По време на концерта си зададоха въпрос на публиката:

-          Я да видим можем ли да върнем лятото тук и сега, да бъде пак 3о градуса ?

……..

Стара Планина свършва в Черно море. Трептящ августовски пек.  Насред невидима пещ поема и излъчва безмерната топлина рой неожънати ниви.

По тънещ в сух пепеляк земен бял път се тътри шумно ръждясал стар трактор с окапали фарове – и те оклюмали сякаш от жегата в несвяст.  Трактористът излиза през счупената врата навън.  Ризата му е поела литри пот насред кабината – сауна и отново е придобила производствения си тъмносин цвят.  Излиза навън без да вижда и чува. Няма сили за пилеене, насочва се по земния път в куп обрасли в къпинак развалини – село Самотино.  Съблича ризата , за да прогони с нея рояка конски мухи, едри колкото показалеца му, жадно впиващи се в плътта. След стотина метра стига до скрит в шубраци и разхвърляни камъни двор с кладенец. Разтваря дъските с изгубен в годините цвят. Развива веригата, кофата се напълва далеч долу с леденостудена вода. Изтегля и пие.

Изплаква си лицето и поглежда на изток: Жлътнало се море, след него зелена дъбова гъста гора и накрая морето. Кристалносиния фон на Черно Море при Карадере.

Из полето по земните пътища клокочат бъгита, устремени към брега. В гората глигани се носят като торпили, минават през всичко без да стъпчат нито една суха клонка и стигат чак до Черни Нос при хладния бриз високо горе. Долу под тях на скалите плувци с маски и плавници събират миди от кафявите скали. Устремно пикират над  повърхността на вълните черни корморани по един и по пет. Рибарите са извлекли лодката си отдавна и сърбат прясна рибена чорба на пейките пред дървената си хижа на края на плажа. По – натам са наредени една до друга караваните, хора живеещи на Карадере през половината дни от годината. Отпред  младежи се състезават в катерене на голямата скала, изхвърлена  на брега като метеорит и със забит на върха и кръст и надпис  отдолу: Вяра, Надежда, Любов.

По черен сипей над свършващия в плажа чер път малко момиченце по бели пликчета се пуска като по пързалка и тупва със смях в пясъка. Край самото дере, където е най – широка плажната ивица е  пълно с лагери от палатки, полузарити с пясък – Сурикатия. Като сурикатите от Сахара измежду тях час по час надига глава по някой представител на масовия бивак, докато дригите са пръснати сред освежаващите морски вълни или събират камъчета, миди и дървета с причудливи форми, които трупат в причудливи подредби навред. На един от големите дънери е кацнал опитомен гигантски червен папагал Ара.  Сред домашните любимци на плажа се мъдри, или по – скоро върти вечно гладен с острите си малки зъбки, и опитомен малък бял пор на каишка. На пънче момиче рисува  с въглен портрет на непознат допреди мигове момък. Край опънат хамак са се събрали компания музиканти, слухари, минувачи – все сурикати – и вадят съзвучия с тарамбука, подръчни материали и овъглен от слънцето глас. Отпред, където се обръщат кротко вълните с постоянен унасящ ритъм тече сватба. Младата двойка се бракосъчетава на мястото, където ги е довело сърцето този ден. Утре друг ще празнува пак там друго… „Сурикатите идват и си отиват, а  Сурикатия е вечна.”

Навред по плажа щъкат и първобитни – намазали се с изсъхнала вече глина ентусиасти. Някои са намазали обилно дори и косите си, други са втъкнали в тях и пера като индианци.

Поредната лодка излиза в морето. Двамата брадати младежи вътре си пробиват път внимателно в началото срещу вълните, подминават оранжев кану – каяк и се устремяват с пълна мощност навътре в морето. Сивата лодка гони хоризонта със скоростта на бриза, настига ята накацали във водата нежни и чисти чайки, които се надигат една подир друга плавно в рояк който се развява напред като гигантско знаме напред.

Недалеч от брега  двама младежи са скроили платноходка от един по – широк надуваем дюшек и чаршаф; единия е легнал и гребе, докато другия е седнал разкрачен зад него и държи с разперени докрай ръце издутия от вятъра чаршаф – платно. Носят се устремно към далечния край на плажа , към Бяла Река.

Там едно момче е нагазило в чешмата, където от скалите се процежда и събира ледена вода в импровизирано корито. Младежът копае от глината наблизо носи я заедно с няколко подбрани камъка, с които да я смеси и да съгради подобно на бобър в река бент в почти пресъхналото коритце със студена вода. Мисията, която си е поставил е след като създаде вирчето да положи в него една двулитрова бутилка бира. Бутилката, която не е отваряна още, морето изхвърлило по – рано през деня на брега. Когато попаднал на нея вече била твърде топла….

Ала сега щял да успее да я изстуди за два – три часа само и да я занесе предоволен обратно под гъстата сянка под зелената тента с развяващото се високо горе знаме на Ямайка. Тентата на Root Souljah.

………….

Парчето Black Gully Side („гледката от Карадере”) на Root Souljah, с което Jahmmi Youth, Zafayah, Sen I  и компания превърнаха Маймунарника в маймунарник, пресъздавайки в музика спомените си от изкараното на Карадере лято, предстои също скоро да излезе като видеоклип.

16 September 2010 /Thursday

Venue: 4th Km

Promoter: JetSet
Line up:
20.00 h. – doors open
21.00 h. – The Perms – live (Canada)
22.00 h. – dj Chavo (Cotton Records)
22.45 h. – New Generation -live
24.00 h. – dj Chavo
Starts: 22h
Entrance fee: 15 leva at the door, Pre-sale 10 lv. (TicketPro)

Venue: Mascara
Promoter: Mascara
Address:
Line up:
Barbara Tucker (USA)
Resident DJs
Doors open: 22h

17 September 2010 /Friday

Venue: Lifehouse
Promoter: Underground Society

Line-up:
George West
Stein
Start of the event: 11:00 pm
Free enter until 12:00 pm for SeeMe5 conference attenders
Enter Fee: 5,00 BGN

Venue: Zaimov Garden

Promoter: HMSU

Entrance: FREE

Venue: Vitosha Mountain
Promoter: AIRDANCE

AIRDANCE is 2 days OPEN-AIR FESTIVAL(17-19 SEPTEMEBER)

AREA 1  :: MAIN STAGE
AREA 2 :: DRUM & BASS STAGE

Start of the event: 20:00
Free enter until 01:00 pm for SeeMe5 conference participants
Enter Fee: 15 lv.
Location: София, Национален Парк Вироша, АRT HOUSE VITOSHA (TД на Композиторите)

Venue: Culture Beat

Promoter: NO HEADS BOOKING

LINE UP
22:00h PolLa
00:00h Jean Deneuve
02:00h Bosha B2B Victor’s Mob.
06:00h Lepton
07:00h final
Fee: enter 10lv.

Venue: Mascara

SeeMe Awards Ceremony
Doors open: 20.30
Ends: 23.00

SeeMe Awards Party:
Starts: 23.00
Mascara Resident DJs
Dominic Plaza (Spain)
Parham (Sweden)
And Very Special guest to be announced soon.

Venue: 4th Km
Promoter: HMSU
Drum and Bass party
Line up: TBC
Entrance fee:
Starts:

Venue: ID  Club
Promoter: Invitro
Venue address: 19b Karnigradska Str.
Line up:
Mo. (Myspace.com/moloveblaster)
DJ Smooke (myspace.com/djsmooke )
Daniel Marekoff (myspace.com/.djdanny60y )

Venue: Florimont Expo Center

Promoter: Jet Set

Afro Acid Project
LINE UP:
DJ PIERRE (USA, AFRO ACID) 2 hr set
ANGEL ALANIS (USA, AFRO ACID) 2 hr set
SERGIO MEGA (KIEV, CTS/AFRO ACID) 2 hr set
Starts: 23.00
Fee: enter 10lv

18 September 2010 /Saturday

Venue: Culture Beat

Promoter: NO HEADS BOOKING

Surrealism
Dirtyfunked Audio
Solaris
Culture Beat GARDEN:
Starts: 19:00
22:00h Laylla Dane
01:30h Kabale und Liebe /NL/
07:00h END
Fee: enter 10lv.

Venue: Vitosha Mountain
Promoter: AIRDANCE

AREA 1  :: MAIN STAGE
AREA 2 :: DRUM & BASS STAGE
Start of the event: 20:00
Free enter until 01:00 pm for SeeMe5 conference participants
Enter Fee: 15 lv.
Location: София, Национален Парк Витоша

Venue: 4KM

Balkan Scientist in DUB is project of Global Vision Circle.

Line up:
22:00 sdub DJ Invoke (Global Vision Circle)
23:30 – concert
01:00 – 02:30 – balkan beats & grooves by DJ Bai POP (Global Vision Circle)
02:30 – 04:00 – balkan brass selection by DJ Zmej Balkanski
Entrance 10 leva

Отиваме двамца голи, татуирани, подпийнали и потни медийни представители на Spirit Of Burgas 2010 с бира в ръка. На входа я гаврътваме на екс; никой не ме спира никъде: “това е фотоапарат…”! …” влизай, влизай!”.

20 000 скандират: “Про-ди-джи!” The Prodigy се появяват на сцената:

Един мозък – океан Лиъм, който кротко застава на пулта-флотилия с надраскани на него кървящочервени букви “Take Me To The Hospital”. Лаконичен. Оттам до края като истински кормчия задава, смесва, пренася, намества, насъсква, взривява, хапе и къса.

Няма друга група – нито от електронната сфера, нито в областта на жиците, в която един човек сам да прави музиката (китаристчето и барабанистчето там няма смисъл изобщо да ги броим), а фронтмените, които изключително пеят, да са повече…  А те какви бяха!

Кийт – иконата на цяло едно “jilted” поколение, който  гледа с черни заслепяващи разсъдъка ми очи – акули. Току спре, та се взре нейде в публиката – ту от едната страна на сцената, ту от другата, та и мен ме прихване… или поне така ми се струва. Приковал ме е. Пленил ме е. Вече не ме гледа, но още ме гледа. Фиксира ме, копелето, побърква ме!  Прави засилки – все едно ще хвърли нещо по нас или пък ще се засили да ни срита, да ни подбере….  Е, подбра ни.

Ама аз нали бях на първия им концерт у нас през 1999?! Това сега тук е нещо тотално различно. Нищо общо! Тогава четирима за час не успяха да оправдаят очакванията; сега обаче – на върха на класациите от миналата година, и вече трима – ме запокитиха в друго измерение на сетивата. Още в самото начало.

Запробивах си път за най-отпред. Да мога да поема целия звук и да виждам музикантите отблизо. Пред себе си. Отгоре.  Те винаги са на върха – вече 20 години. Все критикувани, но винаги победители.  Breathe the pressure. Не издържам: пробвам погото. Гмурвам се в голото потно пясъчно пого – море в морето от хора на морето. Да-ааа. Това съм аз вече.

Кога беше това? Годината 1995: за първи път на дискотека, за пръв път Продиджи, първия рейв, първото пого. Всичко накуп в едно пролазващо по целия хранопровод чувство.  И сега ПАК. ТУК. СЕГА.

Макс Риалити, досущ като “Хищникът”, върти глава заканително и зове животинското в нас: “To all bulgarian people! My people!”… Тече Warrior’s Dance от новия албум Invaders Must Die: “Warriors! Bulgarian warriors. Spirit Оf Burgas ! Let me see you!” В този момент, освирепял в средата на лавината гърчещи се тела, изпразнен от съдържание, скачам – обезумял примат, индианец изровил томахваката на войната, всецяло подчинен, изкоренен, изкорубен…

А си казвах, че няма да се пускам в погото до Firestarter, тогава ще е избухването, само че то си беше експлозия от начало до края…

Лиъм се тресе отзад, Макс командва отгоре, Кийт снове, спира и се взира. Погото прераства в класически кръг- въртележка от пост – Секс Пистълс епохата.

Diesel Power

Ще си умра. Въртя се в средата като пумпал – отхвърлящ, премятащ и поемащ удари отвсякъде, но никога долу! Апаратът ми умира, откъснат сантиметри под пясък. измивам го с вода. Фира е. Последната му снимка завинаги остава татуирания с “Prodigy” врат на гол фен на първата писта. Ама не ми пука.

Започва сладката Poison. Приклякат. Застиваме. “I got the poison. I got the venom.” Ритъм. The Pressure. Избухване.

Мозъкът ми е откъснат от конвулсиращото тяло… Версията ме залива – удължена, оперена, мастита, лютива и сладка. “Poison – co – rhytm – remedy.”…. – ритъм в корема ти.

Зареждат се олдскуул рейв класики, които най-сетне успяват да ме изкарат от погото. Целта ми е пространство за рейв денс. Звучи “Vodoo People”.

С “Out Of “Space” и “Their Law” на биса Лиъм ме връща в електронната младост, в култа да си спотаен под земята, живеейки единствено и само за цикъла.

Макс набляга на вече превърналите се в класики хитове от последния албум. Този, който окончателно закотви Продиджи като група, балансирана между стиловете (всички възможни в музиката въобще), годините и броя хитове.

Качени сме на магистралата и ограничения няма; посоката – само нагоре. Ала и ние се отплащаме на гостите подобаващо.

Макс, като всеки редови фронтмен, си е запомнил репликата с името на събитието, която повтаря отвреме-навреме “Spirit Of Bourgas”. Но ето че в края, нарочно ли не – няма значение, заменя конкретното място с общото – “Spirit Of Bulgaria”.

Впечатлили сме ги. Тях. Продиджи.

А те пък взеха, че ни запокитиха в епицентъра на най-взривяващия и същевременно издържан от начало докрай, концерт от тези на Депеш Мод (Depeche Mode) и Металика (Metallica) насам. Без да отстъпват на посочените най-титанични откъм фенска маса у нас групи.

Един от последните ми съзнателни спомени, освен окуцелия крак и насинено око, е как бивам подбран от баса на Diesel Power като чайка изпод връхлитаща в морето буря и понесен отново във влажната потна утроба на погото. Стигнах в пещта точно навреме за голямото консервиране в собствен сос – “Smack My Bitch Up”.

А, да: краят, естествено, беше

Таке

Me

to

the

HOSPITAL!

Малко след девет часа Масив Атак започват.

Главно действащо лице – очаквано  -  е Робърт Дел Ная (Три Ди) . Специално подготвеното за турнето парче United Snakes е почти инструментал. Вътре успоредно навлизат плътен засилващ се  клокочещ ритъм и характерния тихо унесен, но приковаващ вниманието като хипноза, глас на „Триизмерния”.

Знаех, че ще е така, но не знаех, че ще е ТАКА. Слава Богу!

На сцената няма нищо излишно: Всички тонколони са, или отпред долу, или високо горе, висящи – публиката долу трябва да може да вижда обещаната анимация по специалната екранирана стена зад групата; Два комплекта барабани от двете страни с по един изпълнител на тях; по един китарист в съседство – бас и соло;  На предна линия с повече празно място за действие подобно на командно табло на космически кораб се мъдрят два пулта със синтезатори, допълнителни приспособления по тях и , разбира се , микрофони.

Втората песен е Babel и Мартина Топли – Бърд се качва на сцената да си я изпее, малко по – късно не пропуска и Psyche (другата композиция от Heligoland с нейно съавторство). Темпото изостава като че ли. Усещат го и набралите инерция от чакането фенове, но това се оказва предварително програмиран момент от Масираната Атака , първите няколко изпълнения са коренно различни по вид, но превземащи цели клонове от нервната ни система.

Tретата е Risingson. Дълбоко като отглас или завръщащо се обратно ехо на някое наше  друго Аз. На сцената до Три Ди бавно – бавно пристъпва  Деди Джи. Леко небрежен като прическа и  глас. Започва в тромаво умерен такт да ходи на място, докато реди текста си. Публиката се е превърнала в племе, което надава  задружен вой като при начало на индиански молитвен танц.

А ето, че се появява и стария вожд, Хорас Анди, за да изпее Girl, I Love You. Ямайския старейшина, облян от самотен лъч, остава сам в мрака – впит дълбоко в земята вековен ствол. Не черни, а пъстри, но притулени по снагата му дрехи, вкоравени от вътрешна топлина бузи, спускащи се над тях тънки посребрели расти – листа, бавно махащи, креещи ръце – клони.

И глас.

Глас – откровение, който сякаш извира и от нас в същото време. Всеки познава от раз сякаш в него собствения зов на душата си.

Изправени сме пред доказателство, че бъдещето е сега, тук , в нас.

С Future Proof  е и триизмерно.

Бива нанесена последователност в музикалния пейзаж. Следва дует на Робърт с Мартина – отглежданата изключително за концерти Invade Me.

Той прави беквокалите, повече от това което могат да бъдат някога. На избрани гласни звуци доближава микрофона досами устата си като заглушава от едната страна с пръсти, предизвиквайки ехо от нов вид; свири на своя космически синт – пулт; започва да описва бавни кръгове с ритмирана стъпка около себе си и около нея, подобно на планета край блестяща звезда. Певицата се изтегля леко встрани и предизвикана творчески от хипнотизатора, застива в полуприведена поза на египетски сфинкс. Постепенно започва да мести ръце с умоляващо плавни движения, които накъсват времето на по – различни отрязъци.

Триизмерният я оставя готова за Teardrop.

Неизвестно дали поради практика или в резултата на „Три-подгряването” тя изкарва легендарната песен (която не пее в оригинала от 1998) като насън… Вероятно виновни са аплодисментите на публиката в такт от самото начало.

Новородена анимация . Ала не с бебето от клипа, а бял фон с черни очи. Зеници се разширяват едновременно с  люлеещия глас. Черни ириси насечени радиално като счупени концентрично огледала.

Mezzanine. Същия албум, едноименната песен. На сцената титулярите на Масив Атак. Деди Джи , отново лежерен, Три Ди – пак на халф вокала. На екраните бялото е вече абсолютен монарх. Но – нечувано – носи емоции с отрицателен заряд – редуват се едроизписани стресиращи реплики за травми, фобии, насилие, войни, жертви. Потискаща като бяла нощ меланхолия. Явно им е нужно прекрачването и на този праг у слушателите. Атаката е тотална.

Тази песен, както и Future Proof (2003) са в идентичен тонален  курс с новоизлезлия “порядъчно разпръснат културно” Heligoland (както го оприличи Дел Ная в София).

И се появява пак Хорас Анди.

Публиката – делириум тременс на момента.

Всички се развикват сюрпризирани сладко, когато всъщност, той вече е там. Изникнал отведнъж. Търпелив. Чакащ. Най – благия човек, който познавам.

Започна “Youuuuuu uuuu, are my Angel ”.

Рев. Най – големия РЕВ.

В този момент на екраните в безмълвие се взривява свръхнова черна дупка с бяла корона. Анимацията , дело на самия Робърт Дел Ная , 3D или „Триизмерния”,  продължава да избухва отново и отново като вселенски съд, който иде да побере потока на Хорас „love you love you love you love you love you” в надпревара отвъд всякакви измерения.

И точно когато си мислим, че няма какво да ни впечатли още, се зададе и Safe From Harm. С вечните трип – вокали на Шара Нелсън “you can free the world”и умопомрачаващи хоп – строфи на Три Ди “I was looking back to see if you were looking back at me to see me looking back at you”. Прожектираните надписи са наситени на тема „свобода” с цитати от разни епохи като  „Свободата е това, което правиш с начина, по който се отнасят с теб”  и още много подобни.

За трети път от началото на вечерта (след Teardrop и Angel) соло китариста Анджело Брускини излиза напред, за да не позволи песента да свърши току така, ами да я увлече в дълга соло гонитба и да се стигне до повече от задоволителен край. Вечната класика Unfinished Sympathy също въздейства брутално на живо с китарния  ‘незавършек”.

Когато черния цвят на екраните наистина е вече черен до дъно, някак естествено се влива в нощта  “Inertia Creeps”.  Дълго интро на масивния тандем с доминация на бас китарата. На екраните тече хаотична лавина от родни вестникарски заглавия. Промиват се вече ясно пределите на гротеската като формат за прожектираните послания.

Бисът, разбира се, е масивен:

За Splitting The Atom на сцената се качи пълния колектив , мъже и жени с микрофони и усмивки, начело с двойката тип наставник – последовател Хорас  Анди – Грант Маршъл (Деди Джи). Връзка между два проводника с роля на мост между поколения, култури и цели епохи, връзка естествена като пъпна връв. „It’s  eeeasy,  don’t let it go.”

С епопеята от новия албум Atlas Air Три Ди ни прекарва в продължение на над десет минути през различни нива в темпо, танц, цветове и послания. Редуват се пренаситени със символи визуализации . Океан от лога, емблеми, гербове, флаговеи всякакви знаци. В крайна сметка , изгубвме нишката, но за сметка на това успяваме да фиксираме, че всичко си е илюзия и игра. Бялата лента, вързана на ръкава на черното сако на Робърт се оказва с надпис „fundestructible”  (в превод  „смешно разрушим”). Той се върти във финалната вакханалия от акорди подобно на модел на спиралата на ДНК – избил накрая невъзможен генотип.

С измерения , порядъчно разпръснати из безкрая.

…

И след края още един бис: Karmacoma. Джедаите Джи и Ди отново горе.

Спират малко след началото. Следва пауза с масов обстрел от аплодисменти, после акапелен речитатив на Деди, преди да бъде изнесена  ъпгрейдната версия на култа. Пълната чернобяла трип хоп симбиоза намира своето огледално отражение в изпълнение точно в идеалната среда между ритмираната популярна и подводнитедъб версии Karmacoma.

В средата на безкрая.

Това е един от редките случаи на Триумфално завръщане на Властелини от рейв – епохата в началото на 90 – тте. Няколко пича, на които ама въобще не им пука какво се харчи в момента,  правят каквото си искат и както го правят на хората им пука и се харчат яко в момента.

Петият студиен албум на The Prodigy – Invaders Must Die , който излезена 23 февруари 2009 влезе в класацията за албуми Billboard European Top 100 директно на N 1. Чартът се образува спрямо класациите по продажби в 20 европейски държави. Само за първата седмица са продадени над 100 000 бройки, с което Invaders Must Die стана най-бързо продаващият се диск до този момент през 2009.

Как обаче се стигна дотук и кои бяха тея пичове и да припомним откъд етръгнаха с гръм и трясък още от самото начало….

Преди двайсетина години преждевременно развития мозък на младежа Лиъм Хоулет от градчето Брейнтри в Есекс в добрата стара Англия, който свирел на пиано пред родителите си, а слушал тайно хип-хоп и есид хаус в спалнята, родил десет парчета. „Подвързал” ги посредством сикуенсър Roland W-30 и пратил демото на XL Recordings.

Тогава това е най – голямата звукозаписна компания за електронна музика в страната, която заедно с Белгийската R&S издава и популяризира млади Есид Хаус артисти. Времето, в което започват да набират сила бесните тайни ъндърграунд рейв – партита.
И ето че през февруари 1991 XL издават на 12 – инчов винил дебютния му сингъл катоWhat Evil Lurks. Името на проекта си – Prodigy, той избира в чест на първия свой аналогов синтезатор Moog Prodigy, а самото значение на думата е чудо, феномен, най-често в смисъл на “дете – чудо”. Името оправдава избора веднага.
След това първо издание „детския” глад на рейвърите става неутолим. Отпечатани са официално едва около 4 000 копия, но броя на последвалите ги пиратски буутлег  издания е поне двойно по – голям. В Холандия, на хардкор ориентираната денс – сцена едно от четирите парчета от винила – Android, жъне моментален успех, а сингъла бива издаден от лейбъла Torso. На острова по това време излиза като втори сингъл подборка начело с друго от включените в дебюта парчета – Everybody in the place, а парчето G Force (Energy Flow) попада в компилацията Kaos Theory Volume 1.
По това време Лиъм Хоулет започва изяви на живо като за целта привлича в проекта своите местни познати Кийт Флинт и Лирой Торнхил.
Първата им публична изява е в клуба „Четири аса” в Далстън, Лондон. Докато Лиъм е зад пулта, високия чернокож Лирой забавлява публиката с удивителните си танцувални умения, а дългокосия Кийт, освен че танцува обладава и сценично присъствие до степен, позволяваща му да „насъсква” аудиторията допълнително с микрофон в ръка. Това ясно се вижда и в клипа на парчето Charly.

Това е и третия им сингъл, издаден същата година и който се превръща в най – големия им хит  до момента в рейв – средите. Доказателство са и различните ремикси, които биват направени от доказани имена в жанра като Джоуи Белтрам. На жаргон „Чарли” ще рече кокаин, а семпъла “Charly says..” e взет от реклама за детски продукти и в комплект с целите им текстове и поведение пред тълпите от рейвъри кара критиката да не ги възприема сериозно. Ъндърграунд хардкор – сцената бива заклеймявана като „хлапашки рейв”, а законодателната власт приема мерки срещу буквално подземните рейв – партита.
Продиджи обаче показват, че имат сериозни и дългосрочни намерения. През 1992 те издават първия си студиен албум Еxpеrience („Изживяването”). Това е едно от малкото изключения, когато рейв изпълнители се оказват достатъчно сериозни за себе си и издателите, че да съставят цял албум. По време на записите към групата се присъединява като пълноправен член и МС – то Maxim Reaity.

В плочата личи по – широк спектър музикални влияния  – рага ритми, променени до неузнаваемост джаз семпли и вокали. Групата иронизира своето бъдеще със заглавието Death of the Prodigy Dancers, но то съвсем  не е мрачно. Следват и синглите    Wind it up („навий го”) , Fire, както и най –       Out Of Space. В запомнящия се хит основна роля играят семпли от 70 – тте години.Лиъм използва „I`ve been sended to outer space to find another race” (изпратен съм в космоса да намеря друга раса”), взет от 20-тина години по-старата Chasing the Devil на Max Romeo and The Upsetters.
През 1993 лидера на формацията, който не спира работа   в студио нито за момент (сред ремиксите му се нарежда и Religion на Front 242) издава и самостоятелна плоча Earthbound I като анонимно “white label” издание, а след успеха й, преиздава и официално като сингъл на Продиджи One Love, по името на включения вътре хит. Стига до номер    8 в Обединеното Кралство.

По това време ерата на есид – хауса приключва. По – големите имена от жанра зарязват неофициалното семплиране и ремиксиране, отварят или се присъединяват към току-що основани официални техно и транс лейбъли,  а нелегалните рейв – партита биват прекратени под натиска на полицията в Холандия, Англия и Ню Йорк.
И именно в този момент, 1994, Продиджи издават своя втори албум Music For The Jilted Generation, който влиза в Британската класация директно под номеп ЕДНО. Както е видно и от името, а и от стилизираната обложка това е епитаф, надгробна плоча на цяла една епоха, на едно „подземно поколение”.
В клипа на хит-сингъла NO Good, се разкрива съществуването на един необикновен черно – бял „подземен” свят в характерни порутени помещения. Там се веселят и танцуват странни наглед индивиди, докато голия Лиъм методично събаря с огромен чук стена.
Една стена наистина бива съборена.Парчето се появява сравнително често в клубове и телевизионни ефири през 1995. През същата година е и пробива на Джош Уинк с Higher State of Consciousness, а след това идва и саундтрака на Трейнспотинг, както и комерсиалните пробиви на формации като Underworld и Chemical Brothers. Рейв  движението от своя страна се масовизира и залива всяка година улиците на Берлин по време на Парада на Любовта. След средата на 90-тте посетителите на ежегодното събитие нарастват на повече от милион.

Продиджи видеокасетата Electronic Punks, включваща клиповете и някои от зачестилите им изпълнения на живо. В песните им, все повече оригинални като текст, се появяват и китари   (Vodoo People, Break & Enter).Към групата се присъединява и китарист за изявите на живо.
Но какво ще предприеме групата на фона на новата си известност. Вече са успели със смесването на Рейв и хардкор, двата им албума са златни, десетина техни сингъла влизат поред във топ 20 на британските денс класации.

Година 1996:
- На екрана на всички музикални телевизии не знайно как се озовава човек – бомба. Заредения с взривна енергия е Кийт Флинт. Зрителят гледа пънкар с черни сенки и пробит със сребърна халка нос… обръсната по средата глава, от която стърчат от двете страни на темето кичури огнена коса. Той гледа от екрана без да помръдва до момента, в който в мрака около него започват да проблясват бели светлини и се вижда, че е в тунел на метрото, което се задава зад гърба му. Носи дебел пуловер в цветовете на Американското знаме. Зад него проблесват светлини от идващата мотриса, а той се плези, тича и отвреме на време търка яростно с ръце щръкналите си два перчема. Също така се опитва да реже с флекс релсите на фона на брутални музикални мотиви и текст с име Firestarter („Подпалвач”).

Никой, дори самия Кийт Флинт не би повярвал години преди това, че ще се появи с този невиждан имидж… както и цялата група Продиджи
…Да, те вече са група в истинския смисъл на думата. Вкарали и рок, и пънк мотиви в студиото и на сцената, те правят нечувано до този момент смесване между жанровете. По – точно въобще не признават съществуване на такива…или на каквито и да било граници. Впускат се смело в бъдеще, непознато на никой до този момент. Всички са на мнение, че не им липсва колорит…както и размах. В края на същата година се завърта и следващия безподобен хит – breathe. “Breath the pressure, come play my game I`ll test ya”.”Вдишай напрежението….” – заповядва агресивния глас на развихрилия се фронтмен, докато жълтите втренчени очи на Макс Риалити просветват! – и всички се подчиняват.
Продиджи предприемат мащабни турнета без дори без да издадат дългосвирещ албум. След Англия и Европа, Щатите също са подчинени. Оглавяват фестивала Лолопалуса. Класациите  са покорени от само два хита, като телевизионните зрители придобиват чувството, че ги гледат по – често от самите екрани на собствените си монитори. На дансинга като че ли са по – редовни от самите диджеи. Никой не е в състояние да определи с думи какво точно е това, а новообразуваните кохорти от фенове, не могат да бъдат преброени. От ерата на Алтернативната Гръндж – вълна не е имало такава популярност. При това едно -единсвено име – Продиджи. Без аналог.
Формацията възприема и ново лого с образа на черна хлебарка. Имидж, който остава техен етикет за години напред.

Изнесен е най – нечувания музикален концерт в историята на Европа.
Място на събитието:
-Червеният площад, Москва, Русия.
Участници:
- Английска музикална група от неизвестен никому точно вид, екстремно популярна.
- Руския народ на млада възраст, нямащ какво да губи
Ограничения:
- Такива не са известни, и да е имало всички са били срутени от залялата и връхлетяла дори себе си вълна от хора.

Лиъм, Кийт и компания продължават да не издават албум. Чувствайки че имат неограничена свобода на действие през 1997 заснемат най – скандалния известен досега музикален видеоклип Smack my bitch up („Фрасни кучката ми”). Вътре камерата играе ролята на пиян, дрогиран, съвкупляващ се, повръщащ и пребиван индивид. Официално е забранен и не бива показван преди полунощ при това с предупредителен надпис, но това само засилва популярноста му. През 2002 в специална класация е признат за най – скандалния на всички времена.
Излиза най – после и дългооочаквания им албум. Името е Fat Of The Land. („Тлъстината на Земята”) Забраняван и разграбван, той подобно на троха хляб само засилва глада на публиката. Стига се дори до издаване на цял нов албум под тяхно име (Casterbreeder, включващ Diesel Power), който се оказва фалшив, а после и още един. Несъществуащи творби, и въпреки това мнозина фенове дори не искат и да чуят. Те просто поглъщат всичко, свързано с името Продиджи.                                                       Вземат участие в нов вид предизвикателство:
Няколко имена от електрониката като Моби, Джош Уинк, Орбитал, включително лицата на ДръмЕндБейс вълната Рони Сайз и  Голди, се съгласяват на исторически опит за музикална симбиоза, колаборирайки всеки с по едно име от областта на Хеви Метъла. Насреща изпъкват Metallica, Korn, Marilyn Manson, Slayer.. За арена на сливането избират саундтрака към филма Спуун. Какво по – добро поле за изява на оригиналнии новаторски идеи от сцената на фантастиката. Както юноши с развихрено въображение разлистват комикси, по каквито е създадена историята на филма, така и само в мечтите на мнозина би било възможно едновременно да творят музика имена като Prodigy и Rage Against The Maсhine, както е в парчето One Man Army, макар и в случая да става въпрос за тясно сътрудничество конкретно между членовете на групите – диджея Лиъм Хоулет и барабаниста Том Морело.
През 1999 публиката бива зарадвана макар и не с цял авторски албум, The Dirtchamber Sessions vol.1 то поне с двоен такъв – миксиран от Лиъм Хоулет миш-маш, парчета от всевъзможни стилове и години. Сред забърканите в рецептата са мнозина – от Бари Уайт и Хърби Хенкок до Секс Пистълс и Бийсти Бойс.
Проектът започва да се превръща в немалка степен солов и недоволен от това, бившия виртуозен танцьор Лирой

напуска през 2000 година, докато групата, продължаваща да не издава нищо. Въпреки това Продиджи продължава да има изяви на живо – Кийт и Максим, вече популярни на сцената остават  в проекта.
Критиците и ниските продажби на сингъла Baby’s Got a Temper не предвещават добро бъдеще.
Лиъм обаче продължава неотлонно да залага на своите оригинални хрумвания и през 2004 най – после съставя албум, надсмивайки се вътре на песимистите – Always Оutnumbered, Never outgunned . За всички 12 песни  са поканени гост – вокали, повечето от които жени, неизвести на широката публика. Тук са и Лиъм Галахър от Оейзис и Американската актриса Джулиет Люис . Залага се на нов външен имидж, преднамерено изпъстрен с кич. От обложките на албума и синглите, както и от видеоклипа на пилотния сингъл Girls струи камара от безразборно нахвърляни цветове и символи…
Женски вокалистки от група на име Ping – Pong Bitches изпълняват строфи от “Style Of The Street” на Broken Glass. Непознат звук от непознати имена… Това Продиджи ли бяха ? Но хаосът е само привиден. Момчетата от Есекс отново се смеят на всички, докато се събират за поредното си световно турне. Излиза и официалния им сборен албум с хитовете през 1990-2005. Името – Their Law („Техният Закон”) е показателно.След Their Law: The Singles следва и  The Singles and Remixes, а после и Their Law: The Tour…

Продиджи звучат във видеоигри – Need For Speed: Most Wanted, реклами – BMW, промо клипове на скейтборд компании – FLIP, анонси на телевизионни програми и сериали – My Parents are Aliens. Неизменна част са от саундтраци на кинохитове като Хакери, Смъртоносен Хоризонт, Чакала, Матрицата, Доберман, Уасаби, Бързи и Яростни…
Техният сингъл Memphis Bells бива продаван премиерно в Интернет. Групата дала възможност сингълът да бъде закупуван в една от три версии. Общо пет микса в различни формати – MP3, WAV, 5.1 DTS. Резултата – 5 000 копия били продадени само за 36 часа въпреки проблеми от наплива към сървъра.

www.theprodigy.com

Да се събират родните фенове на регето в цял фестивал, вече се превърна в традиция. “Global Vision Circle” основаха, поддържаха и развиха тази сцена у нас.

Така – логично, се стигна и до двудневната фиеста в столицата през изминалия уикенд, когато се състоя седмото издание на събитието “Big Big Summer Reggae”. Най-напред в петък – в “Борисовата градина”, мало и голямо се стече под открито небе: да поплува безплатно в реге вълните още от следобед. Най-напред на музиката и приятното настроение се радваха дори майки с деца, а впоследствие, по тъмно, се събраха над хиляда души. Нощната сесия беше отложена за другия ден.

В съботната нощ в парти центъра “4 км” нямаше много хора, но пък пропусналите могат само да съжаляват за купона в 3 от общо 4-е зали на заведението.

Най – уютно бе спретната най – малката зала. Който преминеше през другите и стигнеше там – сядаше под дъб-а и не мърдаше задълго. На слаба светлина – предимно мини лампички на пулта – коледна елха, – човек се паркираше на стените – канапета и се потапяше в море от мотиви и вълни ламаринени потракавания. Бяхме пренесени в херметизирана от останалия свят цистерна. Цистерната се въртеше и пренареждаше отвъд затворените ни от удоволствие очи подобно на гигантски рубик-куб от звуци, а ние – “Не ми се мърда наникъде!”

След полунощ в голямата зала концерт изнесе 7-членният гръцки състав One Drop Forward. Във формацията, основата преди 19 години, се подвизават трима китаристи, двама тромпетисти и двама певци:

Русоляв раста фронтмен представи групата преди да се отдръпне в оправяне на кабели и микрофони и да предостави инициативата на слабичко момиче с дайре в ръката и лек, унасящ като летен бриз глас – повей на фона на тихите потръпващи бас струни. Паузи между песните, по – точно плавните преливания, нямаше.

Вниманието се насъбра подобно на изтичащ между пръстите пясък и фокусира върху тандема тромпетисти. Не може да сеопредели отначало дали схемата е редуване . Обръщаше се вълната с по – големия от двата тромпета, докато другия е пас, последвано от разглабяне и сглабяне на обемистия при доминация на по – лъскавия, по – малък и по – изпипан от двата.

Русият грък с навита на руло като чалма раста, вероятно отглеждана от възрастта на прохождане, превзе аудиторията с  вживяващ глас и анонси преди всяко парче. Проповед – после пеене. Пауза. „Растафара!” – малко проповед и пак песен.

Тромпетистът, този с по – голямото от двете оръдия , изкарва ария на пресекулки, по време на които се взира право напред с блуждащия поглед на прегладняло – или преситено – не е ли все тая, – куче, напълно унесен в своя дял, момичето е надигнало микрофон също, пригласяйки на своя провокиращ всички, колега подобно на завръщаш се от скрити от погледа по – далечни каньони, глас – ехо, който се влива в другия, както по – малка река добавя водите си към по – голямата, само за да се влеят и двете в морето. Море от емоции, в каквото се е превърнала цялата трупа. Двамата тромпетисти отдавна вече надуват в пълен синхрон – и като звук, и като тромпетомахане , катамаран, който пори вълните, току пред тръпнещите на брега фенове.

Към 3 часа всички вече бяха готови за Ras Zacharri.

Изненадата обаче дойде не от очаквания популярен напоследък руут реге гост, a oт оставения до последно в тайна съратник, който се оказа негов… мениджър, с когото всички присъстващи искаха да се снимат още преди началото на изявата им. Въпросният оригинал превзе за половин час сцената, на която се появи с цветен бастун и половинметрова чалма.

Най-накрая се изяви и Рас Закари, който с много чувство представи албума си “Herbs Man”.

Той се върна на момента със сериозните послания, който гръцкия фронтмен беше зачекнал. Една от песните, In The Time Of Changes, дори бе посветена на трудните моменти, които изживяват не един и два народа по света. Не само революциите , но и прехода, който изживяват години и десетилетия страни като нашата България и неговата родна Ямайка. Растафарианецът бе напипал  и тукашните душевни струни без грешка. Влагаше сърце дори във всеки бийт, който местния диджей, поставен на пулта за захранка, вкарваше. Пренареждаше сетлист от издадените си песни на момента – съобразявайки се с всяко настроение на публиката пред себе си.

Не ни остави на мира, докато не ни излекува.

Определяни като най-могъщите творци на промяната в комбинирането на стилове през 90-те, на 15 юли, две десетилетия по-късно, Робърт Дел Ная (известен като 3D) и Грант Маршал (кратко и ясно – Daddy G) ни канят на едно пътуване в музикална вселена без граници.

Турнето е в резултата на петия студиен албум на формацията Heligoland . По повод неговото излизане неуловимия за медиите Робърт Дел Ная (по известен като “”Триизмерния”) реши да разбули чат от мистицизма, който винаги е витаел около групата, в интервю пред Лондонския Guardian.

Общо взето всяко от парчетата в Heligoland е в колаборация с различни певци, Xорас Анди е обичаен сътрудник за Massive Attack, разкажи как се завърза сътрудничеството между вас ?

Познавам Хорас Анди още от епохата на пънка. Той участваше в подобни албуми, в които всъщност действаше като омекотител. Имахме общ познат, който снимаше филми и така се озовахме за пръв път заедно в студио. Странно беше присъствието му дори в разнородния Бристъл. Той беше толкова Ямайски, че в началото не разбирахме точно какво казва. С годините взаимно се опознахме, но имаше моменти в студиото, когато стояхме едни срещу други и не знаехме кой на каква вълна е изобщо.

.. .и така се родила част от най – хубавата музика.

Да, но останалото не бихте искали да чуете.

Разкажи за познанството си с Деймън Олбърн, с него също не работите за пръв път.

Да, това беше за пръв път още в средата на 90 – тте (една от сингъл версиите на Angel , 1998),

когато работехме и също с Трики. По това време вървеше брит поп вълната и въпреки цялата съпровождаща я вакханалия, когато разговарях за пръв път с него си дадох сметка, че въпреки всичко, което бе правил с Блър до момента, той търсеше нови предизвикателства на инди рок сцената, като например всякакви реге, ска и дъб залитания – най – напред с последните издания на Блър, а после това намери израз у Горилас. A що се отнася до това парче (Flat Of The Blade) се разбирахме в продължение на две години как точно ще го направим голям хит, как ще се затворим в студиото точно за една седмица без никакво пиене и пушене, което между другото не бе възможно – той така и не успя да привикне към Бристолското битие. Така или иначе успяхме да свършим работа за относително кратък период от време. У него наистина присъства една стряскаща честност за всичко, емоцията която притежава е наистина специална.

Така, щастието не е първата ми реакция, слушайки песента, но явно е докарал искреност.

Просто той е от хората, у които се намира меланхолията, меланхоличността по – точно. Самият аз се чувствам такъв.

Като тийнейджър обикновено седях на дивана с момиче, пуснал най – тъжната музика, която може да съществува. Просто  изкарвах навън, неща от себе си, което трябва да призная, навярно е действало убийствено на околните. (смях) Впоследствие разбира се, най – често бивах отхвърлян. Бях прекалено нещастен за което и да било момиче…

Поне си се опитвал да ги опознаеш и като личности, за разлика от болшинството юноши.

Бях нестройна картинка тогава. Ние винаги сме притежавали склонност да се оставяме на тъжната музика и песни. Когато става въпрос за меланхолията, това е близо до състоянието на депресия, има и цяло заболяване депресия дори, което е ужасно, докато меланхолията в по – леката си форма човек дори може да използва като начин за справяне с различни проблеми. Да бъде чувство, което да се изживее докрай, подобно на носталгията или просто на всякакъв род  тъжни емоции, например като при загуба, тъга по определено място или загуба или нещо, което не разбираме. Аз мисля, че това е наистина значимо, поради начина, по който понякога може да обедини всичко, наистина първоначалния вътрешен отклик е “това е наистина тъжно”, но се връщаш обратно на него и по този начин в крайна сметка намираш покой.

Петият студиен албум на проекта и втори след 100th window,  в който участват само Daddy G и 3D като пълноправни членове е повече Трип, отколкото Хоп ако можем да обобщим.

Бавната е трансформация на групата в новото хилядолетие. Преди това, с Машруум и Трики под знамената, легендарните първи три албума на Бристолския колектив бяха за световната музикална общност като  поредно посещение на свръхразумни НЛО, които кацат за малко и показват най – различни хватки от бъдещето.

Бавният, настойчив шепот, каквото е понякога пеенето, е в абсолютен унисон с музиката, посланията нахлуват в подсъзнанието.
Явно за постигането на този феноменален синхрон между лирики, глас и мелодия, играят роля дългите паузи във времето между изданията на Масив Атак.

Вие (с Грант Маршъл) правите музика от двайсет години, а се познавате и от преди това. Смяташ ли за нормално при подобна дългосрочна творческа и физическа близост за нормални и дори необходими  моменти на отдръпване ? Сравнявайки взаимоотношенията между членовете на дадена група с едно семейство, което си налага разделяне като средство за предотвратяване на развод, на окончателна раздяла, присъства ли при вас синдрома на Металика „необходимо ми е повече лично пространство и време” ?

Mustt Mustt [Massive Attack Remix]

Никога не ни се е налагало да прибягваме до терапия за разрешаване на проблемите си. Тези слухове идват вероятно от хора встрани от нас. Ние живеем в един и същ град, никога не сме сменяли статуса си, в смисъл към какви социални кръгове принадлежим, знаете, Бристол е относително малък град и общо взето всички се познават, така че не е трудно да се самоопределим адекватно, да се приземим след като примерно сме имали концерт или сме се чули по радиото. Полезно е макар да не се случва често. Така че двамата с Грант  просто се разбираме добре. Усещаме кога да сме сериозни или кога някой е наистина в лошо настроение, определено сме в състояние да контролираме тези работи. Лудите ходят на терапия, ако трябва да използвам подобно клише.

Казвал си, че често те  питат за големите паузи между албумите ви, излизайки все едно вие нищо не вършите през това време или че сте загубили креативността си, а в същото време вие работите здраво, но просто не всеки и просто резултатите от усилията ви не смятате за достатъчно качествени, че да издавате всяка година албуми…  та се чудех за творческия процес. Ти отбеляза  сам, че си по принцип отдръпнат и изолиран или, да речем, просто си прекарваш деня в интернет – все едно – и изведнъж изпадаш в особено състояние ли – как става точно ?

Творческият процес не е като някои хора си го представят: „Това за една нощ в студиото ли го правиш  или през деня ?”, а е едно от нещата, които мине, не мине и ни спохождат, то е просвещаване, но разпокъсано. Един ден може да си изпълнен с идеи, които обаче нищо не чинят, а на другия ден си в напълно различен филм, случват се преживявания, или на следващата седмица излизаш навън и си в напълно различно настроение, няколко чашки например, или каквото и да било, и тогава започваш да вадиш от себе си неща и ги превръщаш в нещо друго, метаморфози.  Когато се съсредоточиш здраво върху нещо, по онзи строго целенасочен начин често нищо не излиза, или пък разсейването от другите – това най – вече, така че смятам всички моменти и различните ни видове настроения за еднакво важни.

Никога не сме били напълно изолирани между впрочем. Нали знаете, в студиото винаги идват или си отиват хора, минават, висят. То и ние имаме дял в тези отпускания, защото както работим аз казвам например: „Ще направя тук едно проучване”  при което  в следващите два часа сърфирам и пазарувам , което си е нередно или пък случаите, в които сме на текущ непопълнен чек за трупащото се време на записи и по някой път идва човек от администрацията да провери как върви, нали знаете: „Извинявайте за безпокойството, ние просто наглеждаме…”, което не съм сигурен какво следва да значи, но в случая скривам бързо футболната топка. (смях)

София бе част от световно турне на Thievery Corporation, включващо още десетки градове в цял свят. Всичко започна привечер, когато “Универсиада” беше подложена на безмилостна обсада от почитателите на формацията.

Създаденото през 1997 дуо се появи на сцената малко след 20 часа, като в продължение на почти 3 часа на сцената се изредиха представени от него китаристи, саксофонисти, тромпетисти и около десетина восалисти и МС-а- до един с уникални гласови възможности и стайлинг.

Смело може да се каже, че Тийвъри Корпорейшън са от групите, които навремето разрушиха представата за определен стил в музиката, смесвайки в своите албуми теми, звуци и гласове от цял свят. Получи се наистина уникален, типичен стил “Тийвъри”, за който може да се говори безкрайно… Така възникват много различни отговори на въпроса какво точно чухме вчера в зала “Универсиада”. И може би всички отговори, събрани в един-единствен, ще се окажат верни… Със сигурност в него биха присъствали: елегантен, джаз, китайски, бразилски, индийски, световен, ейсид, революция, социален, битнически, хипарски, като темата задължително ще остане отворена…

Онова, в което могат да бъдат упрекнати Роб Гарза и Ерик Хилтън (двамата на снимката), е, че за повече от 13 години на световната сцена, уникалният им в началото стил не се разви и иначе перфектните им 5 официални албума се преповтаряха дотам, че последният – “Radio Retaliation” (2008), прилича на първия – “Sounds Form The Thievery HIFi” (1997). Но, както могат да бъдат упрекнати, така заслужават да бъдат поздравени по същата причина. И за това може да се съди по невероятната публика, изпълнила докрай залата вчера. Безусловна подкрепа за всяко парче и вокалист, силни овации и гора от ръце. Самите вокалисти непрекъснато споменаваха името на столицата ни по време на парчетата. Дори обясниха напълно сериозно, че когато през 2005 са били тук, сме били най–добрата публика за тогавашното им турне.

Това каза и Карл Кокс (Carl Cox) миналия месец, същото са подчертавали и други музикални величия (от всички стилове), така че в подобно твърдение няма място за съмнение. Но причините за него са тема на друга статия или пък репортаж.

Малкият-голям и постоянен недостатък на иначе силния концерт, беше звукът. Трудно беше да разбереш текста на парчето и това, което ти казваха вокалистите, когато говореха. Но това сме го коментирали и преди, няма да се повтаряме.

Онези, които бяха изпълнили залата, знаеха за какво става дума в изпълненията на гостите, и музиката им беше достатъчна. Прозвучаха култовите и силно аплодирани “Аmerimacka”, “The Hearts A Lonely Hunter”, “Illumination”, “It Takes A Thief” и най–най-култовото – “Exilio”.

Изненада беше и почти тричасовото всеотдайно изпълнение на групата, викана 3 пъти на бис. Малко артисти го правят… така че недоволни едва ли имаше.

Адриан Савов

На заченалия фестивал Artmospheric гъстата Витошка гора ни погълна с гъста мъгла.

Втори ден вече в планината над индианските шатри, палатки и тенти, из полянки и пътечки измежду украсените сцени и работилници щъкаха приветливи хора като мравки с наскоро изникнали им крила. Мъглата отстъпи на слънцето за малко, после ни навести отново дъждец. Редуват се облаци свежест и звукови струи от всякакъв спектър, такъв е и замисъла на освежаващо променливия панаир с арт – сфера.

Току след чай  шопа и шатрата на  малката сцена, примамваше бродници маслиненозелената тента „Хижа Книжа” , сякаш изникнала ненадейно изпод ситния дъжд като гъба. Там на втория ден от феста се провеждаха литературни четения едновременно и пооотделно, наум  и на глас, разказваха се приказки – писани и неписани. Докато някои от слушателите рисуваха на листа илюстрации, слушайки, се редуваха и разказите. Един от тях събра мнозина насядали. Разказа за далечното място и време в северозападна България, за ритуала Калуша:

Докато река Цибрица се разлива, променя и събира в своето непостоянно като цялата пролет русло, там където големи бели чапли с криле, разперени като сенчест покров, в продължение на една точно определена, и все пак меняща се във времето като самата река, седмица – Русалийската, по нивята цъфти билето на име Омайниче. В ранни зори, когато всичко още е окъпано в безмълвната мокра роса, умислен възрастен мъж бере от омайничето с ръкавици и необличано цяла година нарочно приготвено облекло. Прибира се вкъщи и прибавя останалите съставки към Мълчаната вода.

Всяка година той извършва това в строго определен ред, на който го  е научил някога много отдавна наставник, избрал го лично навремето да го наследи като Вата. Ватата е старей на Калушарската дружина и има задължението да приготви отварата и да чака в определения ден в дома му един по един със специалните си одежди да доходят един по един всички калушари – играчи. През тази седмица дружината обикаля всичките селца от двете страни на реката, чак до устието край Дунава. Играят за здраве навред, получават и дарове. Понякога в къщата на ватата идва и някой нов момък, който желае да се присъедини в дружината. Бива внимателно преценяван: дали ще спазва обета да мълчи строго пред всеки външен на дружината, колко способен и издържлив е да танцува в продъление на цяла седмица и най – сетне доколко податлив е на ритъма и вътрешния живот, обладаван от ритуала с играта при откриването на панаира Калуша, способен ли е да се превърне в нещо различно.

За откриването на панаира се събират от много села из Златията. Все по поречието. Мостове построени там няма. Мало и голямо вади от дворовете старите дървени корита за къпане, мятат се в тях, понявга и по двама и трима, и се понасят през ръкавите на реката, през наносите й , островите и полуостровите – всички устремени към голямата панаирна поляна. Петъкът на Русалийската седмица в началото на лятото е началото на тридневното празнуване. Ще играят калушарите. Навред край техния кръг няма място да се премине. Хората – един върху друг. Всеки иска да види хорото на калушарите с техните геги, пъстри носии, влудяващо отсечен бърз танц – „калушарската”, разбира се и виковете им:  „Ла Калуш! Ла Калуш!”.

Децата са се покатерили на близките дървета. Някои тръпнат в страх от големия момент, когато страшния с надянатата си маска вата, насред калушарския кръг, ще избере един от дружината, когото да повали…

С отворената си паст – черна бездна, със  стърчащи от нея големи, извити като на глиган  зъби и мятаща се на всички страни ведно с насечения ритъм бясна гарванова коса, ватата се върти и мята около гърнето с приготвената отвара. Щом реши го вдига поднася към главите на играчите един по един. Те вече са захвърлили калпаците на земята. Свирнята на гъдуларя зад тях е по – бърза и по – бърза, техните движения – също. Ватата се тресе все по – неудържимо, размахва гърнето пред страшната маска. Избира един от дружината, който смята за най – подходящ, после се съсредоточава единствено върху него и това продължава докато калушаря не поддаде и припадне.

Свечеряване е. Всички спотаяват дъх и зачакват дали играчът ще се вдигне пак на крака. За да се случи оздравявянето останалите калушари и ватата трябва да се потрудят сега с удвоени сили. Хорото достига непознати на самите играчи висоти. Те не съзнават предела на възможностите, които са в състояние да достигнат в този момент. Едва сега се проверява дали ватата е подбрал и подредил добре дружината. Той сам бае и се върти над припадналия.

Накрая душата на калушаря се връща обратно в тялото. Той идва на себе си. Изправя се. Калушарите свършват танца си. Веселието може вече да почне.

states of mind – b1 – the chant (chant 90)

На Артмосферик, насред пияната съботна нощ в планината, зад пулта се вихрят свръхритми – Tripitale извайва сайкъделик торнадо, което привлича и поглъща всички насред очертаната поляна пред главната сцена. Нечовешкият сет – сравним с този на Trikoze от Vola Open Air миналия септември. Атмосферата изцикля. Върху самата сцена – шатра лепнат цветни проекции: индианци, шамани, всевиждащи очи и мандали. Отгоре насред морето от облаци плава пробудената дива луна. Транс. Хората наместо изморени, неочаквано за самите себе си, са презaредени.

Поляната най – напред е останала без трева, после под дъжда, когато всички са се крили под шатри , тенти и из палатки, се е разкаляла, а сега е отново суха – стъпкана до равно пръст под нозете на въртящите се около собствените си оси играчи.

На третата утрин на Artmospheric фест-a в шатрата на малката сцена рамо до рамо застанаха Kliment и Chev, и двамата участвали вече и на мейнстейджа в събота.  Двамата отколешни лайв – участници и организатори на повечето оупън еър ивенти у нас в последните години. Климе разпъна природата над нас като чадър със своето Fairdreamers – накрая дъжда спря!

В този момент кротко се бе заформил и уъркшоп по шахмат,  в който залегнах по дефолт, забравих дори къде ми е палатката.  Стара дървена дъска с фигури ръчна изработка и опънат брезент отгоре, какво друго ни трябваше ? Хора идваха, сядаха, играеха. Зарибявка голяма, не можех да стана, ала и други искаха да играят, заформила се  бе вече опашка.

Най – костелив орех на шахматното табло се оказа един човек – видение. Ннякои твърдяха , че е реален и си има и име – Калоян, аз обаче човека в него не разпознах.

Седеше насреща ми умислен, съсредоточен на мястото си като от памтивека самотна скала с пробягващи по нея проблясъци на времето и нощта. Изсечени, проникнати от пъстри цветове на шарени дрехи и шапка, а изпод нея стърчеше свръхестествено русата остра коса. На гърдите му, върху лилав суичър се мъдреше  нещо подобно на мишена с концентрични кръгове един в друг. Хипноза бе за мен това голямо кръгло петно. Никакъв шанс за победа.

Отдавна се бе стъмнило, така че запраших право на големия огън при мейнстейджа. Мозъкът ми бе зацепил тягостно в шахматните коловози. Темпото от пулта бе определно по – лежерно в сравнение  с транс труса от предната вечер. Сега бе ред на хауса. Италианскотодуо Natural Electronic System правеше лайв сет. Бавно – бавно навлизаха, докато ритъма не започваше да се прокрадва постепенно в пулса ни.

Неусетно, танцувайки, бях прекосил дансинг – поляната и стигнал до края, досами гората. ГОРАТА бе каквато никога не я бях виждал. Окъпана в ярко психоартмосферично зелено, тя увличаше в неведомо движение погледа навътре в себе си подобно колосален дриймкечър (какъвто и фосфорираше наблизо, макар по – малък). Наместо изплетените в кръг конци с функция на паралелното измерение , самите осветени дървета бяха което ме увличаше в мощно движение без тялото ми да помръдва. Тунел от Лимонено зелено в листата, зеленото на клонаците, тъмнозеленото на по – далечните стволове и накрая дълбокото неразличимо черно в дъното.

Незнайно кога, като че след цяла вечност, се обърнах – италианците все още правеха галактиката ми така уютна. Бях се озовал пак на поляната пред пулта тъпчещ странно наредени концентрично в земята камъчета.  Засичащи се така прекрасно с акорди, Неаполитанците все пак бяха сменени от Joro Paskalev.

matrix – the message

Презареден на максимум, се отправих право към шатрата с шаха. Сега бях готов вече за всеки.

Началата – тежки, с дебютите не съм много на „ти” – шахматни книги не съм чел, така че всяка игра първите няколко хода изглежда като че ли само ще губя, ала какво се отключи насетне си остана енигма. Всяка игра неизменно давах на съперника МАТ! Черно на бяло: шах, шах, пак шах и накрая шахмат! С равни фигури,  с по – малко фигури, изостанал назад и нападнат, с целеустремен като никога разбуден разсъдък – поредица от няколко светкавични  хода и пак мат. Играчите се сменяха все по – бързо пред очите ми. Започнах вече да показвам единствените им възможни ходове преди да ги застигне поредния неспасяем шах мат.

До нас малката сцена бе превзел изненадващо EXO (от дръм енд бейс тима на HMSU) . Застигаха ни прорязващи цикли дъбстеп в нощта подобно на свиркане и пуфтене на чудовищен локомотив: „ Не дъбстеп е това, ами  Грубстеп направо!” – заявява поредния отказал се противник.

На мейнстейджа Мишо  (Cinnamint  от екипа на Artmospheric) се бе заел сериозно  да прогони с музика последните нощни остатъци и да въдвори пак светлина.

Седнах на една последна игра срещу голямата сцена срещу навярно най – могъщия на феста противник. За лош късмет се оказа, че по пътя насам бе изпаднал някъде един топ от черните фигури. С  тях  щеше да играе той. Наместо топ постави червена капачка. Цяла игра, със започващ да изцикля в черно – бяло разсъдък, щеше да ми се наложи освен всички ходове и фигури, мои и чужди, да следя и червената малка капачица, която отчайващо не се вписваше в така подредения шах свят.  Започна играта. Чудех се дали пък нарочно не ми бе погодил номера  с топа и да го е скрил в джоба. Започнах да губя пак фигури. Ами ако ми се подиграва тук някакъв супериграч ? Ето на, играе ми даже без топ. Сигурно може да ме бие и така, с капачка, без капачка или просто както си иска. Ами сега, как да се измъкна от ситуацията? След цяла нощ на победи, пред всички  да загубя при всичко постигнато с размах дотук, да свърша така  жалко …

Cinnamint зареди парче, в което започна мощно проповедник с глас да нарежда. Глас сякаш пратен отгоре. Не спря епичното слово, докато не надделя зора над нощта.

Разкри ми се изведнъж план как с неотразима атака с двата топа да обградя царя на черните. Докато вниманието на противниковата атака бе съсредоточено върху царицата ми, изненадващ продължителен рейд дълбоко в тила на съперника първо го стъписа леко, после, го отрезви, извади  го от равновесие, а накрая, както си ми висеше застрашена дамата, именно тя, пробудила се най – сетне, нанесе един  окончателен  съкрушителен удар. Мат.

Stefka Sabotinova – Prituri Se Planinata

Проповедта приключи със завръщането на саунда. В следния миг, вкопчен в звуковите вълни, се улових танцуващ върху наредените странни камъни в пръстта на поляната пред колоните. Поспрях, вгледах се  надолу пред себе си малко по – продължително насред обхваналия ме отвсякъде вихър. И ме озари неведомия отпреде ми досега смисъл – това бе лабиринт.

Почувствах се като преследван , превърнал се изведнъж в преследвач.  С ръце , превърнали с в крила способни да се преобръщат и въртят във всички посоки,  с крака – воденични камъни, удрящи в такт  с ритъма, изтанцувах спиралите от единия край до другия, после и наобратно. Напред и назад загадката беше решена.

А дали да не подремна ? Пробвах, ала точно си легнах в палатката и се оказа, че главната сцена приключи с музиката, а  всички артисти насетне ще се силят на втория стейдж – току зад моята стара, изтерзана, бедна палатка… Лошо няма, Victor`s Mob се оказа способен да вдигне всичко живо пак на крака в освежаваща Витошка понеделнишка заран.  Боси хора газеха поляната в такт пред вигвама на заклинателя, надавайки викове като в друга епоха и континент.

А шаха къде ми е ? То има ли смисъл да играя още ? Отговорът и на двата въпроса заварих под тентата – хижа – турнир: Не само ми бяха пренесли дъската, намерили топа, подредили фигурите отгоре, ами бяха и поставили отстрани малката червена капачка обърната нагоре с поставен в нея завит на руло цилиндрично някакъв флаер. Гледах си връчената корона.

В ранниня следобед на кормилото застана Иван Шопов (най – известен като COOH). Тук и сега той бе Бalkansky , нашумелия му проект хармонизиращ родни фолклорни мотиви с електронни вибрации. Естествено нямаше как да мине без съвместния му хит с Теодоси Спасов – „Кукер”. Бalkansky завърши с акапелната „Пуста Младост” в акомпанимент само на планинакия повей и птичи гласове, а след него плавно застъпи тандема Quanton с POV на микрофона. Павел успя да бъде всичко – и народен певец, и бийтбокс машина, и птичка и повей дори. Легнал по гръб с разпънати крайници, гледах с благововение как се извиваше с микрофона в дъгите на щастието заедно с показалото се слънце и пробудените от светлите лъчи хора.

Най – накрая се сетих кога се падаше русалийската – всяка година с църковния празник Свети Дух. Това насточщия понеделник, последния Артмосферик ден.

Брендън Пери (Brendan Perry) изнася концерт (първи у нас) по покана на “DerCircle” – част от тура за новия му солов албум “Ark”.

Той е съосновател на групата Dead Can Dance през 1984, в която, освен странния стил, впечатление прави гласът на Лиса Жерар.

Домакините – любезни. Охраната на това място – озъбена, както неведнъж вече сподели в репортажите си колегата Викор Хари.

Към 20.30 ч. снощи залата в столичния парти център „4км” е почти пълна. Около 200-250 души. Няма нито една ученичка и неин съученик. Стилно и красиво облечени дами и всякак облечени мъже. Субективна преценка – средна възраст 42 г. и 7 месеца. Няма нито една не-хубава, обективно – трезвен съм.

Щанд с атрибути на Пери – фланелки и плакати. Вторите са разписани от него с бял маркер и цената от 20 лв. за парче хартия 40х30 см не продава нито един. Фланелките (с къс и дълъг ръкав) са по 35 лв. Евтината им цена продава 6 -7 бр. – горе-долу колкото е цената на билетите. Субективна евтиния.
Работят два бара, на които седят самотници. Бира – 3 лв., водка – 4 лв. (разбирай малка). Обективна евтиния. Около баровете компании на крак от по 4-5 човека греят с питие в ръка, очаквайки концерта.

Интересни лица наоколо. Насо Русков, Иво Христов, Явор Сидеров, Иво Тодоров, Косьо Куситасев. Ако тези имена не ти говорят нищо, може да не гледаш. (Абе я чети, да разбереш какво вълшебство си пропуснал – б.р.)

В 21.30 ч. започва концертът. Брендън Пери на китара е съпроводен от четирима музиканти – бас (Рейчъл Хейл – симпатична дама), клавирни (Питър Шедиран – често се усмихва), ударни (Дан Дресъл), още една китара. Оскъдно неподвижно осветление само в синьо. Много добре балансиран звук без да се броят трите микрофонии.

“Ако Митко Воев беше жив и водеше Нова генерация, звученето им щеше да се движи в тази посока най-вероятно”, споделя Иво Христов. Много е прав.

Пери редува стари и нови песни. Обявява само възрастта им. Никой не се интересува от стара-нова – звучат по един и същи начин. Две от красивите дами пред мен, държейки червени кутии ободрително, си чуруликат: „нали му казах, ама той…” Чуруликането надвиква пеенето на Пери. Важното съобщение за маниаците: „А сега една песен от новия ми албум “Ark”, който ще излезе в първата седмица на юни”.

Концертът минава очаквано добре за познавачи. В 22.35 ч. свършва. Бис! Има го след 5-минутни аплодисменти. Две пиеси и поклон. Нов бис – този е истински и дарява публиката с популярната песен на Dead Can Dance “Severance”, изпята и тогава от Брендън. В коридора е различно – някои получават дрехите си, други се вълнуват за автограф.

СУБЕКТИВНО.

Имах притеснения да не би да се подхване машинния ритъм от новия албум. (Живи и здрави торентите!) Като страстен фотограф на сценични събития си пробивам път напред. Внезапно ме удря земетръсен барабанен звук. Отмества ме с 50 см. назад в пространството и с 3 секунди назад в живота ми – бяло петно без съзнание. Щракам с апарата и усещам, че изпускам това, за което съм дошъл.

Прибирам се на място, от което не се вижда нищо и тогава започва значимото. Свидетел съм на музика, която е извън времето. Инструментално тя гали ушите ми и ме връща във време, когато се питах каква е стилово. Всеки запознат със саунда на Dead Can Dance изпитва затруднение да го определя. Чувам го и в главата ми се върти неокласика, готически рок, грегориански препратки, ритмичен дарк уейв, азиатски уърълд, ембиънт, ню ейдж…

В захлас от музиката на Брендън Пери предпочитам да не мисля за еклектика, евклиптика и минимализми на музикални форми. Чувам нещо красиво, което ми образува картини. Блендата се носи уверено в залата – нисък баритон, равен като морски хоризонт. В мигове пробит от бясно ударно темпо, вокалът остава равен. Картините във въображението ми се оцветяват електрично от кратко изригване на неговия глас. Той се провиква свободно като в родопска шир и доминира цялото пространство в залата. Никой не му ръкопляска от вцепенение. Неговата музика бива да бъде слушана със затворени очи в покой на тялото. Тя е хладна и не топли съцето ми. Блика красота в представата ми за видение. Разтърсва ме ритъм, последван от тишина, която ми говори за драма от Вагнерови времена.

Унесен в сън на необяснимо красивото послание, се питам защо всяка песен е с отворен финал и завършва неочаквано. Пробуждам се.

Знаех си, че не идвам да видя и чуя обяснимото…

Валентин Найденов