Поводът бе идването на холандския хаус диджей Мартин Тен Велден по покана на промоутърите от Ренесанц и добрата предизборна воля на Българската Социалистическа Партия. Но най – важното в случая не бе инициативата за мащабно парти там, където преди се събираше мало и голямо. Без значение е факта, че смелото наточено миксване на стари хитове от страна на Мартин се хареса на младежта. Ударението не падна и върху обречения опит на една партия да привлече автоматически отричаща я (не)избирателна маса. точно най – младите се интересуват най – слабо от избори за добро или лошо, но да не политиканстваме…

Сюблимното в случая бе опита да се надскочи времето, възможностите и всичко: Паметникът се размърда! За пръв път му се случва. След като преди близо три месеца пропагандния монумент от едно време бе куриозно, скандално и артистично изрисуван, сега пък направо оживя под триизмерни прожекции.

Каменните блокове на безличния колос бяха разграфени в мрежа от прицели, после започнаха да се вадят, въртят и разместват. Приличаше и на космически кораб и на джобна игра Тетрис. Кулминацията на виртуозното няколкоминутно анимирано шоу, бе последователното излюпване на познатите комикс герои. Супермен, Джокера и останалите, които в продължение на три дена бяха заели телата на руските войници и бяха обсебили и разделили цялото ни общество. Само да напомним, че след оцветяването и почистването на паметника тогава, младата авторка, която бе преоблякла статуите на монумента от комунистическо сиво в не по – малък пропагандна американска шарения с творческата нaсмешка си докара арест. Сега обаче се намериха хора, които да възкресят многопластовата идея и да и вдъхнат нов живот. Музиката спираше, хората се заглеждаха и забавляваха като това се повтори и накрая…

Край на забавата обаче не последва. Вместо това парти машините Балтазар и Джакрок продължиха купона с една идея по – тежък хаус в клуб Spacer. Е, нямаше анимации върху НДК, но пък редом с родните  имена в клуба застана и още един чужд гост, Koen Groenveld.

Той задълго преседя на пулта, радвайки жадните парти роботчета с каквото се сети. Те не отказаха съдействие, колкото и твърдина да поднасяше холандеца.  Дансингът бе доизлъскван с подметки до сутринта, когато Джакрок застъпи на смяна и премна в галоп…

Гмурване в залата. Команден пулт в дъното – диджея. Команден пулт и на горното ниво – виджея. На визуализация прилича цялата Мания. Стълби нагоре… по които се изкачва шведa. Постепенно хората нагъстяват.

При поредното ми оглеждане зад пулта е Adam.

Фина байеризация на саунда от първата секунда. Осъзнаваме, че сме в друга галактика. Чувството обаче бързо отшумява. Не искаме повече нищо по – различно, забравяме, че е съществувал друг звук освен настоящия. Приближавам се към скандинавеца под ударите на повтарящия се бийт бийт бийт. Да, пред мен е той – съмнение няма.

Отдалечавам се с повтарящия се бийт бийт бийт. Назад, назад в търсене на моето сепаре. Шок – моето сепаре липсва. Не е там. Къде е ? Напред – назад към сепарета – близнаци из лабиринта на Мания. Музиката е нишката, следата след мен. Проследявам се до изхода… който не се оказва изход. Но пък скоро си намирам сепарето. Дали не се е пренесло на друг етаж ?

И пак Байер.

Пред мен е дори като затворя очи. Изхода, жълтото, вакуума пак – излизам навън, – а Байер е още в главата ми, скрил се на топло. Обсебващ, изпипващ. И на следващия ден не мърда оттам.

Излязох ли от мания или всичко беше сън ?

И ето че Карл Кокс дойде отново. Карлито на Метрополис: издание 2011. Пак тълпи и пак изгрев на плажа на Какао след много часове с. В резултатмесване.  А неговото миксиране – поклащане – пот – микрофона си го знаем. Не оставя никой в покой.
Ето на  – сега реши да вдигне оборотите и да изпраска по – техничен сет от всяка от предните му визити. А хаусърите и точилките от Слънчев Бряг не му се разсърдиха за твърдината. Просто човека разчупва винаги и по всякакъв начин.
Характерният му подпис – да пуска целите парчета – все още се оказа, че не може да бъде копиран. Доказателството: няколко хиляди души се смесиха с морския пясък.

Ясно е че те всички останаха до светло и че широките усмивки не слязоха от лицата им. Но това че Спийди Карлито остана извънредно си е новинка. Той не се впечатлява така лесно, нито пък има навика да надхвърля отредените часове пускане.
Емблематичен.

В клуб Element of Metropolis метрокондукторите, поканиха  техно вожда Chris Liebing.

Либинг, както и повечето големи имена на Техното отпреди десетилетие, дойде претърпял еволюцията техно – тек хаус – хаус. Когато нещо трябва да стане и назрее момента за това, то просто става. За разлика от Umek, представянето му в Елемент бе еднородно през цялото време. Не бързаше при смесването, наслояваше постепенно бас, нито прекалено често, нито прекалено рядко. Дробеше в попарата класики като Acid New York на E.O.X. отпреди 15 години, така и нвиждали бял свят промота на Terence Fixmer. Залагаше, хем на актуалния Gary Back, хем на не много известния R – Play. Като стил и настроение представянето му наподобяваше  доста това на Adam Beyer в Интер Експо Център, само дето звука сновеше в клуб, а не насред голяма зала.

Някогашният древен бог на гнева от Indigo и Black Box бе изваден от ръкава като асо пика в решаващо покер раздаване в Този Див Див, ама много див Запад едновременно срещу Sasha в Yalta и техно парти на Renesanz в клуб на 50 метра в съседство. Отпадаха две „ясни” графи почитатели. Оставаха „неясните”, отворените за предизвикателства, за неизвестното. Тези, които така или иначе няма какво да губят, – а такива са всички млади в тази страна – или поне тези от тях, поискали да бъдат елемент от Метрополис под диктата на Крис Либинг.

Германецът, разбира се, е германец. Всичко е предвидил. Изчислил е предварително какво ще пуска. Отдавна е нагодил биологичния си часовник и не му е проблем това девето или десето поред парти. На лице и фигура не е мръднал нито с грам в сравнение с десет години назад, единствената разлика е в появилите се трайбъл татуси на ръцете. Изглежда нищо не е в състояние да го изненада – когато се случи някой пред пулта да  поиска да се ръкува с него, го хваща, само че внимателно, с палец опрян в сгъвката на показалеца и средния пръст на фена… да не би някой индианец да го дръпне внезапно.

Явно е, че ще издържи дълго. Не дава признаци на умора НИКОГА. Не е казал колко ще пуска. Не изглежда да се тревожи за това. Българската публика обаче също не е мръднала никак. Не са много, но са там и не си отиват. С усмивки, с ръцете горе. Къде другаде изобщо да ходят ? Хора, вдигнали се се напук на немотия и безработица, без  надежда за утрепания утрешен ден, без повод за радост, с една останала само музика за душата, отиват на парти… пък после ако ще да умрат.

Те са готови тук да умрат.

И ето ти германец, един вечно издържащ се и непредаващ се хер… Либинг, който идва от белите „щати”, където се пуска само ултракачествена музика в ултра изпипана среда на ултра уредени хора и те едва – едва реагират ако въобще го правят. Идва веднъж на две години (както и всеки друг) тук. Тук, където ДИВОТО ЗОВЕ.

В седем и двайсет и седем сутринта, Крис Либинг за пръв път се обръща назад и поглежда Стивън с повдиганти вежди за миг. Въпорсът е ясен – докога ? Нашенецът само плавно надига ръка с дланта нагоре. Жест на вожд, който предоставя пълно гостоприемство. Крис изумен клати глава. Продължава да пуска. Крис става един от нас. Свършва след шест часа. Крис си тръгва от нас. Охраната изкарва посетителите. Крис запомня България.

Да–да–да–да  да-да. Да–да–да–да  да-да. Да-да-да-дАА-да-дАА-да да-да-дАА-да

Клуб Spacer въпреки визията на дискотека от ранните години на демокрацията направи пореден за тази година опит за възкресяване на техно сцената в столицата. И успя. Трябваше явно да мине Великден за целта. Този път заведението се напълни с рейвъри. Те знаеха точно за какво идват и „си го получиха”… Е – неизбежно е – имаше и такива, които не знаят какво става…., но това е са си рискове на производството на всеки един цех. А то какво стана точно:

Този път нямаше подгряващ сет на Balthazar & Jackrock, а изненадващ едночасов ретро сет на ДжакРок.Това трябваше да се случи най – накрая. Това трябва да се повтори отново. Както RADY го правеше в продължение на цели сезони (в последните си една – две години активен техно – живот.) Това е нужно на всички, и на отколешни фенове, и на прохождащи любители на техното. Някой да извади от мазето прашните стари  ПЛОЧИ. Да, плочи. Черни на цвят още от времето на девствената Лили Иванова – както по цял свят, така и тук.  Винилът е крепка материя, която не се похабява с годините. Изтъркват се на плочите само картонените  обвивки, както и някои изключителни случаи на „вглъбяване” на каналите от иглата на грамофона при натрапчиви скречове.

А има и бели плочи, така наречените white label (не)издания. В тази последна за април събота в клуб Спейсър се появиха и дузина такива. От пулта буквално ги разхвърляше  Mario Ranieri. Основният гост, който бе и причина заведението да се напълни, реши в екстаза на тричасовия си сет да награди верните фенове със свои неиздадени промота. Te дойдоха на щастливците по – скоро като аксесоар за украса, отколкото като музикален атрибут. Борбата за тях бе безмилостно жестока. Този фетишизъм идва да покаже до каква степен виниловите издания са се превърнали в артефакт. В останка от отминала вече епоха. Ето как и техно плочите, както техните „чичовци” от по – антични музикални стилове, вече могат да трупат антикварна стойност.

Иначе в рамките на техно сбора бяха задоволени всички видове техно желания. Mokushi и Nobody сътвориха двойно гъделичкащ сет рамо до рамо.

Заслужава да се отбележи специално епилога на JOY, което си бе тържествено откриване за сета на Раниери. Това бе начупена, натрошена и напукана отвсякъде версия на Intergalactic, в която сухите рефрени на Вeastie Boys излизаха като Годзила от морето на сушата, само за да бъдат удавени от поредици басирани атаки на техно артилерията.

Някъде към 4 и половина за поредно парти се намеси бруталния Metallix от Техна Загора, за да изхвърли в движение от влака навън всички, които не можеха да издържат на свръхзвукова скорост…

Оказа се че такива няма.

Balthazar & JackRock доведоха запореден път космическото олд скуул дуо на Ben Long и Jamie Bissmire. И двете двойки показаха качествен тенис на корт, удряйки през цялото време едновременно в пълен синхрон. Нямаше го познатото от други партита и организации редуване или жалкия пинг – понг, при който, ту единия върти копчетата на пулта, ту другия. Това бяха все хора, които не само че са сработени един с друг, но и бяха този път преработили другата двойка:  Space DJz  нахлуха в дъскорезницата директно с ремикса си на Balthazar & Jackrock – Donau.

Ето че Дунавското хоро вече не струи само по националната телевизия току след изказването на президента навръх Нова Година.  След “Ренесанцването” на ред чужди и родни класики с техноидна заверка на сместъра, дойде ред момента с емблематичните дунавски вълни да прелее до световните дансинги. Двамата англичани – ветерани на сцената още от Първобитната епоха на този жанр представиха интерпретацията си сега тук. Но това , което чухме, е ясно, че ще мине нагоре по реката и отатък на запад до много други публики.  След дългото интро и основния полуоригинален мотив, последваха и “Спейсърски подводни течения”, атакуващи изотдолу някак на фона на периодична параходна свирка. Корабът пореше вълни от ръце на дансинга.

Логично, както Дунава се влива в Черно Море, така и Спейсърите продължиха на другия ден “Възрожденската” си визита в морската ни столица Варна. Там със сигурност Комикса е протекъл пак така цветно…

На Червените прически, жълтите очила, пиърсинги, шарените чорапки и свирки в уста в столичния клуб Spacer бе представена като цяло една качествена и разнородна селекция от диджеи. Трябва да отдадем заслуженото на Dj Dani, който въпреки ранното начало не се спря , докато не напълни тигана с роботи, така че за по – именитите тандеми вечерята беше подгрята доволно. След емоционалното изпращане на Бен и Джейми, последва и може би най – запъхтяния сет на вечерта – дело на JOY. Кратко и ясно – без много смесване, но определено трескава подборка. Най – дълго се задържа “на котлоните” Metalix. Той показа наред с усета към желанията на рейвърите и танцувални умения дори… както и хубаво гадже (човека ползва жокера “помощ от публиката”). Абе спортистче отвсякъде: беше си с фланелка на Берое Стара Загора през цялото време.

Дет’ се вика – Нема мое, нема твое, всичко е  техно.

E: Как се запозна с Джейми ?

В: Ами ние се познаваме общо взето цял живот, някъде от дванайсет – тринайсет годишна възраст. Учихме в едно училище, мотаехме се заедно в една компания.

E: … и правехте заедно музика ?

В: Не, бяхме още прекалено малки, това беше през 80-тте в Лондон.

E:Как се роди парчето АК – 47 ?

В: Ами основния семпъл е от добрия стар аналогов 909 и вече върху него е поработено. Знаетe, различни наши колеги също са направили интерпретации по темата – Chris McCormack, Ben Sims и много други.

E: А как решите да го кръстите с това име – “автомат Калашников” ?

В: Ами това се случи в Холандия, докато експериментирахме в студиото. Cлед посещение в тамошните Смоук – шопове бяхме попаднали на интересен сорт с това име и така кръстихме и това парче. То въздейства стабилно – точно като името си. (потупва ме по гърба усмихвайки се)

Е: Сега на мода вече не са студийните албуми, а компилациите. Какво е твоето мнение по въпроса ?

В: Не, те принадлежат на миналото, отживелица са. Трябва да с егледа напред според мен, да се стремим да видим нови неща.

Е: А има ли бъдаще Техното, някои казват, че е отживелица ?

В: Разбира се, че има бъдеще ! Та нали основната идея на електронната музика е развитието, търсенето на новото. Техното си остава бъдеще време, развива се и експлоадира постоянно без никой дори да е в състояние да предвиди какви ще са следващите звуци – никой, дори сам диджея на пулта не може да знае какво точно ще му хрумне в следващия момент.

Е: А какво е бъдещето пред SPACE DJz, може би ще колаборирате с още артисти ?

В: Ами не, смятамe да продължаваме напред двамата – ни повече ни по – малко. Смятам, че така в тандем сме най – добре.

Е: И аз така смятам. Не спирайте и благодаря !

Втората част на интервюто - JAMIE BISSMIRE

E: Как се запозна с Бен ? J: Знаеш ли как стана всъщност това – сваляхме едно и също момиче, бяхме още малки – в прогимназията. Момичето също беше от нашата махала и ние все се състезавахме с ВМХ – те. Нали ги знаеш тия байкове, тогава всички бяха луди по тях ?

E: Да, класика са А кой спечели момичето в крайна сметка ?

J: (замисля се)… Аз. (общ смях)

E: Как се роди парчето АК – 47 ?

J: Ами аз направих първата версия на това парче точно за 15 минути сам в студиото, другите в този момент не бяха вътре. Беше издадено години по – късно Горе – долу е базирано върху един основен семпъл, който се оказа разбивач, смятам, че името му подхожда.

E: Кога точно стана това, коя година горе – долу ?

J: Ами бях c Bandulu (първия му несамостоятелен проект, още преди Space DJz) и стана в Амстердам, докато на практика разпускахме в студиото след записи. Бях го заровил някъде и едва години след това с Бен се сетихме за него: “Онзи трак, пич, пусни онзи трак, АК – 47″ и го издадохме с Бен.

Е: Знаем, че освен в Space DJz с Бен и в Bandulu издаваш и самостоятелно през всички тези години. В крайна сметка как предпочиташ да правиш музика самостоятелно или сътрудничейки ?

J: Ами и двата начина са еднакво значими за мен, нямам предпочитания.

Е: Днес като че ли Техно – ситуацията е променена, на мода са компилациите, според теб имат ли все още място за студийните албуми ?

J: Имат – без тях не може. Благодарение на тях се наричаме артисти.

Е: А да очакваме ли такъв от Space DJz скоро ?

J: Дългосвиреща плоча не, но предстои да излязат няколоко сингли за различни лейбъли, знаете ги – такива за които вече толкова години издаваме.

Е: Мъртво ли е Техното ?

J: Не! Никога !

2128 година.

Електронно парти в клуба на Метрополис щеше да се състои в добрата стара София. За пръв път като последен. И за последен като за пръв.

В полуразрушената запустяла в двайсет и втори век София една от малкото оцелели сгради бе НДК. И именно там щеше да се проведе рейва – в подземията наречени “Елемент” още преди столетие, когато бил открит легендарния клуб със същото име.Честваха се и двеста години от считания за първи научно – фантастичен игрален филм, германския Метрополис.  С него се въвеждат за пръв път в човешката култура роботите, макар и само на кино. Музикалното събиране си имаше и надслов: “Откриване на Елемента” – така пишеше на поканата, която получих.

Отправих се сред руините и тунелите, далече от Слънчева светлина. Сигурен бях че повечето разпратени покани за любителите на Електрониката не бяха стигнали до жив получател. А и никой не бе чувал и виждал музика и тонколони от години вече. Твърдяха, че мястото на някогашния клуб на Античната организация Метрополис наскоро било преустроено в басейн. Изчистеното пространство с бетоннните колони и големия дансинг отдавна станали жертва на разруха и наводнения и наскоро на тяхно място бил построен басейн. Това звучеше интересно, но правеше да изглежда задачата с музиката още по – невъзможна. Но все пак ставаше въпрос за техно – парти, нещо отдавна забравено. Чувствах се длъжен да отида на място и да проверя какво ще стане…

Цареше радостно настроение. Бяхме си донесли кърпи, бански, дрехи за преобличане и даже тапи за уши – няма как, възрастта си е възраст. Старите входове бяха зазидани. Сини плочки се виждаха от всички страни. И под водната повърхност,  и отстрани – на стените, че даже и на тавана. Входът, през който бяхме дошли бе и единствен изход, доколкото забелязвах. Точно в средата на някогашната зала, там където едно време бяха разположени баровете.

Появи се и музиката. Незнайно откъде. Не можех да забележа откъде идва звука, не беше много силен засега, но ехо резонираше от всички страни. Началото на партито бе толкова плавно, че не го бяхме усетили сред гонитбата във водата. Сега се радвахме и на електронните вълни.

Tемпото и силата на звученето се засилиха. А може би роботи бяха конструирали в звуците и психоманипулиращи вълни ?! Това мощно излъчване внушаваше навярно и емоции наред с ритъма. Или по – скоро засилваше съществуващите в нас осезания и чувства. Увереността ми взриви на парченца невидим до този момент воал, някаква тежка завеса. На фона на Минимъла ми оставаше да се съсредоточа върху едно – единствено свое чувство. Решителността.

Почувствах се като препълнена до ръба чаша, която започва да прелива. Потопих се. Понесох се стремглаво напред. Заля ме спокойствие по – обилно и от водата.

Стъпих бодро на сухо и заскачах в ритъма.  Около мен бе пълно с усмихнати танцуващи хора. За пръв път като последен. И за последен като за пръв. Партито течеше, всички бяхме в ритъма, изключени от година, място и имена. Все хора, открили липсващия си Елемент!

Пътувах с метрото.

Отивах на техно парти в “4 км”. Десет месеца бяха минали от последното голямо техно парти в София, си мислех. Тогава бях приятно изненадан обаче като че ли сега няма да сеорганизират повече гонки – лошата новина. И сега?

Сега с нелеката задача да метнат всички хард фенове отново в течението се нагърбиха организаторите на Hard Love. Германецът Boris S бе гостът, който бяха поканили. Той дойде, дойдоха и роботите.

Влязох в залата, захвърлих си якето и се гмурнах в аквариума. Посрещнаха ме момичета в бяло по двойки – някаква игра за цигари. Можеш да спечелиш кутия с цигари. Всъщност, не можеш да не спечелиш, всички препушиха. Даваха и дискове с техно, добри. Силните светлини ме накараха да се скрия зад колоните, откъдето се разтанцувах постепенно, докато Смърфа сменяше Мис Лидия на пулта. Звукът бе перфектно изчислен –  тези хора не се занимават от вчера с това. Темпото бе приятно натопорчено, когато едрият германец застана зад командния си пулт като Хан Соло в Хилядолетния сокол от “Междузвездни войни”.

И започна не по–малко епично: извисяващи реплики или цели монолози; бавни семпли или мелодии; после завръщане в топлата стая, до камината на жежкото тъгъдък – тъгъдък. И пак епика след това, вместо преход към техничните серии от удари без ръкавици. Подобно нещо е епик хаусът. (Най– яркият пример за подобна манджа е “Insomnia” на Faithless. Само че там това се случва в самите парчета, a тук пред мен се заплете цял сет от новост, която може да се определи единствено като епик техно. В него звучаха дори класически арии, химни, които постепенно превземаха вниманието. И точно когато започваха леко да унасят по добре утъпкана пътека, внезапно се изстрелваше цял сноп отровни стрелички, насичащи небосвода на милион малки парченца.

Застанах извън залата, малко пред прага на отворените двери с лице към навалицата. Около мен беше светло, а отпред рамката обгръщаше тъмна картина: жужащ кадаиф от тела, плътен тънък слой глави горе, над него – премреженият зад ръце пулт с диджея, а най–горе – пулсиращите светлини. Напречно сечение на река, която гъмжи от живот. По дъното на малката Амазонка вършееше германският танк с по няколко оръдия на всички страни. Може би бях при устието, там, където течението свършва. Отвреме навреме, подобно на риби, от общата маса изплуваха образи по един или повече и ме заобикаляха като стърчащо насред водата дърво.

Край мен премина слаб юноша с шапка. Кръстосах очи за миг с неговите. Мигът спря, забоксува и даде накъсо – това не бяха очи, а две черни дупки от клепач до клепач. Друг, край една  мивка, на излизане от тоалетната, влязъл във филма “Тринайстият воин” с Бандерас… където в голяма бъчва с вода един след друг се мият много мръсни, потни, брадясали, средновековни бандити и всеки от тях оставя по нещо от себе си в общата смес. Наоколо обикаляше и папа (нагласен специално за Хелоуин). С червено–черна мантия, кръст на гърдите, шапчица на главата  – всичко както си му е редът. Даже подаваше ръка за целуване с папския пръстен. Посочваше и грешници сред момичетата тук–там. Един от най–истеричните подскачащи водни обитатели бе гол до кръста. Оказа се, че аз танцувам, той – не, а погледът ми скочи върху него. Образът веднага протегна ръка с цигара и се заизвинява, че не танцува. Все едно сме били заедно там от началото. Непознат беше. А на колко ли още се е извинил?

През това време Борис продължаваше да налива яко във воденицата от всичко в премерени дози. Умело намесваше дори брекбийт. И колкото и да е банално отбелязването на Prodigy в който и да е сет понастоящем, прозвуча “Out Of Space”. Само че в най– добрия, НЕВЪЗМОЖНО ДОБЪР, ремикс. Че и на живо. С напредване на времето качеството на смесването се бе усилило правопропорционално.

Като Германия на Световно първенство по футбол – в последните минути вместо да се изморят като другите, останалите, нормалните?… играят по–силно и от началото.