В студената софийска Задушница за любителите на сайкъделик транс музиката имаше място, къдетo да се сгреят и разтворят докрай в бульона на собствената си вечна душа. Партито с Тристан на 4 км ще остане като крайъгълен камък в историята на родните електронни партита.

Трансърските не са много, особено пък на закрито, както не са и много псай феновете никъде по света накуп по това време на годината. Но у нас сега се случи наистина перфектно събитие. Точно определено звучене през цялото време с правилно подбраните и подредени родни и чужди артисти. Псай безкомпромисност с Tripitale, голямото име Tristan, който показа чудно премерен скоростен усет на живо, по – добър от албумните му изяви и накрая Климент в транс амплоато си Once Upon А Тime).  Като декор добре сияеха новородените плетива на Анджела и дефилиращите иностранни психоплатна. А сред посетителите се отличаваше не само Пловдивски легион, но и гръцки кохорти. Нямаше никакви компромиси в качеството на всичко и съвсем закономерно нямаше и нито един недоволен посетител… няма и как да има такъв, когато всеки познаваше всеки.

Като среща на стари партийни деятели по повод на предстоящи избори…

Пъстрите и същевременно в унисон помежду си трансъри са си затворен кръг по всички страни. Срещал съм неведнъж хора отблизо и далеч, които не възнамеряват да слушат нищо друго освен сайкъделик до края на земните си дни. Но затвореността на транса отстрани е само привидна. Когато се получи толкова добре изчислено парти, макар и то да не е на открито сред природата, енергията на всички замесени действа като пречистена кръв… и кръга се отваря. Само че навътре. Пътуването в транса е насочено към самата същност на човека, която той открива, че е безкрайна, съсредоточено унесен с помощта на добре подбраните звуци.

Множество очи, затворени в едно по – голямо, отворено.

Корабът приближи стръмния Самотраки и изсипа всички трансъри за фестивала. Легендарният гръцки остров и не по – малко легендарния сайкъделик фестивал Aурора.
Нямаше да е лесно новото начало след няколкогодишна пауза за организаторите. Цялата работа не изглеждаше на някои особено сигурна в началото, но за сметка на това обещанието бе за гоа – ренесанс – класическото звучене на митично място.Именно тази несигурност обаче правеше цялото преживяване така особено. Близо три хиляди души се добрахме до Гърция и ежедневния ферибот В Александруполи, на 80 километра срещу острова. Слязохме от кораба в единствения град на Самотраки и преминахме с рейс по единственото същинско шосе, все край брега, за да се доберем до единствения по рода си фестива, Аурора.
Рейсът ни стовари в неистова жега под верига върхове над с тежки раници на гърбовете, но недалеч от морето, тук бе входа на фестивалния лагер. Влязохме. По пътя навътре групата ни се разпръсна, някои побягнаха към плажа да се потопят. Аз навлязох по главната пътека заедно с най – странния от пътниците за фестивала. Стар американски индианец с дълга сива коса. Името му беше Ву – Танка, а баща му бил от племето Блекфут в Канада, но всички го наричали „Папа”, имаше на ръката гривни от толкова мнго фестове,  че не можех да ги преброя. Ниската горичка се състоеше от дървета без клони, идеално място за палатки и хамаци. Близо два километра успоредно на крайбрежието се простираше и наподобяваше гигантски мравуняк. Докато разчиствах място за палатките и се запознавах с околните, Ву – Танка си хвърли палатката във въздуха и тя се разпъна сама за секунда:

-  Не ми се разправя и затова си купих такава. – модерен индианец.
Цял живот ще помня момента, когато налетях на официалната програма на едно голямо табло. Застанах там, четях и не помръдвах. Разни хора идваха и снимаха лайн – ъпа по дни, а аз само седях и препрочитах имената. Не ходя всеки ден по транс фестовете, а изглежда бях попаднал в мечтата на трансъра. Очертаваше се Гоа ренесанс:

Имената бяха легенди: Mark Allen; Green Nuns Of  Revolution; X – Dream; Laughing Buddha; Tristan; Atmos; Banco De Gaia на живо на Чил Аут сцената; MIKE MAGUIRE от оригиналните JUNO REACTOR, MAN WITH NO NAME, заради когото бях дошъл. Tsuyoshi Suzuki за голямо съжаление бе отпаднал от фестивала заради бедствието в Япония.
Стоях пред таблото като някое дете с чисто нов конструктор. Не исках мига никога да свършва, знаех, че всичко предстои да се случи наяве съвсем скоро и дори предвкусването като че ли ми стигаше. Но само така си мислех…
На свечеряване, малко след като бяха пристигнали повечето фенове, се разнесе гръмотевичен звук. На главаната сцена правеха саундчек. Мравунякът се разбуни, първоначално се чуха кратки радостни възгласи на окуражение, те бързо прерастнаха в общ стон. Хората нямаха търпение – задаваше се края на чакането. Вопълът се надигна с все сила:
-  Айде, Беее! – не се отличаваше никак от български, нищо че бе на гръцки. Подеха го хора от цял свят. Трябваше да се почне!
Преминах през горския лабиринт от флуросцентни лампи и конци и през сергиите с колоритни дрехи и излязох на най – широката поляна. Приютих се под нещо ново и невиждано. Характерната за повечето големи транс фестивали тента или просто „гъба” тук представляваше един гигантски пчелен кошер. Всички тук се намирахме  между питите, медножълти платна бяха разположени високо над главите ни и създаваха подредената илюзия. По краищата на този многоъгълник висяха и долитащи чучела – пчели. Конструкцията имаше симетрични процепи, така че да се виждат и звездите. По средата, под най – високото, бяха разполжени шест цилиндъра като колони, отново жълточерни. Те създаваха усещане като от полузатворено помещение, не много по – различно от древните гръцки храмове. Не ставаше ясно как са построени, че отвън да изглеждат все едно са едно цяло, а не сглабяни.

С плавната походка на Винету в схватка се запромъквах напред, към тонколоните. Звукът бе твърд слой въздух от безкрайна детонация. Меко прецененото избухване ме накара да се почувствам особено горд, тъй като виновниците за него бяха сънародници. За българския техническип екип на Clear Sound говореха всички,дори и британските архиорганизатори, които се занимават с партита на открито още от времената на майка Гоа в Индия. Приближих се до редицата колони отпред, за да видя по – добре пулта. Гърците си ги биваше наистина. Там горе между двете висящи тонколони бяха конструирали идеална сфера, откъдето действаха изпълнителите. Голямото кълбо бе жълто на цвят, щом се отдръпнах малко забелязах, че има две симетрични бели секции в горната предна част, а когато се дръпнах още по – назад в кошера, изведнъж съзрях какво всъщност представляваше. Сферата бе главата на гигантска пчела, царицата – майка. – Айде, Бе!
Началото бе дадено от Марк Алън – диджей от зората на транса. От времето, когато е нямало легални издания, сайкъделик стила още не е бил официално роден, а по плажните партита в крайокеанкса провинция Гоа всичко се е залепяло на магнетофонни ролки, които единствени не се разтапяли на високите температури и после се е презаписвало на касетки под формата на микс. Зазвучаха „старозаветната” компилация Order Odonata, Simon Posford, Astral Projection и Electric Universe.
Щом музиката започна, широката алея навътре от входа се изпълни с хора. Те минаваха покрай малката сцена, която засега още не функционираше, но когато по – надолу на пътя им  се изпречваха чешми и санитарна сграда, мнозина се объркваха и хващаха по грешно разклонение на пътя, което водеше близо до нашите палатки. Вървяха по пътеката уверено без да съобразяват, че цепят в мрака без да знаят накъде отиват. На няколко пъти спирах хора и ги връщах към верния път. Появи се и странна групичка от осем мъже на средна възраст в костюми, гърците определено се бяха объркали. Минаха покрай мен много бързо. Успях да спра последния, никой от тях не говореше и думичка английски и не ми обърнаха много внимание. Този от тях, който бе най – отпред беше забил навътре между хамаци и огнища, но продължаваше да сочи още по – натам, в посока на звука. Оттам нямаше минаване. Когато натъртих на една от малкото думи, които знаех на гръцки, „охи!”, – което значи „не!” – последния успя да вразуми водача. Заведох ги до разклонението, а онзи напористия недоумяваше как точно чужденец се намери да ги упъти на тяхна територия.
Да, гърците са горди хора, най – старата запазена цивилизация. Широко скроени; винаги готови да окажат гостоприемство; не си заключват вратите на къщите и колите – не краде ниикой, това е въпрос на чест и е невъзможно да си го помислят; Гъркините се придвижват с осанка на осъзната грация. И това не е  поза, а генетически заложено. Нация – аристократ, отломка във времето, която не принадлежи на никой конкретен период и същевременно на всички.
В античноста на острова са се провеждали мистерии. Думата мистерия е гръцка и означава, че се случва тайнство. Традиционните неколкодневни ритуали са се осъществявали по места веднъж на определен период. На Самотраки са били едни от най – известните, идвали са знатни люде от цяла Елада. Сега, в третото хилядолетие след Христа най – новите гърци осъществяват нещо подобно: постигане чрез музика на почти мистично състояние на духа и сливане на индивида в по – голямо цяло. Или казано на гръцки – митоза.
Нощта на откриването бе незабравима дори само заради епизода с демархоса. Някъде към полунощ музиката внезапно спря и микрофона бе даден тържествено на чичката с ризката, който упорито искаше да прецепи през гората между палатките. Оказа се, че това е управителя на острова, който пожела на всички приятно изкарване. Били го почерпили гръцки трансърчета с порядъчно количество Ципуро, това е домашната ракия, приготвяна на острова. По принцип в Гърция не се прави ракия, а мастики и вина, но ципурото от Самотраки си го бива.  Тъкмо му изръкопляскаха и се обърна да слиза от сцената, когато нашите хора му подвикнали да иде с тях пак за по още едно ципуро и той, чул – недочул, хвана микрофона пак. Управникът с древната титла демархос ни пожела:
-  И не забравяйте да пиете Ципуро. Пийте Ципуро!
Толкова за проблемите с гръцките власти. След последното тукашно издание на Аурора през 2003 – та година органите на реда може и да са преустановили фестивала, но сега никой явно нямаше нищо против.

Програмата бе тежка и трябваше да си съставя график с часове за спане и за лудеене. Един от по – специалните за мен беше Banco De Gaia. Той трябваше да открие „лунната” сцена – така бяха нарекли малката сцена, голямата бе „слънчевата”. Лунна или не, тя обаче не успя да стартира. Просто хората искаха само full – on транс, поне в началото. И така легендарния етнопланетарен изпитател остана неизвестна в уравнението.
Едва сварвах да подремна, откровено смазан. Палатката ми беше по средата между двете сцени и чувах музиката през цялото време. С едното ухо улавях стабилното темпо на мейн стейджа, а с другото чил аута, който неусетно бе започнал. Явно съм спал настрани и второто ми ухо е било отгоре, когато в просъница дочух нещо познато. Бях дълбоко унесен и скоро загубих нишката, но когато след малко това се повтор, вече осъзнах какво дочувам.  Banco De Gaia на живо! – със скоци заджапах през шумата. Из гората се разстилаше Нow Much Reality Can You Take ? Напълно подходящо ми идваше питанката. Тоби Маркс гощаваше всички богато, зареди и Obsidian и се събудих напълно. На Heliopolis не бе нужно да си представям Египет или маите, просто излязох на плажа и със затворени очи полетях над вълните, далеч навътре в морето.
Плажът на Самотраки бе каменист, но въпреки това като изваден от туристическа картичка. Отпред бе морето, отзад високо планинските върхове, от едната страна се показваше сутрин зората, а вечер откъм другата – залеза. Сядахме край вълните пред саморъчно направени от листат на храсти колиби. Разхождахме се по плажа до следващата, запознавахме се с хора от цял свят, къпехме се и разпускахме и рано или късно всички стигахме до главната сцена. Широката поляна с покривалото – кошер пазеше сянка през горещите дни и бе на метри от морето. Мнозина плуваха срещу нея в такт с транса, други съхнеха бавно на Чил Аут стейджа. Там, на по – малката сцена всеки артист опитваше всичко. Бас китаристът от румънския проект Властур постоянно обикаляше из гората, диджеят дърпаше невидима каишка от пулта, а едно незрящо момиче танцуваше пред лявата тонколона с бастуна си. Случи се така, че случайно открих и непредвидена в програмата трета сцена.

Една нощ се загубих в гората. До този момент разстоянието от входа и барчетата до главната сцена ми се струваше много, но тепърва установявах, че лагера е продължава още доста нататък Бяха ми казали, че имало лятно кино и бях тръгнал да търся къде е то. след дълго лутане открих, че се е трансформирало в странно осветен алпинеум, където трио младежи съвместяваха електроника, бийтбокс и рапиране. В съседство част от гората бе омотана с конци. В дъното на същата поляна имаше бар, седнах там на някакъв дънер да почина след дългия преход и се загледах в по – високите стволове. Те се оказаха  арена на хипнотизиращи прожекции. Гората като че се разместваше във всички посоки, а картината, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Окей – само дето не гледах монитора на компютъра, а ползвах собствените си две очи, разтърках ги няколко пъти, но нещата продължиха все така психеделично.
На четвъртият ден преди обяд се случи това, което най – много бях чакал. На голямата сцена се качи Man With No Name.  Адам Фрийленд изкара час и половина лайв от неговото си, онзи равномерно боцкащ универсален транс, който придвижва слушателя на големи разстояния без да помръдва. Така бе и този път -с Lunar Cycle, Teleport и Sly – Ed. Всичко негово по принцип си действа винаги еднакво, дори самия той си танцува по един и същ начин, размахвайки дълги ръце все едно хвърля въдици на всички страни. Хора, които не се познавахме, се радвахме и прегръщахме на фона на познати мелодии. Навярно това е транс в буквалния смисъл на думата. Със сигурност изпълнявахме първоначалната цел на музиката.
Адам бе особено разговорлив. Сподели спомени за легендарните издания на Аурора фест на Самотраки през 2002 и 2003, как тук се събрали за пръв път на едно място всички големи имена в псай и прогресив транса пред 10 000 души и това се оказало повратна точка в цялата електронна култура по света. Впоследствие започнало провеждането на този род неколкодневни събития на открито из почти всички страни. Той лично познавал началните организатори от Англия, които взели цялата идея с украси и всичко и я пренесли на сравнително малкия тогава фестивал Озора в Унгария, същия който през тази, 2011 – та, бе посетен от рекордните 30 000 души. Така каза man – ът, а той зане за какво става въпрос.

Във времената на underground – on – the – beach партитата  от едно време е имало и едно име, пробило до популярните класации. Juno Reactor. В мозъка на гигантската пчела – майка застъпи Mike Maguire, един от оригиналните членове на формацията. По програма бе предвидено да представи ексклузивен  двучасов олдскуул гоа сет. Така и стана, зазвуча:
-  Who are we ? Where do we come from ? – под суровия звучен прилив с Aliens на Total Eclipse зажужах наоколо като истинско насекомо.
Тонколони, пчели, море, камъни, вятър, пепел под краката на танцуващите, пак тонколони, планината като вулкан – всичко се завъртя в транс ураган. Един японец с дълга до прасците коса бе скочил бос върху тонколоните, за да замръзне в дзен поза прав без да помръдва за дълго. При перкусиите на Conga Fury гигантските цветя, които меняха електрически цвета си нощем, се превърнаха в пръскащи водни фонтани. На Pistolero от  по – известните архиви на Juno всичко живо надойде. Бяха се разбудили по обедно време като никога. Втората част от сета на Магуайър бе по – нежна. С Age Of Love време лентата бе върната направо до самото пра – пра начало.
Чувството от транса в уредбата можеше да се сравни с къпането в езерата на планинските водопади из острова. Ледената минерална вода, която извираше от Самотраки зареждаше като кръвопреливане.
Някои от артистите не дойдоха, а други големи имена не бяха поканени, но все пак феста предложи качество и невиждана атмосфера в продължение на една седмица. Ще помним това ново начало като откриватели. Като неговите гръцки създатели, като древните елини, които са откривали непознати земи за пръв път.
Ву – Танка бе един от многото, които организираха фестивал. беше направил флаери, също и сайт. Мястото на „Папа” беше в Тайланд, навътре в джунглата край някакво приказно езеро. Щял да се проведе по Коледа, когато там започва лятото, а точното местополжение щели да разкриват на етапи. Звучеше наистина привлекателно, но не виждах как да стигна дотам въпреки увещанията му. Накрая индианецът отсече:
-  Impossible Is Nothing.  –  на това нямаше какво да се отговори.

Не се знае какво ни очаква в бъдещето. След Аурора всичко ми се струва възможно.
Спомних си символа на острова, статуята на прочутата Нике от Самотраки.

           „Тя се издигаше сияеща, с широко разперени крила, с дреха, прилепнала по устремената й снага, блестяща и готова да литне. Пурпурното Саламинско море сякаш ревеше зад нея, а небето тъмнееше в кадифено очакване.
           Тя не знаеше какво е морал. Не знаеше какво са бури и засади. Познаваше само победата и поражението, които са почти едно и също. Не беше изкушение, а само полет; не беше съблазън, а само безгрижие. Нямаше тайни, а беше все пак по – вълнуваща от Венера, която изтъкваше още повече своя пол като го прикриваше. Приличаше на птиците и корабите, на вятъра, вълните и кръгозора. Нямаше родина.
          Но нямаше и нужда от нея. На всеки кораб е като у дома си. Родината й е навред, където има борба, смелост и поражение, стига то да не се смесва с отчаяние.”

Наложи се руснаци да се вдигнат и дойдат чак до Пирин планина, за да бъде организиран и у нас истински Транс фестивал. По – точно International Eco Art-Dance Festival

Tangra fest бе истински фестивал на психеделичната култура… Макар музиката на главната сцена да не бе толкова корав full on psy, а повече forrest, dark и главно progressive, както си е според модата на моментта.  Истински ценното на това събитие бе арт атмосферата. Цареше усещане за тайнство на специално подбраното място определно е това, което кара отсега още организатори и почитатели да мислят за второ издание догодина. То вече е запланувано.

Мястото бе високо в планината близо до Сандански – място, удобно за хора от Гърция, Македония и откъде ли още не. Проведе се в рамките на пет дена (9-13 септември) и цените на билетите бяха определено от международен мащаб – на място входа беше над сто лева. Най – голямото име сред артистите от всички държави си остава нашия Климент. Човекът, който се изяви сам и в колаборации на четири пъти на двете сцени. Той като че ли олицетворява и цялостното стилово разнообразие.

Иначе се изявиха само на главната сцена 30 артиста и диджеи, от които дузина на живо. Интернационалните свидетели на цялото събитие бяха близо 400 души. Да си пожелаем догодина имената и посетителите да са още повече и по- разнородни, а фестивала да се нареди до останалите от този род, каквито ежегодно се случват за по седмица във всяка една страна от Европа понастоящем.

Голямото чакане на диджей номер едно в света приключи…  за втора поредна година. Холандецът Армин Ван Бурен отново зарадва България на Какао Бийч.

Отново се развя Българския флаг и звездата и неговите фенове останаха заедно до зори. Въпреки, че през деня валя дъжд над слънчев Бряг, феновете на Армин надойдоха, а пък той не напусна пулта в продължение на цели пет часа. Започна още в два като преди това го подгря специално придружаващия го колега диджей от Щатите… Но Армин бе човекът, който сътвори вечерта:

В музикално отношение сетът му беше едороден въпреки дължината си. И именно характерното Арминово “оперно чувство” в акордите, бе характерния белег, по който биваше разпознаван звука от свети Влас до Равда. Навсякъде звучеше елкетроника като органна музика – ариите на Армин.
Ако и да се бяха опитали да го заменят с двойник, да речем човек, който пуска само негови и подобни тракове, нямаше да успеят да минат незабележимо. Той просто поставяше характерния си печат върху всяко едно парче без дори хората да са в състояние да направят разликата между негови и чужди неща.
Някои им се струваше че всичко е едно цяло – именно в това се крие тайната на големия диджей. А когато това става с характерен i лично неподражаем подпис, тогава вече говорим за майсторство.

Това е, което насъска срещу младата и съсредоточена в него публика на плажа летящия холандец. Извисяванията в честотите наместо да намират своя отдушник,   дебелата  бас подплънка, просто продължаваха. Усилване и усилване или просто удължаване на отнасящия мотив. Без спиране. Без прекъсване. Без край. И когато хората пред пулта в пясъка вече свикнеха да не очакват нищо по – различно от това, когато вече им беше все едно, тогава ги зариваха удвоени и утроени вълни от същото. Любовта на Aрмин Ван Бурен.

Както във всяко едно негово шоу, имаше изобилие от лазери, запазена марка за всяко едно негово парти. Това тук на Какао вече се превърна в сериал. Краят му не е ясно кога ще е, но засега ние сме най – свежата дестинация по пътя на световния мек ас.

Въпреки проливния дъжд, изсипал се над Слънчев бряг на 30 юли 2011 малко преди да започне фестивала, 10 000 фена на електронната музика се събраха за мултимедийното шоу на Tiesto.  Холандската супер звезда отново омагьоса родните фенове и с 5-часов сет, гарниран с много лазерни и димни ефекти, потопи екзалтираната публика в уникалния си саунд. Посрещайки изгрева на морския бряг с неспирни танци, Tiesto развя българския флаг, сложи автограф върху слушалките си и ги хвърли в публиката.

Нека припомним и как когато беше на върха на славата си Тиесто прие поканата за първото си гостуване у нас през 2005 година. Звездата тогава  изгря в столичната зала Фестивална. най – специалното място за провеждане на гиг на закрито. Там събитията се случват по веднъж на година средно.

Холандецът тогава бе настанен на пулт напреки на залата – току до седалките, – а до него имаше специален подиум за водещи брейкденсъри. Здравите младежи от странство ходеха на ръце в такт с музиката и всичките хрумнали им ритмични движения.

Пикът на вечерта тогава беше сбъдването на обещанието от прпграмата:  хорът от родопски девичи гърла, с който Тиесто обикаляше в тогавашното си турне цял свят, пя успоредно с неговото смесване в продължение на половин час. Това бе една космическа феерия, която може да бъде сравнена единствено със случая когато гласа на народната ни певица Валя Балканска бе избран измежду кандидати от цял свят да представи нашата планета пред евентуалните извънземни цивилизации.

Насред Студената война и надпреварата за овладяване на космоса между руснаци и американци това бе единствени случай (с изключение на олимпиадите), когато всички се обединяваха около една идея. Идеята бе да е избере и изпрати най – изконната за човечеството песен. Само една. Тази,  която да отрази като огледало и отзвук същността на човешкото същество. И светът избра българския народен глас. Песента Излел е Делю Хайдутин бе изпратена посредством еволюиралите до последна степен технологии да се рее. Една – единствена незатихваща, но навеки продължаваща все по – напред  във Вселената радиовълна със записания балкански глас, която трябваше да пресрещне някъде някога някакъв друг разум – случеше ли такъв. навярно посланието продължава все още своя полет в неизвестното, докато двайсет години по – късно посредством музикалните технологии Тиесто се извисяваше начело на светованата музикалн цивилизация навред. И бе избрал именно бълагрски народен женски хор като част от своята транс-мисия.

В столичната зала Фестивална отекваха в резонанс високите и дълбоки гласове на хора. той успяваше да заглуши останалите мотиви, но това влизаше в плана на диджей мрежата на Тиесто. В мрежата на един великан бяхме уловени и ние най – сетне…

мрежа, изтъкана от собствените ни гени…

и изтреляна във всички посоки!

Армин Ван Буурен напълни плажа пред Какао в петък, изпращайки в екстаз няколко хиляди влюбени в модерния прогресивен транс фенове.

Няма да е неуместно да се посочи, че благодарение на подетата от клуб Ялта лятна офанзива Солар окончателно превърна Слънчев Бряг в приятен аналог на остров Ибиза.
Най – напред имената на диджеите говорят за значимостта на България като дестинация на електроннните артисти. Настигнахме другите държави, оползотворявайки природния потенциал на страната си и страстта на местното настроение.

Армин повтори миналогодишното упражненние на Тиесто – мек транс, собствени хитове, контакт с публиката. Разликата бе, че докато Тиесто, единствен масов електронен любимец до този момент у нас,  промени втората част от сета си в хаус експерименти, Армин не изневери през цялото време на запазената холанска марка звучене. Хората и не искаха нещо друго. И в двата случая останаха поголовно и безусловно покорени. Това е и неизменниня психологически ефект на транс звученето. Разликата е само в степента на задоволството, а тя се определя от качествата на артиста на сцената… сега определено нивото бе най – високо.

А какво да кажем за мястото и звука ?  

Саунд вълните извират ударно от плажната сцена точно на средата на ивицата на Слънчев бряг, заобиколени от светлинен букет, там край вливащата се в морето рекичка до дюните, понасят се по гладките като огледало вълни, сред доволно цапащи нощем  в морето хора, прецепват през следващата линия – тази на акостиралите за партито яхти, засилват се едновременно с изчерпването на нощта – нямат никакаво намерение да спират поради свършването й, устремени галят едновреммено с вятъра първите рибарски лодки, излезли в морето по трети диджеи (наместо петли), стигат до самия край на залива във финалния разстег на Стара Планина след Свети Влас и Елените, там се срещат над нос Емине с раждащото се в унисон оранжево топло светило, и подгряти, биват подгонени наобратно, разгръщайки се като във ветрило през всички улички на стария Несебър, промушват се като ято гларуси с протяжен крясък между дървените перила, изсечените грубо павета и старовремски фенери, завъртат мелницата насред простора и се завръщат обратно на обляния в слънчева светлина плаж право в танцуващите тела.

Пак там, след пет часа пускане, Армин се изкефи на партито до степен да пробие през охраната на пулта, да нахлуе сред хората, да се снима с тях и дори да грабне знаме на българия и да тича с него по плажа с широка усмивка.

Невероятно!

Втори ден вече в планината над индианските шатри, палатки и тенти, из полянки и пътечки измежду украсените сцени и работилници щъкаха приветливи хора като мравки с наскоро изникнали им крила. Мъглата отстъпи на слънцето за малко, после ни навести отново дъждец. Редуват се облаци свежест и звукови струи от всякакъв спектър, такъв е и замисъла на освежаващо променливия панаир с арт – сфера.

Току след чай  шопа и шатрата на  малката сцена, примамваше бродници маслиненозелената тента „Хижа Книжа” , сякаш изникнала ненадейно изпод ситния дъжд като гъба.  Там на втория ден от феста се провеждаха литературни четения едновременно и пооотделно, наум  и на глас, разказваха се приказки – писани и неписани. Докато някои от слушателите рисуваха на листа илюстрации, слушайки, се редуваха и разказите. Един от тях събра мнозина насядали. Разказа за далечното място и време в северозападна България, за ритуала Калуша:

Докато река Цибрица се разлива, променя и събира в своето непостоянно като цялата пролет русло, там където големи бели чапли с криле, разперени като сенчест покров, в продължение на една точно определена, и все пак меняща се във времето като самата река, седмица – Русалийската, по нивята цъфти билето на име Омайниче. В ранни зори, когато всичко още е окъпано в безмълвната мокра роса, умислен възрастен мъж бере от омайничето с ръкавици и необличано цяла година нарочно приготвено облекло. Прибира се вкъщи и прибавя останалите съставки към Мълчаната вода.

Всяка година той извършва това в строго определен ред, на който го  е научил някога много отдавна наставник, избрал го лично навремето да го наследи като Вата. Ватата е старей на Калушарската дружина и има задължението да приготви отварата и да чака в определения ден в дома му един по един със специалните си одежди да доходят един по един всички калушари – играчи. През тази седмица дружината обикаля всичките селца от двете страни на реката, чак до устието край Дунава. Играят за здраве навред, получават и дарове. Понякога в къщата на ватата идва и някой нов момък, който желае да се присъедини в дружината. Бива внимателно преценяван: дали ще спазва обета да мълчи строго пред всеки външен на дружината, колко способен и издържлив е да танцува в продъление на цяла седмица и най – сетне доколко податлив е на ритъма и вътрешния живот, обладаван от ритуала с играта при откриването на панаира Калуша, способен ли е да се превърне в нещо различно.

За откриването на панаира се събират от много села из Златията. Все по поречието. Мостове построени там няма. Мало и голямо вади от дворовете старите дървени корита за къпане, мятат се в тях, понявга и по двама и трима, и се понасят през ръкавите на реката, през наносите й , островите и полуостровите – всички устремени към голямата панаирна поляна. Петъкът на Русалийската седмица в началото на лятото е началото на тридневното празнуване. Ще играят калушарите. Навред край техния кръг няма място да се премине. Хората – един върху друг. Всеки иска да види хорото на калушарите с техните геги, пъстри носии, влудяващо отсечен бърз танц – „калушарската”, разбира се и виковете им:  „Ла Калуш! Ла Калуш!”.

Децата са се покатерили на близките дървета. Някои тръпнат в страх от големия момент, когато страшния с надянатата си маска вата, насред калушарския кръг, ще избере един от дружината, когото да повали…

С отворената си паст – черна бездна, със  стърчащи от нея големи, извити като на глиган  зъби и мятаща се на всички страни ведно с насечения ритъм бясна гарванова коса, ватата се върти и мята около гърнето с приготвената отвара. Щом реши го вдига поднася към главите на играчите един по един. Те вече са захвърлили калпаците на земята. Свирнята на гъдуларя зад тях е по – бърза и по – бърза, техните движения – също. Ватата се тресе все по – неудържимо, размахва гърнето пред страшната маска. Избира един от дружината, който смята за най – подходящ, после се съсредоточава единствено върху него и това продължава докато калушаря не поддаде и припадне.

Свечеряване е. Всички спотаяват дъх и зачакват дали играчът ще се вдигне пак на крака. За да се случи оздравявянето останалите калушари и ватата трябва да се потрудят сега с удвоени сили. Хорото достига непознати на самите играчи висоти. Те не съзнават предела на възможностите, които са в състояние да достигнат в този момент. Едва сега се проверява дали ватата е подбрал и подредил добре дружината. Той сам бае и се върти над припадналия.

Накрая душата на калушаря се връща обратно в тялото. Той идва на себе си. Изправя се. Калушарите свършват танца си. Веселието може вече да почне.

На Артмосферик, насред пияната съботна нощ в планината, зад пулта се вихрят свръхритми – Tripitale извайва сайкъделик торнадо, което привлича и поглъща всички насред очертаната поляна пред главната сцена. Нечовешкият сет – сравним с този на Trikoze от Vola Open Air миналия септември. Атмосферата изцикля. Върху самата сцена – шатра лепнат цветни проекции: индианци, шамани, всевиждащи очи и мандали. Отгоре насред морето от о блаци плава пробудената дива луна. Транс. Хората наместо изморени, неочаквано за самите себе си, са презaредени.

Поляната най – напред е останала без трева, после под дъжда, когато всички са се крили под шатри , тенти и из палатки, се е разкаляла, а сега е отново суха – стъпкана до равно пръст под нозете на въртящите се около собствените си оси играчи.

Gus Gus – Anthem

Ето че за трета поредна година с пукването на пролетта, сайтовете Ouim и Eilo провеждат по повод на рождения си ден провеждат на Парти центъра на 4 – ти километър парти със специфичен, отличителен привкус. Вкусът на прогресив транса.

Някъде към един на пулта застана за лайв – сет известния вече из Европа роден маг Климент,

известен, както с изключителните си собствени етно дъб експериментални разработки, така и с изявите си на родна почва на открито из планините всяко лято.

Един истински творец обсеби вниманието на всички присъстващи на специалното рождено парти. За чудодейната атмосфера допринесоха и перфектното озвучение и оригиналната украса, която бе издържана в стил озъбени големи глави със светещи в тъмата очи – фарове. Лек повей с дъх на тикви от Хелоуийн, отразен в настроените на специфичните звукови вълни фенове. Те търсят като приучени към хранилка опитомени животни баса, с който са свикнали до степен на пристрастеност, ала Климент ги отпраща със своята колосална перспектива в непознати им дълбини. Трасиращи транс, дъб и фолклор коловози. Макар и различен стилово сета му е еднородно издържан с цялостна мозаечна мрежа, раждана на момента…

… Лек есенен повей в шумата из обрасли с храсталаци хълмове. Тук – там като гъби бяха изникнали палатките. И те в естествени цветове – дори оранжевото на старата ми “хималайка” с железни колчета. Край обруления хълм с вятъра долиташе и лек животински вой сякаш. Първите посетители на фестивала oкопаваха с брадвички ровове около палатките си в случай на пороен дъжд. Разполагахме шалтетата си край огнищата. Оочакваше ни нощ с мистериозни истории край горящите съчки.

Странното видение ще остане завинаги запечатан в ума ми:

Неколцина ентусиасти от лагера намериха леговище на някакви диви зверове, зверчета всъщност, съдейки по размера на дупката. Опушиха я, търсиха други, свързани с нея тунели, какво ли не направиха, но не успяха да открият неизвестните обитатели. Както и да е – веднъж започнал планинския фестивал продължи. Мястото на нашата палатка бе  до ръба на стръмна пропаст. Над нея се разкриваше чудна гледка.  Зелени била с върхове, които се губят във влажната мъгла на облаците.

Soma- Sleepwalker (Albat)

И точно когато се наслаждавах на насечения обрасъл килим с ръка над очите ненадейна шумотевица привлече вниманието ми. Някъде откъм хълма от отсрещната страна на пропастта идваше. Откъм запустялата дупка долетя отсечено лаене, придружено с ръмжене човешки крясъци. Хора отскачаха с писъци в храсталаците. Съзрях какво бе внесло суматохата, нещо като куче, движеше се бързо покрай ръба на бездната, право насреща ми. Гледах го като хипнотизиран как се приближаваше, времето сякаш бе спряло за всички, само не и за него. Опитвах се въпреки бесния му устрем да определя що за животно беше. Осъзнах с внезапна сигурност, че стоя точно на пътя му – тясната пътека край посипаната със свлечена пръст стръмна урва без дъно. Нямаше накъде да отстъпвам, а то напредваше право към мен. Вцепенен, че това е чакал. Пробуден, изненадан, непредвидим.

Преди устремения чакал да ме достигне взех решение. Доста рисковано, но единственото, което ми хрумна. Явно ме бе взел на мерник и нищо нямаше да го откъсне от набелязаната жертва. Заложих на настървението му. Бях погледнал за кратко надолу в пропастта до мен, достатъчно за да преценя, че досами мястото, на което стоях нямаше камъни, а главно пръст и корени.

Пресрещнах звяра с поглед право в очите, за да съм сигурен че вниманието му е приковано напълно и скочих. С краката надолу. Забих отривисто пети в меката почва и докато тялото ми залитна рязко напред успях да уловя с една ръка един кореняк. Закрепил се едва – едва веднага обърнах поглед отсреща, малко по – натам по ръба под пътеката, където очаквах животното да ме последва. Не сгреших. Хищникът се бе хвърлил с решителен скок към мен в мига, когато политнах над урвата. Дали бях изчислил правилно ? Дали нямаше да успех да преодолее оставащото помежду ни разстояние и да успее да ме докопа. Не успя. В полета си не успя да се закрепи върху по – каменистата под него почва. Продължи да се премята надолу неконтролируемо в урвата, чийто край не се виждаше.

Не смеех да мръдна. Чувствах, че най – важното бе да запазя крехкото си равновесие, докато хората в лагера не се окопитеха от изненадата си и дойдеха да ми помогнат. Не след дълго ми хвърлиха въже, което бе вързано за дърво някъде горе и ме изтеглиха.

В просъница се взирах в озъбените флуросцентни физиономии по колоните на залата на 4 – ти километър.

Аржентинецът Кинтар пое щафетата от Климент, така както българинът я предаде – с фолклорно изпълнение на Елица Тодорова. Но курсът по – нататък бе доста различен. Прикова присъстващите в неотпускащо темпо с познати, тук – там гарнирано с кратки избухвания на баса. С напредване на нощта южноамериканецът вкарваше и продължително ласкави ритми.

Около мен множество ръце продължаваха да махат високо в такт с бийтовете на Кинтар. И тогава, в ранната утрин, изолирана отвъд стените на заведението, напипах общата тонална нишка, която свързваше и двамата унасящи ни артиста, Климент и Кинтар, това бяха хоровите мотиви. От самото начало на партито това бе общия фон. Тънките моментни намеси на групови фолклорни напявания бяха обединяващия мотив. Независимо от кой континент произхождаха фолклорните теми.

В Аржентина също има чакали – сигурен съм, просто там са чакали.

]]> http://www.bgelectronic.net/index.php/2010/02/23/eilo-org-birthday-party-at-4-km-with-kliment-and-kintar-19-3-2010/feed/ 1 http://www.bgelectronic.net/index.php/2010/01/22/psy-trance-%d1%81-whicked-hayo-6-2-2010-club-twins/ http://www.bgelectronic.net/index.php/2010/01/22/psy-trance-%d1%81-whicked-hayo-6-2-2010-club-twins/#comments Fri, 22 Jan 2010 15:44:30 +0000 Виктор Хари http://www.bgelectronic.net/index.php/?p=3264 ...два проекта с участието на един и същи човек - белгиеца Дан Фириуиу. Музика на живо, обединена в плътен еднороден психосет. Непредвидено, но особено приятно дежа ву. ]]>

Снощи в клуб Туинс в сградата на НДК в столицата се случи едно от онези така рядки събития, които могат да ни накарат да се чувстваме  в “бяла” страна. Благодарение на находчивите новатори от Feel Me Crew (организатори на серията ивенти Терен) станахме свидетели на качествен сай – транс с днешна дата от  WIcked Hayo и DAZ Brigade.

Това всъщност са два проекта с участието на един и същи човек – белгиеца Дан Фириуиу, който по щастлива случайност е свързан с организаторите, котио досега не бяха мислели за подобен род събитие. Крещящо непопулярна у нас и сега музика, но и крещящо добра…

И добре, че се случи, защото именно така се пръкат на бял свят оригиналните неща – от малки партита с малко посетители  на неизвестни места е тръгнала електронната музика на запад, а после и у нас… Шепа творци с нестандартна визия, по – скоро приятели – и после бум.

За съжаление в момента са наистина малко Сайкъделик артистите, но ето че един от тях, изненадващо добър, дойде и превзе малцината щастливци в клуб Туинс. Сред присъствалите нямаше нито един, озовал се случайно на мястото който да не знае каква скъпоценна рядкост е въпросното събитие.

Белгийският маниак, независимо от двете си творчески личности, представи своя музика на живо, обединена в плътен еднороден психосет още от рано, малко след полунощ отстъпи полетоо на изява на родните участници, преди да нахлуе в нощта за втори път. Непредвидено като че ли, но особено приятно дежа ву.

]]> http://www.bgelectronic.net/index.php/2010/01/22/psy-trance-%d1%81-whicked-hayo-6-2-2010-club-twins/feed/ 0 http://www.bgelectronic.net/index.php/2009/11/07/atmos-%d0%bd%d0%b5%d0%ba%d0%b0-%d1%82%d0%b8-%d0%be%d0%b1%d1%8f%d1%81%d0%bd%d1%8f-%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%b5-%d1%81%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d1%8a%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba/ http://www.bgelectronic.net/index.php/2009/11/07/atmos-%d0%bd%d0%b5%d0%ba%d0%b0-%d1%82%d0%b8-%d0%be%d0%b1%d1%8f%d1%81%d0%bd%d1%8f-%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%b5-%d1%81%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d1%8a%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba/#comments Sat, 07 Nov 2009 22:51:05 +0000 Виктор Хари http://www.bgelectronic.net/index.php/?p=2951 Винаги съм се стремял да изразя и нещо свое оригинално. В началото на кариерата си, през 1995, бях само диджей. Постепенно обаче започнах и аз да издавам, гледах на всеки 8 парчета едно да е мое. И ако може да не е по - лошо от останалите. ]]> The 5th Dimension

Запознавам се с Томас (по – известен като Атмос) минути след края на сета му и сядаме на кратка раздумка зад пулта. В продължение на дълги години скандинавеца има безброй участия по транс фестивали из различни страни като стилово варира от скоростно до леко звучене. Впоследствие започва да издава собствена продукция, участвайки дейно в създаването и развитието на популярната днес Шведска Транс сцена. В продължение на разговора ни пред мен чрез своята естественост се разкрива един добронамерен и наистина “широко скроен” човек…

Можеш ли да опишеш твоята музика ?

Ами не знам (замисля се), то е нещо Дийп, дийп… Не бих искал всъщност да се ограничавам с някакви рамки…

Тази вечер чухме от теб доста по – различен звук от обичайното за твоята студийна продукция, вкарваше минимъл хаус звучене на моменти…

Хората лесно могат да чуят моите издания, докато тук смятам, че е по – добре да предложа по – различен поглед. До каква степен точно това зависи от самото място. Стремя се да уловя атмосферата и това да бъде усетено в моя сет.

А какво точно те грабва в определени парчета, какво привлича вниманието ти ?

Ами различно е разбира се, но аз се стремя преди всичко да издавам авторска музика. За мен това е най – важното и това е моята гледна точка. При това музиката е и целия ми живот. Понякога  вдъхновението идва само в рамките на пет минути, както си стоя на паркинга. То е навсякъде.

Можеш ли да си представиш себе си след 20 години, все така ли ще е  ?

А ти себе си ? Ще продължаваме да харесваме това, което харесваме сега. Представи си ни като възрастни, които гледат на реалността с меланхолия по “старото време”. Аз ще продължавам да правя същото, ти ще си пак ти, същия.

…музиката и тя ще е същата, така ли ?

Чувството, начина на нейното възприемане от всеки поотделно ще си остане същия. Времето е една илюзия. Седим сега тук, слушаме това. След двайсет години пак ще седим по подобен начин, правейки го със същото чувство, един вид дежа ву.

Съгласен съм. А музиката постоянно еволюира, при това с такава скорост, че ние не можем да знаем каква ще е тя в утрешния ден. Особено в това свръхкомпресирано, време в което живеем. Ако един процес е траел стотици години, то в последния век мащабите на осъществяване са сведени до десетилетия, а на всичкото отгоре историята се повтаря, има цикличност – Античността е преродена в Ренесанса например…                  Leftfield – 21st century poem

в този аспект смяташ ли, че гоа транс звученето от 90 – тте години може да се повтори някак ?

Гоа музиката е синтезаторна музика. Натискаш клавишите и свириш. Сега се ползват компютрите, те са иззели доста функции, често всичко дори се прави на тях, но синтезаторите си съществуват, всеки може да свири на тях. Ти също!

Аз. творейки не мога да знам какво ще направя. Винаги съм се стремял да изразя и нещо свое оригинално. В началото на кариерата си, през 1995, бях само диджей. Постепенно обаче започнах и аз да издавам, гледах на всеки 8 парчета едно да е мое. И ако може да не е по – лошо от останалите.

Значи ти първо си бил диджей, а после оригинален творец. Това е характерно за транс течението – сега си давам сметка. Съвременното прогресивно звучене в Швеция представлява цяла една сцена, често колаборирате. Как решаваш с кой да работиш, на кого да направиш ремикс ?… чухме впечатляващи версии.

Да, ние активно си взаимодействаме и постигнахме известни успехи. Не бих направил ремикс на някое нашумяло комерсиално име обаче в никакъв случай, иначе няма значение стила. Просто трябва да ме грабне определен мотив. Това е същността, а от кой точно произхожда е без значение. Когато работим повече хора съвместно усещането е много разширено, без да се знае докъде можем да стигнем. Именно това е и единственото сигурно нещо в началото, когато започваме.

Ти видя тази вечер тук хората, пърформанса, факт е че има две зали с различна музика. В по – малката е Сайкъделик, а тук, на главната сцена сте вие с вашето по – леко звучене. Там, в Швеция по подобен начин ли се провеждат партита ?

Аз чух какво пускат отатък, Сайкъделик ли го наричаш ?… всъщност няма значение името, което му се дава. Нека ти кажа какво е Сайкъделик за мен! Някои смятат, че това зависи от броя на бийтовете в минута. Няма такова нещо. Сайкъделик е способността да настроиш душата си на дадена честота, без значение каква е тя точно!

Да, в Швеция се провеждат партита по подобен начин, предлага се разнообразие. Хората там се стремят да вземат, колкото може повече, защото изминават големи разстояния и нямат безброй подобни възможности. Ние сме 8 милиона…

…Между другото и ние в България сме 8 милиона. По това си приличаме.

Ние сме 8 милиона, но като територия сме една от най – големите страни в Европа, макар да не сме с толкова стара и богата история като вас. Ние сме хора с отворени умове, много обичаме да пътуваме, из Европа, света. Но аз с радост видях, че хората тук са също са възприемчиви. На това място няма случайно попаднали и всички резонират в общ ритъм. Аз се възползвах от предоставилта ми се възможност да експериментирам и те го възприеха с готовност.

Аз ти благодаря за музиката и интервюто и ти пожелавам този положителен отглас от страна на аудиторията ни на свой ред да те е стимулирал творчески.

И аз ти благодаря!