Този февруари, специално за българските меломани, от сърцето на гореща Ибиса, пристига легендарният DJ E.A.S.E. („Experience a sample expert“), познат още като George Eveyln, мъжът зад култовия проект Nightmares on Wax.

Събитието, организирано от EventEase и като част от поредицата Grolsch Pop Up Party на бира Гролш, ще се проведе на 10-ти февруари 2012 г. в завод Витоша (бул. „Черни Връх“ 47) и за една нощ ще пренесе мразовита София на остров Ибиса.

Nightmares on Wax ще повиши ледените февруарски температури, защото слънцето, морския бриз и приказните пейзажи на Балеарските острови ще се усещат от всяко едно парче селектирано от Dj E.A.S.E. Акцентът на вечерта ще е новата компилация WAX Da Beach, издадена през лятото на 2011 за лейбъла Ministry Of Sound. С това събитие екипът на EventEase е щастлив да отбележи една година от създаването си и да предложи на публиката едно емоционално музикално изживяване, изпълнено с много Soul, Reggae, Hip-Hop и House музика.

Английският продуцент и дижей DJ E.A.S.E, който живее повече от шест години на остров Ибиса, може да се похвали с две деситилетия успешно пребиваване в музикалния бизнес, както и с факта, че е сред първите артисти, издадени от емблематичния лейбъл WARP. Дълбоката му любов към Soul, Hip-Hop, Reggae и Jazz музиката, може да бъде усетена във всеки един от добре познатите на българската публика проекти, албуми и компилации, в който е замесен George Eveyln.
Катализатор за успешната кариера на DJ E.A.S.E е проектът Nightmares on Wax, който му извоюва заслужнето място сред големите музикални имена, още в началото на 90-те години. От тогава до днес George не е спирал своето развитие. Шест албума, ежемесечните WAX ON label партита в цяла Европа, култовата саунд система N.O.W, както и радио шоуто му “Wax Da Box” по Ibiza Sonica, са само част от артистичните му изяви.

Билети „Ранно Пиле“: 12лв със предварителна заявка на тел 0886 33 33 67
Прeдварителни билети: в мрежата на Eventim.bg (Офис 1, Германос, Пикадили, Технополис, ОМВ и др) ще са на цена 15лв.
Билети на място: 20лв
Събитието е за лица навършили 18г.
Отваряне на вратите: 22.00 часа
Полезни линкове:
Можете да чуете Nightmares On Wax на:
http://www.nightmaresonwax.com/

Jean Michel Jarre дойде и покори най – после и България. Това се случи на най – подходящото възможно място. В новопостроената ултрамодерна Арена София. тя се изпълни с 12 000 почитателя на френския електронен пионер.
Така бе открито тазгодишното турне на 63 – годишния родоначалник на електрониката от 70 – тте (заедно с германския квартет Kraftwerk). В България. Нещо, което никой не очакваше при традиционо фееричните негови спектакли на открито в популярни точки из целия свят. Но София Мюзик Ентърпрайзис доказаха за пореден път, че са на световно ниво като докараха у нас едно име, което е познато на всеки човек и се е превърнало в нарицателно.

Залата е постижение, за което тепърва ще се говори. Озвучението бе най – доброто, което е чувала някога нашата страна изобщо, на каквото и да било събитие на открито или закрито. И като добавим и невероятното мултимедийно “Жар-ко” шоу, ефекта бе съкрушителен. Началото бе дадено като Жан – Мишел се появи от срещуположния на сцената край, излезе от една вратичка на трибуните и тръгна между хората по редовете, за да стигне до сцената при своя бенд. Хора от всякакви възрасти ставаха, здрависваха се и го прегръщаха…

След толкова много години музиката се разви и напредна много отвъд първите акорди на французина. и въпреки това продължава да има заклети негови фенове и у нас, още от времето на Желязната завеса. От една страна трябва да посочим, че днес повечето му композиции звучат на място единствено като фон на игрални филми в най – добрия случай и голямата му заслуга на откривател на нови насоки принадлежи на историята.

От друга страна перфектното единение между звук и образи, родило се в главата на безподобния гений, не е закотвено в определна конкретна форма или момент. То плава и се изплъзва наново като вода между мозъчните гънки и неизменно намира отклик навред – ако не една от мозайките на оригиналния творец, то друга. Всички негови албуми се състоят от по едва няколко парчета и всяко с едно и също име и пореден номер. Версиите обаче са различни, така че всеки да може да открие нюанс, който да му допадне и това е най – характерната черта на този творец, която личи с пълна сила и при живите му изпълнения.

Някои станаха от местата си и отидоха отпред да танцуват на Chronologie 2 и Equinoxe 5 – със сините лазери, които мърдаха плавно като като крака. В другата крайност бяха голи инструментали като Magnetic Fields 1 в началото.

Определно оставиха чувство като от разтърсваща опера Chronologie 1и Rendez Vous 2. Мощната звукова вълна ни накара да мислим, че покрива ще се отвори всеки момент. В такива моменти лазерната покривка наистина ни караше да вярваме, че се намираме на полигона на излитаща совалка.

Анимации също не липсваха, Equinoxe 4 ще се запомни с характерния видеоклип с сините хора с жълти бинокли. Те се взираха насреща на публиката от гигантския екран в люлеещи се морски вълни, които прерастваха в междузвездни тунели и в човешко ДНК. Най – класическото парче, Оxygene 4, което французина остави за първи бис, ни показа как се отдалечаваме от една синя планета много надалеч и бързо без да стане ясно коя точно бе тя.

Oxygen 7 бе една от най – универсалните му композиции и накара всички да станат на крака. Определено кислородната серия остава като най – стойностно постижение в дискографията на Жан – МИшел Жар с всичките си части и преработки през годините – и не само в неговата дискография, но и в летописите на музикалното наследство на човечеството като цяло. Най – живото доказателство за това бе петнайсетминутната мозайка, която гения сглоби от Oxygène 2 и Variation 3. Не за пръв път му се случва, даже има и дивиди само с подобни разработки от 2007 г., но станахме свидетели на родилните мъки посредством невидми за нас камери. Човекът – оркестър свири на арфата от лазерни лъчи с ръкавици и на китарата – синтезатор. По едно време се заигра с едно цилиндърче с метален накрайник за въртене, то приличаше на мини  граната, но оказа върху басите ефект на изстрелване в хиперпространството…

Концертът може да се определи като че ли най – точно ако заимстваме термина Космическа Опера, едно течение в научно – фантастичната литература, в което действието се развива в рамките на хиляди векове и галактики, нещо за което се изисква визия далеч напред и във всички посоки.
Досущ като творбите на Жан – Мишел Жар.

Някъде в ядрото на планетата на име Родопи…

С всеки следващ завой по дивия земен път покрай ръкавите на Беглика умората и нетърпението биваха изсмуквани от полузабравената енергия на мястото. Пролуките между боровете, искрящата вода, студения чист кислород. Хората. Поляните около големия полуостров отново са оживели под енергията на ежегодния форум за “айляци”.
Тъмнината в нощта няма, тя е светла от оживлението, от музика, палатки и огньове.

Сцените са две: Каба сцена – главната, с по – важните и международните колективи – и Айляк сцената, прикътана край езерните води.
Няма момент от денощието, в който някой някъде да не свири на нещо. Тъпани, тарамбукита, диджеридута и вездесъщата гайда се чуват зад всеи завой на язовира. Барабанната работилница работи ударно, както и по тъмно, така и по светло. Бъни от Оратница преподава и на начинаещи перкусиите на Африка, България и Бразилия. Във всяка гора гори огън и усмихнати хора сноват като мравки. като пчели, открили своето райско медено поле.

А спокойните хладни води отразяват и пречупват всичко. Те се появяват и изчезват от всички страни. Накъдето и да се завърти човек и да опъне хамак или да поседне в някой от книжните уркшопове да почете или послуша.
Единствен язовира побира в съзнанието си всичко това.Подобно на царицата – майка, която направлява всички жужащи пчели в едно общо кошерно съзнание.

Говорейки за неща като работилницата по пчеларство и насекоми, няма как да не споменем изявата на Насекомикс само след като вокалистката им роди дете седмица преди феста. Открилите втората вечер германци от проекта Кословски от далечния студен хамбург показаха, че могата да бъдат сбъркани с балканци. Музиката и енергията им не бяха много по- различни от Мерак Стандарт например. Щурите чужденци дори си импровизираха късно нощно къпане. По това време Хорхе от Оратница в компанията на три вида тарамбукита и домашни ракии се обясни в любов на Родопа с голямата си нова гайда. Към импровизираната край водата явка се присъедини и гол нощен сумист с тарамбура под мишница. Това се случваше край ракиения бар от изпечена кал с запалените отвътре отвесни дънери – още един от уникалните козове в ръкавите на язовира.

В този късен късен момент малко по – надолу на малката сцена Айляка бе туширал бахъра. След цял ден рага-джа-кузита по никое време се бе сформирала странна импровизация. Към Dj Skill на два грамофона се бе включил в системата един дебело ръмжащ контрабас. Незнайният русенски воин поддържаше толкова плътно и точно темпо, че от пулта “умелият” жокей на котлоните си вкарваше серии скречове в манджата. Това бе застройката към рапиращия скоростен Цецо. Класически квартален бг-рап със задъхване от емоциите на горещата ни страна. След поредното струпване на строфи той си сядаше на тревата, а изгряваше една чудна лунна Надя с тюрбан на главата. Тя нежно залюляваше последната рима с тяло, крака и уста, отдалечена от микрофона точно на 20 сантиметра през цялото време. Тя навярно имаше невидима цедка и през нея минаваха само най – гальовните тонове. И заедно с притаената в шатричката кротка китара се обаждаше и допълваше мрежата за насекоми.
Петимата “антидепресанти” -(в една от римите им присъстваха и антидепресанти наред с другото)- бяха като срещнали се кунг – фу майстори от петте класически Шао – Лински стилове…

За Жерава, Дракона, змията, тигър и леопарда пък можеше да се научи през деня на голямата поляна. Имаше цели два уъркшопа по бойни изкуства. Преподаваха се първи стъпки във Винг Чун (стила на Брус Ли). По – напреднали ученици от Иранската школа the path of kung fu в София пък се упражняваха помежду си и под негово ръководство.

На третата вечер все пак дойдоха балканизаторите Попа Шапка от северната ни съседка. Те предвестиха задаването на Оратница по – късно. Те излязоха във видеоизменен състав, – както и Мерак Стандарт от предната вечер, където се включи Шаманчето (Tripple – A) – с Митачето на Саксофона и тандем визуализационисти като Splash Damage. Характерния им стил отново не се загуби, въпреки поредните инструментални рокади. Това като цяло остава и най – характерното звучене за този фестивал. Завръщане към природата и традициите е това, към което наред с последния технически писък, се стремят напредничавите млади хора. Същите, които бяха пременени в продължение на три дена като едновремешните си прадеди на луди години отпреди двеста години.
За оригиналния Климент, с който завърши програмата е достатъчно просто да споменем името му, то носи вече достатъчно силно усещане: Климент.

С шнорхел и маска на първите три трака… Добрите стари болкуспокояващи  от библията Leftism. Онзи албум с обложката на препарирани рибени уста, уста – раззината маска, която поглъща всичко и всички на ситни малки капки. Като огромен кит, в чиито дълбини потъват всички плитки човешки създания.

Inspection- – - Проверка!: Тука ли сте:  “Сheck One” Първи път…. втори път… Тука сме, готови за едно истинско Space Shanty.

Инструменталите са доудължавани на място от пулта… И СИНТЕЗАТОРА. Една машина, чиито разлиствания отпреди две десетилетия се губят в музикалната пустош подобно на неоткрити никога преди острови, които Магелан изнамира на първото околосветско пътешествие.

Само че кораба на SPIRIT  OF BOURGAS акостира на африканския бряг.

Наизскачат МС- та. Черният изригва. Тръпката наподобява подканящия всички пого маниаци Макс Риалити от Продиджи на същия плаж отпреди година.  Но тук си имаме даже и бисове – напълно редовен концерт. И все пак това, което накладе огъня в душите бе първобитното, неосъзнатото, дивото. Племенните тъпани и подвиквания. Става въпрос за култовото Afro-Left и за пеене на чист Зулуски език, който хвърля всички директно в битката. Също и за шестизмерния аудио – визуален епос Afrika Shox. Под диктовката на шамана.

И пак изцъклени версии на максимум. Подканяния от микрофона, лайв инструменти и аналогови томахавки. Всички – издигащи право във вечните ловни поля. Набиране на скорост. Разплискването, от което съзнанието го е било страх, започва да се случва в ритъм. В ритъм, който откликва естествено на пулса, на мозъчните вълни, на мускулните разтягания и свивания… на всичко!

Концертът свърши. Ама не свърши. И след края си пак продължава. Ехото продължава…

Тази статия и трябваше да свърши, но не можа. Подадена е команда на пръстите да прекратят дейност, да се оттеглят. Но не става – те продължават автоматично сами. Контролът идва от другаде, не е ясно чий е.

Неизследваните територии – се оказва – сами определят правилата. Неведоми, но все пак правила! Оказва се, че  човек няма и най – малка представа до къде точно се простират неговите възможности, физически и психически. Там, отвъд се оказва, че сме дълбок кладенец.

Дълбок кладенец.

Honey

Следващите редове са малко парче от света през погледа на Моби. Вегетарианец, християнин, ексхибиционист, потомък на Хърман Мелвил – автора на Моби Дик. Пробил с ранния електронен хит от саундтрака на Туин Пийкс, Go и останал в историята поне със свръхуспешния си албум Play.

Как я караш ?

Пътувам в продължание на шест седмици правейки интервюта, което се превръща вече в тотално самообсебване.

Да не би да си от музикантите, които с напредване на времето, например по време на турне, изпадат в нервна криза и изкуството им страда ?

Как да се оплачем музикантите от даването на интервюта ? Имал съм ред други по – неприятни работни задължения. Мил съм чинии в Macy’s, бил съм и продавач на сувенири на щанд в мол. В сравнение с това да отговарям на въпроси е като разходка в парка. Какво толкова му е ужасното да вземеш пари задето си направил запис и после да говориш за него ?Това е интересен начин да изразиш убежденията си пред по – широка аудитория. Възможност е и за изостряне на вниманието им. Аз мисля, съм единствения музикант в света, който обича да дава интервюта.

Това “разголването” започва май да се превръща в твой съпътставащ патент… както в интервютата, така и в събличането ти на сцената.

Надявам се да не прозвучи банално ако кажа, че ме вълнува да си изясня кой съм всъщност. Нещо като да се погледна през призмата на начина по който съм израсъл в противовес на наследеното като генетичен материал, поставяйки се за целта в различно зададени ситауции. Като например да се окажа в шест часа сутринта пиян да говоря с бездомници или пък с агенти на ФБР. Човек се вижда как реагира при различни обстоятелства и впоследствие достига до по – пълно разбиране относно това кой е или поне относно това продукт на какво е.

Какво е отношението ти към Християнската вяра ?

Моите вярвания са доста динамични, също и наивни. Не се считам за християнин в праткическия смисъл на думата, но независимо от това обичам Христа. На едно примитивно и наивно лично мое си равнище смятам Христос за наш Бог. Все пак  е наивно да вярваш че на 33 години може да се знае всичко за Вселената, която е на 5 милиарда години…..,че и бъдещето.

Портрет на Христос като непоправим наивник ?! Ти виждаш ли се като такъв ?

Ами един от прякорите ми е Малкия Идиот. И мисля, че е доста подходящ, тъй като съм малък и съм идиот. Най – голям идиот съм, когато се взема насериозно, особено когато заспоря с някого, мислейки че съм прав и неизменно впоследствие се оказва че не съм. По половин година след това се анализирам дидактически и всякак и стигам до извода, че сам съм се направил на пълен кретен.

Да, но преди малко прозвуча убеден в правотата си: “Човек се вижда как реагира при различни обстоятелства и впоследствие достига до по – пълно разбиране относно това кой е…”

Да, много е лесно да се самоубедим за нещо в даден момент, но това по същия начин е ставало причина и за безброй ужаси в историята.

Щеше да е лесно за теб навремето след успеха на “Go” да продължиш да издаваш все подобни неща, но ти избра по – различна посока, защо ?

То всъщност става, както дойде отвътре. Не е като да сядам да го мисля надълго и нашироко. Когато планирам предварително, нещата неизменно се объркват, случват се непредвидени обстоятелства, събитията просто се случват по своему.
След “Go” не продължих с денс парчета, тъй като от чисто комерсиална гледна точка дори има предостатъчно артисти, които правят това. Така че смятам имах моралното право да продължа да дълбая по – надълбоко.

find my baby

Какви ти бяха отношенията с Flipper?

Те продължиха два дена. Бях на 16, значи  1982 в Кънектикът. Те имаха там два гига. Беше излязъл Generic и точно тогава Уил Шатър го арестуваха и пратиха в затвора, така че половината сет нямаше как да го изкарат. Преди концерта мернах Брус Луус и му предложих да му напиша текстовете на Уил, които бях запомнил наизуст за да ги изпее. В типично анархичня стил на Флипър той каза: “Защо не ги изпееш сам ?” И така две вечери пях песните на Уил за Флипър.

Как се чувстваше ?

Невероятно. Те бяха моите герои, а в следващия момент тълпата ме носи, докато пея техните песни.

Какво е чувството да си съблечеш дрехите на сцената ?

Ами правил съм го толкова много пъти. Най – весело беше в Италия на турнето с Red Hot Chili Peppers. Всяка вечер обичайната гледка на сцената бе как по време на техните парчета тичам край тях гол, а по време на моите Флий търчеше. В Милано публиката се бунтуваше, замеряха ни с бутилки и монети. Беше си яко Пънкария.
Когато става въпрос за разголване, драговолно предизвиквма с това възприятията на хората. Но това също така е и осмиване на самия себе си, тъй като аз всъщност не съм някакъв сладур, секси натура. Така че не се представям на публиката като сексуален обект. Интригуващо е просто този вид изобразяване.

Разкажи за съвместното турне с Трейси Лордс.

Това беше по време на един фестивал, доколкото си спомням. Те другите спяха в хотели, а аз в рейса. Не познавам много поронозвезди и никога не съм гледал нейните филми, но не можех да спра да я гледам и да си представям как пет души правят секс с нея едновременно. Назовете ме неточен дипломатически, ако искате, но тази древна част от организма ми не можеше да остане в покой.

Накрая, назови нещото за себе си, което би желал хората да запомнят за теб.

Не съм Пуритан!

Поклонниците на този чудничък фест яхнаха „железния кон” и избродиха Искърското дефиле почти до самия му край. От село Игнатица ги натовари нагоре към края на света големя добър ЗИЛ. През това време единствения работещ магазин с бира бе изпразнен до дъно… започна се с оригинален чешки Будвайзер по грешка на левче и се свърши с бидони Леденика. Големия добър ЗИЛ прекара до високото плато Ржана палатки, бири и хора общо 5 пъти за два дена – четвъртък и петък. Паралелно се придвижиха нагоре и местните. С УАЗ-ки, джипове и бъгита. Планинци, децата им, ловци, горски патрули… и мълчаливия доктор. Горе, на повече от километър надморска височина, не липсваше нищо: скара, сандвичи, пържени картофи, супа, кафе и дори таратор и кисело мляко.

А, да – там беше и музиката! В първата вечер имаше качествен, но клубен хаус и некачествен дарк сай – транс в по – късните часове. Добре поне че нямаше дъбстеп, той можеше вече да дойде в повече най – малко за местните. Истински подходящите за този род събитие и място мелодии се появиха на сутринта и по обяд. Както и на втората сутрин. Също и на третата и последна в неделя. Това беше чил аут. Независимо от привкуса – разфокусиран или леко трансиран ембиънт или пък било дъб, който отекваше от околните върхове навред – сам по себе си ехо.
На втория ден доктора вече бе облякъл камуфлаж и се провикваше към всеки огън:

- Ехеей! Трапери!
Въпреки горещината не бяха малко феновете, които предприеха разходка още по – нагоре по пътя. Към самото Старопланинско било, досущ като местните ловци. Младежи се носеха нагоре между гористите хълмове. Беряха диви ягоди, най – напред ги помирисваха преди да ги съзрат, откъснат и хапнат. Достигаха голия рид и снимаха от скалисти върхове умопомрачаващи гледки. Виждаше се целия керван върхове от края на Искърския Пролом. Имаше и вулканичен разлом, а скоро след него и затънала в мочурище чешма. До нея  огнище, пънчета и самотна пейка с навес, всичко потънало до половина като отдавна захвърлена на брега лодка. Полупобедено наново от природата дело на човешка ръка – точно като „Зоната” в руския филм Сталкер. Реплики от кинолентата се дочуха от уредбата, както и от български фрази. Най – запомнящ се бе натрапчивия анонс: ”В Кремковци няма никой. В завода има само роботи.”

Американски насъсквания имаше дори от устата на Ice Cube: “Now you are about to witness the strength of street knowledge!”. Безспорно най силна се оказа последната, съботната вечер. Започна се с половинчасов дъжд, след който изведнъж всичко живо наскача. На пулта в този момент грееше чернокожия панамец DIESEL J. След него Дики и Калоян обединиха усилия като 80’s Clash със залеза за тричасова съвместна прогресия, в която така и не се разбра кога точно преминаха от лайв акт към сет с авторска музика. Към полунощ Skiller събра току пред сцената с микрофон, длани, уста и гърло всичко живо на митинг. Докторът ловец също бе там. На третия ден в него възкръсна и рейвъра. Акомпанимента бе дело на Ванката, който продължи самостоятелно след като прочутия му колега – бийтбоксър предизвести какво се задава:
-    А сега ще има класически траци!

Никой от останалите в нощта пред колоните фенове не бе сънувал, че ще преживее едночасово дежа ву само с електронни химни: 24 – каратово техно на Richie Hawtin (Minus Orange), Josh Wink пита ннеспирно How IS Your Evening So Far, импровозирана на момента комбинация от хардажа – Moaner на Underworld и просветата Sunshine на Tomas & Filterheadz.
Като най – сюблимен момент може да се отбележи началото на въпросния сет – мечта с CJ Bolland – Desolate 1. Редуващите се мелодични акорди и удари на ковашки цехове дойдоха като квинтесенция на целия събор Ржана. Ржана е уникалния фест, който успява да събере в единомислие и общо светоусещане жителите на планината и децата на новия век, обогатяйки ги всички. Едните откриват с готовност по – различни звуци, а другите пият на живо от планината.
А те звуците, родени в главите на младите, се оказва, че намират своя любим дом именно там, между върховете.

Ако сте проспали или проскачали тази подробност – той е човекът, който от години еднолично стои зад DJ Food компилациите на историческия британски лейбъл Ninja Tune. В началото, преди около 25 години с плочите “храна за диджеи”, са се занимавали и други герои като Колдкът и Патрик Карпентър от Синематик Оркестра например, но постепенно нинджите си разпределили задачите около лейбъла. За Стриктли Кев останали DJ Food албумите с неразпознаваеми музикални колажи и почти всички обложки на звукозаписната компания.

Колкото до самото парти, то започна късно, с бавни и джаз и соул подгрявки, а залата продължаваше да се пълни и по време на първия чуждестранен сет – младото детройтско попълнение Джими Едгар (Jimmy Edgar). Самият той предизвика доста противоречиви реакции. Докато някои крещяха от кеф, блъснати челно от почти терористичния звук на детройтския младеж, или пък се връщаха в спомените си за златните дни на техното, други гневно пушеха навън, отвратени от правите бийтове и откровено фалшивото пеене на диджея. Лично на мен ми харесаха фънки маймунджилъците на Джими – те притежаваха онази първична танцувална сила, която въздейства повече на краката, отколкото на мозъка.
Унесени в танцуване и спорове около детройския гост, дочакваме британеца Фууд да поеме пулта. Секунди по-късно сме заляти от толкова дълбок и плътен звук, че всяка мисъл е издухана от главите ни. Стрикли Кев е от ония диджеи, които не обичат да привличат вниманието върху себе си. Вместо това набляга на многопластовите трип-хоп атаки и на собствените си смайващо яки видеа. Няма подскачане около грамофоните, стойки, прожектори, разговори с публиката, има музика – музика, която е толкова мощна и разнообразна, непредсказуема, и въпреки това почти класическа, че всеки е изпаднал в собствената си медитация. Хората танцуват или просто стоят и се разтапят. Отвреме навреме заедно с поредния деветдесетарски рап в някой край на залата избухва леко пого, само за да се превърне в самба под звуците на смлените до неузнаваемост Симпли Ред, които пък някак прерастват в чудовищните резачки на “Timber”. Типичен Ninja Tune, подходът е колкото музикален, толкова и исторически, а всичко е кътнато и пейстнато от някъде, но по толкова творчески и неочакван начин, че всяко стандартно изкомпозирано парче би напомняло на немарливо преписано домашно, поставено само до три минути от този сет.

Концертът на Sofa Surfers започна в Sofia Live Club с около 3 часа закъснение снощи.

Причината – типичните за пътуващите музиканти летищни неволи. Никой обаче не си и помисли да тръгва – някои останаха да слушат страхотния джаз на българите Одитъри Осикълс (Auditory Ossicles), други напълниха околните заведения, а когато около един часа се разнесе и клюката, че австрийците няма да излетят от Виена преди три и половина, повечето им фенове просто се върнаха в понаводнения от дъжда клуб, където… групата вече нареждаше инструментите си.

Още от началото на сета, преминал под мотото Bushmills Brothers откакто музиката ни събра, гостите издухаха и последното нетърпение от главите ни с такива баси, че сякаш и плочките над нас се пренаредиха (съдейки по това, че кофите за лед и шампанско, които до този момент събираха дъждовна вода, изчезнаха от местата си).

Въпреки диванното си име (sofa – диван на английски), което носи на много хора асоциации с мързеливата и спокойна лаундж стилистика, шестимата австрийци го дадоха доста твърдо и енергично, достатъчно твърдо и енергично, за да може публиката да завихри някое и друго частично сбутване, не чак пого, ама почти.

Реге вокали, тежки китарни рифове, барабанист с чудовищно отношение към инструментите си и доминиращи над всичко бас линии накараха феновете да крещят заедно с Мани Обея (на снимката) по време на целия сет, акцент в който бяха парчета от последния диск нa гостите – “Encounters”.

Това им спечели два биса и публика, невярваща, че ще пропуснат да излязат на трети.

Въпреки цялото снощно чакане, не спираме да ги чакаме с нетърпение за следваща изява.

Седях и гледах как една  тлъста жаба правеше огромни скокове – метър на два. При всяко нейно тупване се чуваше: Цап! Цап! Цап! Изскочи от тревата на асфалта, но какво и става ? Никога не бях виждал  жаба да скача така. Отговора дойде бързо. Малка змия излезе от същото място и спря за миг, колкото да установя какво е. Застина и фиксира жабата, която вече имаше прекалено голяма преднина. Смокът се насочи към набелязаната жертва с вълнообразни движения в широка дъга. Едно невъобразимо за окото преместване – все едно невидима ръка чертаеше безкрайна осморка с тъмен молив, докато друга с гума изтриваше задния край. Плъзгащо се като в анимация живо руло.

Отворих очи. Или не бях ги затварял изобщо ? Не бях сигурен. Бавно, с несигурно пърхаща мисъл, се опитах да си припомня къде съм – като че се събуждах на непознато място…

А, да! Бях в Маймунарника, сега го наричат club Pork Pie. Това беше концерта на Tripple – A.

Просто се бях унесъл в лека хипноза от гласовете на Шаманчето и Павката. Първият застиваше за неизвестен период време, а после, включен в невидим за околните вътрешен някакъв свой си контакт, захапваше  микрофона и занареждаше с отнесен глас:

-          А!

-          А!

-          А!

-          Музиката ни е за ръцете,

-          За краката,

-          За главата.  – кратки и ясни параболи за слуха и мисълта, като цапащата жаба.

Погледът му бе оживено изгубен в кинопрожекция от вътрешната страна на стъклата на малките му очила, която само той виждаше.

От другия край на сцената Павката го настигаше с губещи се за окото и ухото размествания. Той не замлъкваше нито за момент. Просто сменяше подвиквания или думи с хриптене, изцвилвания, лека гаргара, „кацнах” на марсиански и новосъздадената славяномаймунска азбука.

Нямаше как да забравим, че все пак сме в маймунарника. Тук преди години, малко под средата на дърветата, е била поставена мрежа, а по стволовете наоколо са скачали и надавали същите крясъци маймуни. Не бе минало и столетие оттогава. Наблюдавах прожекциите на платното зад гърба на музикантите. Там вървяха кадри от Стара София, 1937 година, когато зоологическата градина се е намирала край езерото Ариана. Даваха слон.

Плъзнах поглед отново по всички артисти на сцената. Павката размахваше с ръка кавала си, така че да се намеси в анимация на екрана до себе си, надавайки звуци и махайки със свити в ставите пръсти. Останалите не бяха много по – различна картинка. Skiller беше като катерица с постоянно долепената си до устата ръка с микрофон. Всъщност той бе отговорен за всички звуци, които не приличаха на издавани от хора или инструменти – това че е колкото човек, толкова и уредба, е отдавна известно на всички. Жоро Дончев с бас китарата си допълваше картинката на вглъбяването до краен предел – увит с качулката на суитчъра си, приведен си дрънкаше в ритъм. Арабела Караян пък си имаше собствен мини пулт, от който като от ракла от време на време вадеше и непознати инструменти. Едно нейно  „Honey! Honey!” прерасна в нещо като леко ескалиращ съпружески диалог с Шамана.

Той бе единствения, който не участваше активно през цялото време на концерта,  но пък за сметка на това бе автора на единствения цял текст на песен: „Всеки трябва да уважава баба си и дядо си. Който не уважава баба си и дядо си, не трябва да бъде уважаван и от нас”. Между началото и края други строфи нямаше. Това бе и най – голямата радост за всички присъстващи, отдавна превърнали се изцяло в примати.

На дансинга се вихреше и самия Моби. Никой не бе сигурен как е попаднал тук известния музикант, но пък всички бяха възхитени от танца му. Кривеше се във всички посоки с крака и ръце на кръста без очилата му да помръдват – същите, добре познати на цял свят очилца, загнездени на обръснатото голо теме.

Горе на сцената звуците заидваха от дълбоко и с ехо. Имахме си заклинатели, приковали в общ ритъм, танц и самозабрава цяло племе. Индианци. Течеше церемония. Акордите с прокрадваха по галериите на лабиринт от свързани пещери, изпървом бледи и неспособни да сгреят индианците, но после подобно на внезапно разбудена мечка, ни връхлитаха… а ние не бягахме. Чувствахме се уютно. Защитени от своя по – голям брат. Само че не беше мечка, а май самата прамайка – маймуна.

Крясъци на дива радост навред.

За миг се откъснах от самозабравата на танца – Моби ли беше тоя пич най – отпред или не – не ми пукаше, вгледах се отново в обичните вождове с микрофоните. Всеки от петимата бе затворил очи, впил се в действието си. Като героите от приказките, където се събираха отбор типчета със свръхвъзможности: Единия вижда през стени и планини, другия лети като птица, трети като викне го чуват в Нова Зеландия, четвъртия като заскача на място отваря черна дупка и т. н. . Обединяват се в името на обща мисия и по пътя към нея в даден момент се използват силите на всеки един… само дето сега всичките действаха едновременно. Приветстваха  „диджей/

ДИИджей-джей-джей/

ДииииииДЖЕЙ/

диджей диджей диджей/

ди-ди-ди диджей/

джей-ей-ей-ей….

дижей ДжЕйМс БоНг”

заедно, накуп и наведнъж. Нещо като Капитан Планета (от едно детско като бях малък.) навярно… Великолепната Четворка, не! – тези тук са петима…  Х – Men – слабо!….

…А бе просто Tripple – A !

PS: Издават най – накрая (ноември) и албум – Apple 3.

По време на концерта си зададоха въпрос на публиката:

-          Я да видим можем ли да върнем лятото тук и сега, да бъде пак 3о градуса ?

……..

Стара Планина свършва в Черно море. Трептящ августовски пек.  Насред невидима пещ поема и излъчва безмерната топлина рой неожънати ниви.

По тънещ в сух пепеляк земен бял път се тътри шумно ръждясал стар трактор с окапали фарове – и те оклюмали сякаш от жегата в несвяст.  Трактористът излиза през счупената врата навън.  Ризата му е поела литри пот насред кабината – сауна и отново е придобила производствения си тъмносин цвят.  Излиза навън без да вижда и чува. Няма сили за пилеене, насочва се по земния път в куп обрасли в къпинак развалини – село Самотино.  Съблича ризата , за да прогони с нея рояка конски мухи, едри колкото показалеца му, жадно впиващи се в плътта. След стотина метра стига до скрит в шубраци и разхвърляни камъни двор с кладенец. Разтваря дъските с изгубен в годините цвят. Развива веригата, кофата се напълва далеч долу с леденостудена вода. Изтегля и пие.

Изплаква си лицето и поглежда на изток: Жлътнало се море, след него зелена дъбова гъста гора и накрая морето. Кристалносиния фон на Черно Море при Карадере.

Из полето по земните пътища клокочат бъгита, устремени към брега. В гората глигани се носят като торпили, минават през всичко без да стъпчат нито една суха клонка и стигат чак до Черни Нос при хладния бриз високо горе. Долу под тях на скалите плувци с маски и плавници събират миди от кафявите скали. Устремно пикират над  повърхността на вълните черни корморани по един и по пет. Рибарите са извлекли лодката си отдавна и сърбат прясна рибена чорба на пейките пред дървената си хижа на края на плажа. По – натам са наредени една до друга караваните, хора живеещи на Карадере през половината дни от годината. Отпред  младежи се състезават в катерене на голямата скала, изхвърлена  на брега като метеорит и със забит на върха и кръст и надпис  отдолу: Вяра, Надежда, Любов.

По черен сипей над свършващия в плажа чер път малко момиченце по бели пликчета се пуска като по пързалка и тупва със смях в пясъка. Край самото дере, където е най – широка плажната ивица е  пълно с лагери от палатки, полузарити с пясък – Сурикатия. Като сурикатите от Сахара измежду тях час по час надига глава по някой представител на масовия бивак, докато дригите са пръснати сред освежаващите морски вълни или събират камъчета, миди и дървета с причудливи форми, които трупат в причудливи подредби навред. На един от големите дънери е кацнал опитомен гигантски червен папагал Ара.  Сред домашните любимци на плажа се мъдри, или по – скоро върти вечно гладен с острите си малки зъбки, и опитомен малък бял пор на каишка. На пънче момиче рисува  с въглен портрет на непознат допреди мигове момък. Край опънат хамак са се събрали компания музиканти, слухари, минувачи – все сурикати – и вадят съзвучия с тарамбука, подръчни материали и овъглен от слънцето глас. Отпред, където се обръщат кротко вълните с постоянен унасящ ритъм тече сватба. Младата двойка се бракосъчетава на мястото, където ги е довело сърцето този ден. Утре друг ще празнува пак там друго… „Сурикатите идват и си отиват, а  Сурикатия е вечна.”

Навред по плажа щъкат и първобитни – намазали се с изсъхнала вече глина ентусиасти. Някои са намазали обилно дори и косите си, други са втъкнали в тях и пера като индианци.

Поредната лодка излиза в морето. Двамата брадати младежи вътре си пробиват път внимателно в началото срещу вълните, подминават оранжев кану – каяк и се устремяват с пълна мощност навътре в морето. Сивата лодка гони хоризонта със скоростта на бриза, настига ята накацали във водата нежни и чисти чайки, които се надигат една подир друга плавно в рояк който се развява напред като гигантско знаме напред.

Недалеч от брега  двама младежи са скроили платноходка от един по – широк надуваем дюшек и чаршаф; единия е легнал и гребе, докато другия е седнал разкрачен зад него и държи с разперени докрай ръце издутия от вятъра чаршаф – платно. Носят се устремно към далечния край на плажа , към Бяла Река.

Там едно момче е нагазило в чешмата, където от скалите се процежда и събира ледена вода в импровизирано корито. Младежът копае от глината наблизо носи я заедно с няколко подбрани камъка, с които да я смеси и да съгради подобно на бобър в река бент в почти пресъхналото коритце със студена вода. Мисията, която си е поставил е след като създаде вирчето да положи в него една двулитрова бутилка бира. Бутилката, която не е отваряна още, морето изхвърлило по – рано през деня на брега. Когато попаднал на нея вече била твърде топла….

Ала сега щял да успее да я изстуди за два – три часа само и да я занесе предоволен обратно под гъстата сянка под зелената тента с развяващото се високо горе знаме на Ямайка. Тентата на Root Souljah.

………….

Парчето Black Gully Side („гледката от Карадере”) на Root Souljah, с което Jahmmi Youth, Zafayah, Sen I  и компания превърнаха Маймунарника в маймунарник, пресъздавайки в музика спомените си от изкараното на Карадере лято, предстои също скоро да излезе като видеоклип.