на истината, именно гърците покориха феста на “фалиралите Балкани”. Колабирали народи ли сме, не е съвсем ясно, но в тази планина, с тези хора и звуци, всички изживяхме момента до дъно. Присъстващите почувстваха истинска свобода и въодушевление. Сред армадите диджеи имаше и чешит, дошъл чак от Нова Зеландия. Core сподели, че България е първата европейска страна, която посещава. И не мърда оттук повече от седмица.

Съботната нощ на дарк–дет–дъб–степа не остави незадоволен и най–закоравелия “мазохист”. Румънската “нощна” красавица Drop Dread (и да прочетеш death, все тая) докара комоцио на юношите пред тонколоните. След нея  James Bongg докара с бас линии направо тремор. (Между другото имаше и румънски диджей с това име на феста). Bashment се изяви съвместно с Бонг като МС с добър английки, но безспорно най–силна бе последната му реплика. С нея той представи Stenchman в полунощ:

- … казано на български, он не е добре!

И това си беше самата истина. Англичанинът застъпи на пулта с маска на чудовище и след сътресението и тремора, вкара народа направо в кома. Дори говореше през маската на микрофона, докато цепеше с бийтове дърва на ситни трески.

След него и кратък антракт със Скилър, преминахме обратно към дръм заливка на постния бас. Camo и Crooked от Австрия представиха достойно заслужилия лейбъл Hospital, за койно записва и нашият Куух.

Проводихме нощта с появилия се най – после дъжд и македонеца с култовото име Дарко Степич (Darko Stepic). Някои започнаха да измислят на момента имена като Брейко Битич, Тего Тегич и прочие, но всички замлъкнаха при неговия високочестотен дръм. Неслучайно за госта се шумеше не Exit.

Последва мешана скара с джънгъл от Черна гора (Logical Dream), а след него – отново качествен бас с Acidtrip, който, също като своите съратници в организацията H.M.S.U. – Targy и Mocks, сервира само отбрани ястия. Неделната утрин действаше като шкембе чорба, подпикантена с всички възможни подправки. След баса – пак джънгъл, този път от Хърватска. Jah Pants изсипа и солницата с рага мотиви. Той бе един от поканените представители на Balkan Kolektiv, хората от Риека (Хърватска), които организират партита в замъци и крепости по адриатическото крайбрежие всяка седмица. Музикалната балканиада приключи с родно участие. Yango зареди скоростни “джунгли”, а Витоша не спираше да пои всички обилно с вода.

Да, ама не!

Но как разбрах аз за всичко това ?

Опитвам се след години да си спомня как открих тази музика и в паметта ми изплува спомена за поредната отписана студена нощ, когато действителността внезапно избухна.

Имаше техно парти на Ренесанц и аз като отколешен любител на хард цикъла напразно сновях из главната зала с надеждата да си припомня тръпката от първите години на електронната мания, ала уви – тя вече бе напуснала и във въпросната мартенска вечер бях разочарован, дори реших да си тръгна по средата на партито. Но не щеш ли се облегнах на някаква стена до бара и тя ненадейно хлътна. Оказа се двукрила врата. Минах през нея и през още една и се оказах в някаква друга зала, за каквато никога не бях подозирал, че има право да съществува.

Беше пълна с хора.

Вътре купона направо трещеше или поне така изглеждаше. Спомних си, че партито бе двойно: организираше се и от басърите ХМСУ и ето че в тази каширана задна зала се намираше обратната страна на монетата. Тура. Огледах се по – добре. Пред сцената бяха наредени алени тонколони. От тях  звуците като че ли излизаха насечени с брадва. Над пулта се бе унесъл много висок русоляв чужденец. Не отделяше поглед и ръце от уредбата като равномерно замеряше с главата си право надолу празното пространство във въздуха. Заслушах се. От време на време масивни избухвания в ритъма… и преди бях чувал стила, но сега пред мен струеше някаква безпрекословна агресия в саунда, каквато не бях подозирал, че може да има. Досущ като залата.

Закотвих се по средата на скачащата тълпа. Погледнах листа на близката колона. Името, определено за този час, бе Black Sun Empire. От Холандия. Не беше зле пича. Впоследствие научих и името му, Рене Вердулт. Той и още двама души, братя, бяха част от холандския артистичен и промоутърски колектив с името, което значи „Империя На Черното Слънце”. Запомних го добре и не вярвам някога отново да го забравя. Онази нощ като че ли някой ме бе извикал и аз се бях отзовал:

Everybody Move!

Този глас ми действаше като повик на нещо по – голямо от мен, нещо от което бях част. Идваше като милувка на родител за неродено. Не бях сигурен какво е, докато не го чух да се мержелее пак из космическата армада от звуци.

Everybody Mooooove!

Видях кой вика. Бях аз. Наблюдавах се сам отстрани с остатъците на обикновения ми разсъдък. Аз бях, който се усмихваше, както не бях предполагал отдавна че мога, и който махаше високо с ръце, аз, който надаваше вика към себе самия.

Не само хората се местехме в топло течение, стените наоколо – и те. Струваше ми се, че ниския бял таван по  опираше в нас, телата ни преминаваха свободно през него – нищо не беше преграда.

Everybody move… body moоооve…  body moооооve!

Черното на нощта светеше, превземаща всичко империя. Удари като с чук по съзнанието ми отново и отново. Като по лакирана в черно черупка на яйце.  И в същия момент черното започна да се сменя. Като по повърхността на гигантска избухваща свръхнова  в космоса, която се движи назад във времето – от черна дупка на хоризонта се превръщаше в ярка звезда наместо обратно. Пропукваше се на все повече места. С безброй рикошети избухващ бас сред съскащи мегатонове газ.

body move… body move  body move… body move

Ритъмът се изливаше върху ми, даряваше нов живот. Преобразяваше всичко след себе си. Скоро не остана и помен от черупката, разхвърча се на стотици отломъци. Бях се превърнал в ослепителен фонтан от енергия, който не можеше да бъде спрян никак.

Току – що бях открил Дръм Енд Бейса за пръв път. Това  ме бе превърнало в СуперАЗ. Дрямало дълбоко прикрито. При цикличните приканяния “everybody move” на летящия холандец откликна. Hideous се оказа името на парчето в кръстосващи се траекториии от орбитата Black Sun Empire – Noisia. В тази нова галактика се събудих друг.

Black Sun Empire ще може да чуете на живо отново този уикенд с ежегодния фест на HMSU в полите на Витоша над Владая в кариерите…

Но да се върнем на партито. Най – важният момент, който привлече близо 200 – те души w Spacer бе липсата на МС. Нямаше плашило, което да грачи напофен “на войвода”:   - Put your hands in the air!- Hello Sofia, How Are You ? – Put your hands up ! – Are you here ? – Put your hands… “ – споменах ли за ръцете ?

За подгрявка непосредствено преди сета на Commix бяха поканени Konspirator и Mocks, воини от резервата на H.M.S.U. Нямаше го вече изтъркания трик с едновременното back to back смесване. Винету и Поразяващата Ръка просто редуваха удари. Уплътниха близо час и половина.

Не бе изненадващо, че сета на Commix продължи вечерта също в редуване…  на стиловете обаче. Джордж успя да изиграе направо и двете роли “в комикса”:

1)

Светлата страна на нещата – повече вокали с мек като обалци фон без заострени бийтове в унасящо темпо и бавно като безмоторна платноходка темпо. Това е по – харесваната от комерсиална гледна точка страна на …плочата – като се вземе впредвид, че албума Call To Mind, е с което станаха известни.

2)

Тъмната страна на нещата – Дарк ритми като строеж на метрото и резониращи насечени семпли, като в тъмното дълбоко мазе  ехото от светлата спокойна половина на денонощието липсва. И разбира се – това второ тяхно Аз отново си присъства в сингли и албуми. Албумите им, между другото, са общо два като сместа се оказва дотам печеливша, че и втория носи името на първия -  Re: Call To Mind.

Мислите, че това е биография ? Не, не е. Просто това е, което се случи на партито с  Commix.

Същият Комикс.

За разлика от другите чуждестранни гости на партито, Gentlemen’s Dub Club,  които бяха цяла агитка музиканти от цял митинг стилове, Джошуа (както е истинското име на Флукс) пък се оказа сам човек – оркестър.

Пред организаторите не стоеше дилемата кой роден артист да подгрее светилото. Има само един български оригинален творец,в който и да е въобще музикален жанр, който бива издаван постоянно и обикаля света с изяви. COOH. Усмихнатият роден бас ветеран с дебело звучене. Иван, разбира се няма как да не  е в час с Дъбстепа, след като и без това проповядва само тегоби, да не говорим, че е разтроен в проектите си, подвизавайки се в различни амплоа. За тази си изява “Кукерът” избра тактикта на тандема,  с която си е служил и преди в партитата на H.M.S.U. Този път на пулта му партнираше Loop Stepwalker. Както винаги в такива “кухи” ситуации на сработване за първи път, цареше гениално безпроблемие.

Emil Prize от  лежерните князе Camp Sessions и подривно свежия Yango пък дадоха своя принос за по – неангажиращото с удари джънгъл звучене. Задоволени бяха доста разнородни нужди дори за най – претенциозните сред посетителите, въпреки че гига се състоя само в една от залите на парти централата.

LONDON ELEKTRICITY /UK/
S.P.Y /UK/
SIGMA /UK/
DYNAMITE MC /UK/
LOWQUI MC /UK/
HIGH ROLL /Konspirator & Mocks/

Едва се навихме двама души да дойдем. Единствени от цялата “бирена” съботна компания не се бяхме уплашили от дъжда и бурята:
-  Да не вали ток от небето ?!

Пристигнахме на Терминал 2. Излязохме под непрестанния, упорит дъжд в една черна, заплашителна нощ.

Решихме засега да не влизаме още, а да изчакаме на края на паркинга под една козирка. Там имаше и други групички. От мястото ни се виждаше цялата фестивална зона като на длан. Само да беше светло, да имаше повече посетители и по – добра музика.
Край мен хората бяха на същото мнение:
-  Защо да ходим да ни вали дъжда на полето, когато оттук се чува и вижда ?

Изкуството изисква жертви, а аз бях готов да опиша, каквото ще се описва…

Сложих качулката на суитчъра и се гмурнах под черните капки край пистите за излитане, преобразени на сцени.
Вали като в деня на Апокалипсиса… самолети летяха, пана се извисяваха, но не съм сигурен имаше ли ги наистина или не в тази тъмница. Хората джапаха в калта на Софийско поле. Музиката никак не я чувах. По едно време всичко спря – осветление, музика – не и дъжда. Гардове ни заобясняваха да се местим още по – навътре в полето, там била втората сцена.  Там щял да се изяви така чакания Goldie.

Нямаше как – исках да видя “Златниото момче” и преминах в похода по – навътре. В неприветливата утроба на бръснещата свирепа тъмница. Не бяхме много. Единствено хората, глухи за гласа на съзнанието шепнещ недоловимо: “Накъде ?”

- Той да не е луд да идва в това време ? – питах един познат.
- Ами той почна. – посочи ми пулта, който не можех да видя добре.

След известно време реших да се завъртя и аз отзад край сцената и да видя как да се свържа със звездата след края на сета.Огради няма. Достъп свободен. Спокойно си заставам на няколко метра от сцената. До мен видях, че стои човек с дъждобран. Реших да го попитам дали е от организаторите случайно и ако не е, да ме свърже с някой който отговаря за….
и докато да си завърша изречението ме награби. “Ти к’во правиш тука ?”, “Сега ще ти покажа аз на теб!.”, идва още един – за всеки случай, стисна ме за гърлото и завлече зад някакъв щанд, където на спокойствие ми разби устата…
Аз продължих да повтарям, че имам право да съм там въпреки несносната гривничка и му извадих от портфейла си другата ми, още неизползвана покана, успях да му я извадя преди да ме хвърли нейде в локвите, както бе решил първоначално. Поканата изчезна от ръката и погледа ми, докато продължих да повтарям, че наистина съм журналист и имам право да съм тук, а той:

- Аз не ти ли набих една глава преди малко, бе ?  – пита ме искрено учуден, че мога да съм забравил. – и пак ме дърпа зад барачката…
- Ама аз наистина имам прави да бъда тук. По работа съм тук – отразявам.
- А искаш ли да те заведа точно при човека, който отговаря за това ?  – пита ме заплашително, не вярвайки че продължавам да си използвам устата.
- Точно това искам.
- Искаш ли да те закарам точно при човека ? – колко точно е зацикли, не може да бъде преценено.
- Това направи! Давай!  – решил съм че няма какво повече да губя… на този етап.
- Ето го там. – и тръгна, а аз след него.

Там взех думата. Обясних, че имам покана, поглеждайки към ръцете на побойника. Преди той да успее да възрази “каква покана?” се заобяснявахме на болнавия принцип: „ако си еди какъв си трябва да познаваш еди кой си”….  аз се оказа, че познавах, посочвах имена;  “И какво искаш ?”, Няма как. -обърнах се и си тръгнах. Готово!

Вземи този билет, иди, пиши, интервюирай.
Ама за кой ? Защо да пиша изобщо ? Кой го е еня ?

Запрекосявах отново полето в тегобата. Излязох на паркинга. Таксита – тези ги знам също.

…
Насочих се към Терминала под изстудения докрай душ от иглички.

Влязох в светлотo, спретнато, топло летище. Тук си поех дъх – в “ничия територия”. Оазис от настоящия век сред дивата пустош България.

Седнах на пейка между редиците пътници. Спомних си хубави летищни емоции…при всяко мое напускане на страната. Вкусих за миг отново сладостта на спомена за живота си зад граница.

Но сега бях тук, под дъжда. Обречен на заточение. Чувство на внезапна слабост в стомаха. Жегване като при излитане на самолет, бе се превърнало в студена като нощта отвън тиха лавина, която пропълзя едновременно в цялото тяло отвътре навън, до под кожата.

Хора се насочиха към мен от различни страни. Бях се оказал в забранена за мен територия. Идваха да ме довършат. Нямаше измъкване на никъде. Уловиха ме и ме вързаха здраво. Въртяха ме със стола, ту на една страна, ту на друга. Единият, злобно засмян, забиваше във врата ми малка електрошокова палка с кабел от непознат вид. Редуваха се, а злобния се подлагаше дори сам на електрически удари отвреме навреме. Твърде често пъхаше края на съоръжението в тила ми. Космите наоколо бяха побелели.

Наблюдавах вцепенен цялата сцена навярно с излетялата си вече душа някак си отгоре…

Постепенно започнах да се пробуждам, оказа се че съм бил заспал на пейката в терминала. Станах, поотърсих се под ярката светлина, ала тягостните иглички реалност продължаваха да се забиват в кожата ми. Проникваха като малки токови удари все по – навътре. Без трохичка надежда. Чувствах ги, навикнал, придобил вече имунитет.

Излязох и осъзнах, че нямаше как да имам нищо против този електрически дъжд.

Мазохист.

Повече от десетилетие “H.M.S.U.” садят, поливат и берат дръм и бас линии.

Не само в столицата, но и навън – на полето.

Именно тази традиция е без аналог. Затова и огромният интерес към нея. Съвсем закономерно – при третото поредно залостване край село Кътина този уикенд – в рамките на десетото, юбилейно издание на събитието, се събраха яки международни светила.

Няма как да не акцентираме върху Spor, както при всяка негова проява тук (тази бе трета), реакцията на масите бе в стил “военна атака” – с техно тротил под бас-иран дъжд от гранати.

Връщайки лентата малко назад – ако спрем кадъра в полунощ – ще открием самия момент на избухване на баталиите.

А именно – бруталният Chris Renedage. Той изсипа няколко тона гориво наведнъж в пощръклелите тийн танкове. Собственикът на свръхтежкия лейбъл “Renegade Hardware” явно си беше поставил задача да изтрие цялата памет на бойните единици.

Хрониката на 3-дневната манифестация е непосилно да пресъздадем изцяло, дори само що се отнася до интернационалните сили. Кулминацията, дошла не съвсем очаквано още в първата вечер, бе тандемът DJ Hazard/ MC Eksman. Станахме свидетели как благият бас на диджея може да бъде фон, а ударните вълни да идват от МС. Рядка, но сладка емоция!

В цялата еуфория – по традиционния си хъслийски начин, се включиха и артистите на “H.M.S.U.”

… в началото на филма “The Sect “изгаси лампата” с брутстеп. Каквото и да доизясняваме по въпроса, би прозвучало твърде меко…

… като калта, която доволно бе попиляна от безбройните нозе по кътинската поляна.